АНАГОГИЧНО ТЪЛКУВАНЕ, КОМПРОМИС, КОМПЕНСАЦИЯ
Дами и господа,
Тези три механизма са със съществено значение при клиничната работа на психоаналитика, при различните анализи (на съобщеното от пациента, на страховете му, на комплексите, на съпротивите и др.) и затова е много важно да бъде уточнен техният смисъл и формите, в които те се проявяват.
Анагогичното тълкуване е способ, осъществяван от страна на пациента, да тълкува и да разбира символните феномени в продукцията на своята
психика, като ги възвисява в по-горни полета на познанието, където те придобиват универсални черти и характеристики.
В класическия фройдизъм този термин се ползва главно по отношение на тълкуването на сънищата и фантазмите.
Немският израз е anagogishe Deutung.
Ползването му в психоанализата е заслуга на Херберт Зилберер, сподвижник на Зигмунд Фройд.
Самият Зилберер се увлича от идеята за отвъдното съзнание, увлича се от мистиката и от езотериката, работи главно върху тълкуването на сънищата.
Този способ обикновено се ползва освен при тълкуването на собствените сънища, още и при тълкуване на митологеми, които вълнуват пациента; на фантазми, които заемат важно място в психичната му дейност по отношение на определен обект или дейност; на религиозни преживявания, в които са вплетени символи; на наложили се параболи и др.
На практика, определени конкретни символни образи се качват по йерархията на универсализираното и стават за пациента символи на морални стойности, идеализират се, приписват им се общочовешки измерения.
Самият термин произхожда от гръцкото αναγω (чете се анаго) – отвеждам нагоре.
Смисълът на този механизъм е да елиминира в някаква степен индивидуалното елементарно, най-често сексуално, звучене на ползваните символи и да им привнесе възвишеност, общовалидност.
Така погледнато, анагогичното изтълкуване от пациента на определени символни образувания се явява като противоположност на аналитичното им интерпретиране, на търсенето на конкретност и детайли в символа и символизираното.
Както е известно, символните образи, като и всичко, което се съобщава от пациента на психоаналитика, имат няколко равнища:
- Оповестен изказ (това, което се схваща на първо четене; това, което той казва);
- Алюзивен смисъл (какви асоциации и алюзии буди символът);
- Скрити езотерични значения само за посветени (това, което символът означава за този, който разбира символиката им);
- Включени в символа висши доктрини, които най-често са от морален порядък и водят до принципа на доброто и до принципа на справедливото.
Анагогичното тълкуване на символните образувания ги отпращат към езотериката и към нуминозното, за което говорихме в предходната лекция.
Качването на всяко следващо равнище фактически е приближаване към Нуминозума, към Бог.
Задача на психоаналитика е да прецени възможностите на анагогичното тълкуване от гледна точка на конкретните психотерапевтични цели и задачи.
Евентуално, той може да включи този механизъм в психоаналитичните сеанси, ако прецени, че това е уместно.
Тогава той ще трябва да подкрепя анагогичните интерпретации на пациента,
да ги подпомага, да ги насочва в желана полезна за терапията посока.
Анагогичното издигане на символите спомага за създаване в душата на пациента на нови преживявания.
Те са с по-голяма значимост за него и са с по-голям обхват.
С анагогиката пациентът може да формира у себе си (в съзнанието си) функционални символи от по-висш порядък, които са универсални и обикновено отразяват най- съществените нравствени проблеми на битието му.
Карл Густав Юнг много точно определя, че символът се стреми към възвишения идеал, той е израз на усилие за достигането му.
Обикновено това усилие не успява и се установява в символната форма.
При това установяване (спиране по пътя нагоре) все пак идеалът донякъде е постигнат.
Той е въплътен в някаква степен в символа.
При анагогичното тълкуване психоаналитикът (а и самият пациент) могат да подпомогнат пътя нагоре на всеки идентифициран символ, независимо от мястото и вида, в който той се появява в психиката на пациента.
Компромисът, независимо от това, че като термин звучи банално (поради изключително широката му лаическа употреба в ежедневието) е един от психичните механизми, които са с голямо приложно значение в психоанализата и в психотерапията.
Обичайното значение на термина компромис е със смисъл на взаимни отстъпки, знаем го.
В психоанализата компромисът е защитен механизъм, много важен за психотерапевтичните ефекти на лечението.
Терминът произхожда от латинското compromissum – взаимно обещание, споразумение, спогодба.
Характерното за смисъла на този механизъм е това, че в него има отстъпка, отбив, ненастояване за цялостност на исканията на страната (страните).
Компромисът позволява болезнените и нежеланите импулси да се реализират не в тяхната цялост (всички и изцяло), а частично, поотделно и не с пълна мощ.
Тук отстъпваме на импулса да се реализира, но и той отстъпва, като се реализира не изцяло, а частично. Ясно?
И двете страни би трябвало да са доволни, най-малко донякъде, както по принцип става при всеки компромис.
Това, разбираме, е един твърде добър и лесен начин все пак да се постигне нещо в условията на невъзможност за контролиране и регулиране
на импулсивната дейност и на нагоните, които стоят в основата на импулсите.
Психоаналитикът прибягва да механизма на компромиса обикновено при абсолютно невъзможни за овладяване импулси и инвазии, които той предпочита да бъдат допуснати до известно реализиране, като в замяна на това част от тези импулси си остава нереализирана и съответно
последствията от тях в психиката и в поведението на пациента в някаква степен са регулирани.
В психоаналитичната практика често се употребява и понятието „формиране на компромис“, което може би е по-уместно в контекста на лечението.
При формирането на компромисс несъзнаваните импулси (нагони, желания, страсти и др.) нахлуват в съзнанието и остават там, не се връщат вече назад в несъзнаваното, не могат да се върнат назад.
При формирането на компромиса нещата, за които е невъзможно вече да се върнат назад в несъзнаваното, откъдето са произлезли, търсят и си намират компромисна форма за реализиране.
Обикновено това става чрез сън, лапсуси (грешки), погрешни действия, невротични симптоми и др.
Така, чрез компромис, по един заобиколен и скрит начин пак се постига удовлетворяване на това, които иска импулсът.
Това става по различен начин, но най-често става с обикновено реактивно формиране или със заместващо формиране (виж следващата лекция).
По принцип компромисът в психоаналитичната практика може да се прояви по различен начин.
Може да бъде много краткотраен (да се появи за кратко и да изчезне), може да е устойчив и дълговечен.
Може да бъде малък (като обхват, в смисъл, че твърде малко са нещата от несъзнаваното, които се регулират чрез този механизъм), но може да бъде и голям (много са регулираните неща).
Може да бъде силен или слаб и т.н.
В своята работа при ползването на компромис психоаналитикът трябва да отчита всички негови характеристики и параметри.
И, разбира се, да търси тези от тях, които са най-потребни (най-полезни) за психотерапията.
Следващото понятие-компонент на методологичния апарат на клиничната психоанализа е компенсацията.
Тя е позната освен като компенсация, но и като компенсаторен механизъм, като компенсиране.
На латински compensatio означава уравняване, погасяване.
В клиничната психология, и въобще в психологията, включително и във възрастовата психология, компенсацията се разбира по един по-профанен начин.
Най-често за компенсиране се говори в детско- юношеската възраст, като под този термин се разбира уравновесяване на загубите или последствията
от недостатъци или от недоразвити функции чрез развиване на други качества на личността или развиване на други нейни функции.
Например, недостатъчно добрата физика се компенсира, например, с развитието на волеви качества и амбиции и др.
Лидерите (например Наполеон, Путин и др.) много често са дребни, това ни е известно.
В психоанализата много често се говори за реакция на компенсиране, при която имаме възстановяване на някакво равновесие между психични
феномени, което е било нарушено.
Този механизъм в клиничната психоаналитична работа е призван да поддържа (да връща) баланса в психиката на пациента.
Същността на компенсацията е следната: както знаем, активността на съзнанието на пациента е избирателна (селективна), тя е с определена насоченост.
Следователно ориентацията е едностранна, не е всеобхватна, което означава, че има неща, които остават извън активността на съзнанието.
Тези неща са потънали в несъзнаваното и там формират своеобразно противопоставяне, съпротива.
Тази потисната съпротива пробива и се промъква по някакъв начин до съзнанието.
Това става чрез сънищата, грешките, спонтанните образи, творчеството и др.
Тя компенсира съзнаваната ориентация.
Има случаи, и те не са малко, при които съзнаваната ориентация е много силно фиксирана към нещо, както става при неврозите и обсесиите.
При тях има силен контраст между съзнавано и несъзнавано.
Тогава се налага психолечение.
При това психолечение психоаналитикът може да ползва механизма на компенсиране, за да намали едностранчивостта на съзнаваната ориентация на своя пациент-невротик.
На практика компенсирането може да стане чрез извеждане от несъзнаваното на още съдържания, чрез ползване на въображението и фантазиите, чрез асимилация на определени несъзнавани феномени и др.
Компенсирането води до душевно равновесие (в някаква степен или пълно) и може твърде успешно да се справи с редица психични проблеми и страдания.
Компенсирането е регулатор на активността на съзнанието.
Този регулатор фактически е несъзнаван. Но с него може да се работи, което е важен факт за психоаналитичната терапия.
Карл Густав Юнг говори даже за компенсираща функция на несъзнаваното,
чрез която може да се балансира всяка неуравновесеност и едностранчивост
на ориетацията в сферата на съзнанието, т.е. да се компенсира всяко отклонение или неестествена мощ и фиксация в насочената активност на съзнанието.
Компенсации има и в алианса между пациента и психоаналитика.
Обикновено интензивната връзка и привързаността към психотерапевта е компенсация за грешките и неправилното поведение на пациента по отношение на неговото страдание и неговото лечение.
Надявам се, дами и господа, че сте разбрали всичко.
Желая ви спокойни и пълноценни два дни до дледващата ми лекция!