ЗЪБЕНЕТО НА ЕВРОПА – ПОСЛЕДНА НАДЕЖДА НА БСП

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Share on LinkedInEmail this to someone

В навечерието на националния празник 3 март председателката на БСП Корнелия Нинова обяви, че ако стане министър-председателка, ще наложи вето на европейските санкции срещу Русия. Това предизвика очаквани реакции в медиите и в социалните мрежи. Някои възразиха, че като евентуален български премиер Нинова няма да може да направи това.

Може. ЕС взема с единодушие решенията в общата си външна политика, включително – за налагането и продължаването на ограничителни мерки. Ако една държава членка, не е съгласна, такова решение не може да бъде взето. Това в разговорния език наричаме „вето“.

Технически налагането и продължаването на санкциите изисква две решения. Първото е решение на Съвета на министрите или на държавните и правителствените ръководители (Европейския съвет) ЕС да наложи ограничителни мерки на дадена страна. То се приема с единодушие. Второто е регламент, който описва подробно как точно и спрямо кого/какво се прилагат мерките, за да могат властите на държавите членки да ги осъществят на практика. Съветът на министрите приема регламента с квалифицирано мнозинство.

Двата акта са свързани. Не може да има регламент, ако преди него няма решение за налагане на санкциите. Именно при последното съществува възможността за липса на единодушие. Така например ЕС обяви „военното крило“ на проиранската ливанска групировка „Хизбулла“ за терористична организация едва през 2013 г., защото преди това липсваше единодушие сред държавите му да я вкара в черния си списък. Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС до момента е символична, защото Великобритания не е съгласна държавите да отстъпват функции в тази област на ЕС. За обща европейска отбрана се заговори едва след референдума за „Брекзит“.

Налагането на санкции обикновено е предшествано от подготовка. Държавите членки се консултират на нивата на работни групи в Съвета и на Комитет на постоянните им представители в ЕС (КОРЕПЕР). Докато решението стигне до масата на външните министри или на държавните и правителствени ръководители, всички неясноти или противоречия са изчистени. Ключова роля в този процес играе ротационното председателство на ЕС, което България ще поеме през първата половина на 2018 г. Ако в предварителните консултации председателството установи, че няма консенсус за налагане на санкции, въпросът не стига до дневния ред на министрите или на Европейския съвет. По такива решения в тях обикновено не се гласува с вдигане на ръка като на пленум на БСП.

Ако някоя страна не е съгласна с евентуално решение за налагане на ограничителни мерки, тя обикновено сигнализира за това още в работните органи на Съвета. Така например постъпи Италия в края на 2015 година, когато поиска нов дебат по продължаването на санкциите спрямо Русия. Това само отложи решението за продължаването им и регламента за него. След руската анексия на Крим в началото на 2014 г. обаче нито една държава членка на ЕС, дори най-критичните към ограничителните мерки и към „Брюксел“, не наруши единодушието в налагането и продължаването им. Това не направиха нито Гърция на Алексис Ципрас, нито Унгария на Виктор Орбан въпреки показните им флиртове с руския президент Владимир Путин през същото време.

БСП изглежда разчита, че българската публика не осъзнава последствията от евентуално такова „вето“. Първото от тях е, че ако бъде солова акция, то моментално ще постави съответната държава членка в изолация. Друго е ако има коалиция срещу санкциите и тя е достатъчно силна да промени курса на ЕС.

Досега е имало различни гласове и нюанси на недоволство от санкциите срещу Русия – от Австрия, Гърция, Италия, Словакия, Унгария, но такава коалиция няма. Защо? Защото няма аргументи ЕС да приеме безнаказана въоръжена агресия, насилствена промяна на граници, нарушения на международното право в следвоенна Европа. Това означава съюзът да се отрече от базисните си принципи и да създаде прецедент оправдаващ следващи подобни агресии. Нещо повече – руската намеса в украинската криза беше брутален отговор на европейската политика на „Източно партньорство“. Дори най-евроскептичните и еврокритичните правителства не поемат риска да тръгнат срещу общността, към която принадлежат. Такъв ход би сложил задълго международно клеймо върху страната, която би го подкрепила. Тя би била сочена като „троянски кон“ на Москва. В случая на България, „конят“ би изглеждал по-скоро като магаре.

Политическата изолация не идва сама. Тя води след себе си икономически последствия. Ако Х не е солидарен с нашите принципи и ценности, ако не споделя нашите общи отговорности, трябва ли да споделяме с него парите на нашите данъкоплатци, заслужава ли той финансовата ни солидарност? Ако крайнолевият противник на санкциите Ципрас беше тръгнал да подкопава единството на Европа, можеше ли да разчита тя да измъкне страната му от поредния ѝ фалит? България е нетна получателка на средства от европейския бюджет и е под наблюдение за недовършени реформи в правосъдието и вътрешните си работи. Това значи, че потенциални поводи за спиране на еврофинансирането, което е двигател на икономическия растеж у нас, дал Господ.

Накратко, ако Нинова наистина възнамерява да наложи вето на европейските санкции срещу Русия, тя трябва да отговори убедително най-малко на два въпроса:

(а) Кои ще са ни приятелите след това?

(б) Кой ще ни дава пари?

Вероятно тя има новаторски идеи в тези области, но досега не ги е изложила, а и никой не я е попитал.

Обещания като това на Нинова са теоретически възможни, но практически неизпълними. Те стават за домашна употреба – пред обеззъбени и папагалски медии, пред апатична и провинциализирана публика.
Няма нищо по-лесно от това да се перчиш на Брюксел и на ЕС от 2000 км, като знаеш, че си им последна грижа и не те слушат. Друго е, когато седнеш на масата на Европейския съвет с още 27 държавни и правителствени ръководители и почувстваш последствията, които може да има не само всяка твоя дума, но и запетайката преди или след нея.

Заканите на Нинова са изборджийски с изключително вътрешнополитически адрес. Те са говорене с „перде на очите“. Тяхна цел и жертва са предимно нискообразованите, слабо информираните, възрастните хора от провинцията, които от една страна са израснали с „кат Русия няма втора“, а от друга – още не са видели нищо добро от Европа заради родната си клептокрация, сред която плеяда съпартийци на Нинова заемат видни места.

Размахването на малко вероятното българско вето е провинциален, шовинистичен бабаитлък, тип „Ганково кафене“, на който и Динко от Ямбол може да завиди. Това перчене издава безсилието на БСП да стане привлекателна с друго, да обърне тенденцията си на застаряване и загуба на електорат.

След като не можа сама да излъчи кандидат за президент, а го взе от въоръжените сили, сега т.нар. Столетница посяга към реториката на крайната десница, на шовинистите. Там са приятелите на Путин в Европа – Льо Пен, Фараж, Салвини, Вилдерс. С нищо свое – кадри или думи – БСП повече не може да печели. Колкото пъти е управлявала, толкова пъти се е проваляла. Зъбенето на Европа е (пред)последното убежище на преименуваните, но нереформирани бивши комунисти в България. Може би е по-добре да не им се пречи, за да се провалят пак.

България все пак е по-умна.

И заслужава повече.

Източник: clubz.bg

Share on FacebookTweet about this on TwitterShare on Google+Share on LinkedInEmail this to someone

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *