Курс по психоанализа – лекция 10

ПРИНЦИПИ И ОСНОВНИ ТЕЗИ НА ИНДИВИДУАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ

Дами и господа,

Индивидуалната психология на Адлер е значимо самостойно направление в спектъра на многобройните концепции в областта на психоанализата.

Тя не принадлежи към петте фройдистки школи, както те са представени на схемата от четвъртата лекция, помните ли я? Вижте я пак.

Можем да счетем, че е от класа на „други школи и направления“, концептуално твърде отличаващи се от класическия фройдизъм и от лаканианството.

Значи индивидуалната психология на Алфред Адлер е психоаналитична, но не е фройдистка, ясно?

Най-важният принцип в индивидуалната психология, който дава и наименованието ѝ (първоначално Адлер нарича своята концепция „свободна психоанализа“, но после не без натиска на Фройд се отказва от това име и избира „индивидуална психология“), всъщност е холистичният принцип (холистичен – свързан с холизма, тоест, което се стреми да разбере феномените в тяхната цялостност и глобалност), т.е. разглежда нещата, включително човека и неговата психика, като дискретни и неделими цялости.

Същността на принципа е в идеята за неделимостта на личността.

Няма никакви разчленения и структурирания в човешката психика, никакви измислени инстанции като фройдовите Аз, То и Свръхаз.

Човешката психика е individium – неделима, хомогенна.

Самият човек е единно и самосъгласуващо се цяло.

Ако можем да говорим за някаква структура на личността, която да представя конкретния човек в неговата уникалност, то това е стилът на живот, който включва всичко характерно за него, неговите качества, неговото поведение в социална среда, неговите жизнени планове, неговата дейност и т.н.

Вторият ярко открояващ адлерианството от фройдизма принцип можем да открием в отношението към социума.

Индивидуалната психология всъщност е социологическа ревизия на основните фройдови идеи в областта на социалните фактори за формирането и развитието на човешката психика.

Докато Зигмунд Фройд счита биологическата същност на човека (биологически потребности, инстинкти, нагони, либидо и др.) като основна и определяща и в известна степен неглижира и подценява ролята на обществото, то за Алфред Адлер социалният фактор е по-важен.

Според него индивидът е включен в обществената система.

Неговото битие е в социален контекст.

А поведението му винаги е социално детерминирано и винаги има социални измерения.

Адлер постулира, че в живота на всеки един от нас е необходима хармония, т.е. отношенията „човек – общество“ трябва да са изградени по такъв начин, че да изключват противоречия и дисонанси.

Чувството за общност, както и социалният интерес са вродени у човека и в течение на онтогенезата се развиват и усъвършенстват.

Според Алфред Адлер индивидът не е играчка в ръцете на природните сили (и нагони), а е творец, създател, креатор.

Той обладава творчески сили и творческа енергия.

Той е автор на битието си.

Адлер казва, че всеки е „архитект“ на собствения си живот, който може сам да построи по един или друг начин според разбиранията, възможностите и енергията си.

Доста привлекателно, нали?

Тази основна теза в индивидуалната психология на Алфред Адлер е свързана с идеята за индивидуалната субективност, според която всеки индивид си живее в свой конструиран от него свят.

Този факт заедно с факта, че околната действителност се схваща чрез механизмите на аперцепцията по начин, който е зависим от самата личност, от нейната интелектуална състоятелност и от нейното ниво на нравственост, влияе върху поведението и върху постъпките на човека.

Поведението на всеки един от нас по отношение на дадена ситуация или даден казус според Адлер зависи:

– от мнението ни за въпросната ситуация и за въпросния казус,

– от нашето отношение към тях,

– от нашите очаквания и прогнози относно развитието им и т.н.

Възможно е човек да живее със слоугана „Carpe diem!“ („Лови деня!“) и да се интересува единствено от настоящето, без никакви притеснения за бъдещето.

Възможно е девизът ни да е в пълна степен хедонистичен и да търсим в живота си само удоволствията и насладите.

Възможно е в мистичен унес да чакаме блаженство в измислени светове, будизма, например, или в задгробния живот в Райската градина със сладострастните хурии и реките от мед и масло.

Възможно е да имаме революционни идеали и да искаме твърдо и безкомпромисно да променим света по нашия модел; „Революционерът трябва да е ловък, хитър и зъл“ – казва Клим Самгин, част от вас знаят кой е той, другите не знаят.

Възможно е да имаме за цел да причиним зло, даже и с цената на убийство и самоубийство, и т.н.

Или единствено и винаги добро.

Във всички тези случаи според адлерианството нашите постъпки и нашето поведение ще са в унисон с убежденията ни и ще са според представите ни за живота и за света, независимо дали те са верни, правилни, добри и справедливи. Разбирате ли?

Напълно възможно е нашето поведение да е основано на абсолютно погрешни визии за света, в резултат на което постъпките ни да са осъдителни, тъпи и абсурдни.

Важна теза в адлерианството е още и разбирането, че личността може да е единно, цялостно и самосъгласуващо се нещо, както казах вече, може да е творец и „архитект на живота си“ при положение, че се стреми и се движи напред към значими цели, чиито измерения са извън самата личност и най-често са в унисон с общоприети в обществото ценности и норми.

Тягата на всеки човек към значими ценности Адлер нарича „стремеж към съвършенство“.

Този стремеж няма вътрешни и външни причини, не се доставя отникъде, не се развива, а просто е иманентна човешка черта. Имаме си го всички нормални хора.

Просто човекът е такъв – със стремеж към съвършенство.

Красиво!

С тази своя визия Алфред Адлер според мен твърде много се приближава до хуманистичните концепции в модерната психология и твърде много се отдалечава от класическия фройдизъм с неговата убеденост в агресивната природа на човека и със стремежа му към смъртта.

Следващата теза със съществено значение е тезата за фикционалния финализъм.

Става дума за това, че в поведението си човек освен от своите представи и от своите възгледи за нещата, се ръководи още и от набелязаните от самия него цели (фикции) за бъдещето.

Тази идея е известна още и като каузален финализъм (от латинското causa – причина).

Тоест, финалът на нещо, който е проекция в бъдещето, е причина за дадено поведение на индивида в настоящето.

Вкарването на бъдещето в мотивационния процес представлява сравнително ново виждане в опитите да се отговори на въпроса, защо човек постъпва по един или друг начин, който въпрос, както добре разбираме, е свързан с въпроса за критериите за психичното здраве и за психичната патология.

Според Адлер причините за многобройните неврози и психози са в недостатъчността (или недоразвитостта) на чувството за общност, което при невротика често е заменено с болезнен стремеж към превъзходство и комплекси за малоценност.

Адлер счита, че „лекуването на неврозата и психозата изисква възпитателно преобразяване на пациента, коригиране на заблудите и окончателното му завръщане в човешката общност“.

Той счита още, че лекуването може да стане чрез изкореняване на стремежа към превъзходство и развитието на чувството за общност (Gemeinschaftsgefuhl).

Представих ви, дами и господа, главните принципи и основните тези на адлерианството.

Доволни ли сте от лекцията?

Въпроси?

Довиждане!

Related Post