Курс по психоанализa – лекция 11

ЧУВСТВО ЗА НЕПЪЛНОЦЕННОСТ И СТРЕМЕЖ КЪМ ПРЕВЪЗХОДСТВО

Дами и господа,

Адлер проявява твърде голям интерес към въпроса за непълноценността (или малоценността), която се среща у хората, въпроса за недостатъчната състоятелност на определени функции или качества на отделния индивид.

И съответно се интересува от преживяванията (чувства и емоции) по този повод у него.

Във втората си книга „Очерк за непълноценността на органите“, публикувана през 1907 г., той пише, че неврозите, психозите, девиациите, престъпността и възпитанието на трудните деца са свързани с проблема за непълноценността.

Понятието непълноценност за Адлер е без отрицателна конотация.

Относно даден орган това може да е недостатъчно развитие, бавно развитие, незрялост, деформация, ограничено функциониране и др.

Известно е, че всяка непълноценност се компенсира.

Всяка функционална недостатъчност предизвиква усилена дейност и развитие на друга функция.

От друга гледна точка всеки един човек има определени недостатъци, т.е. всеки е непълноценен в дадена сфера, идеален човек няма, нали така?

Респективно тези недостатъци, тази непълноценност, биват компенсирани по някакъв начин с усилване на други функции или с влагане на повече усилия и енергия в една или друга дейност.

Например, изоставащият във своето физическо развитие може да развие неимоверно умствените си способности, умения в областта на изкуството и т.н.

Обратно, индивидите с умствена ретарда- ция често развиват неимоверно физическите си качества, мускулатурата си, уменията си в различни силови спортове, музикални умения, памет и т.н.

Наблюденията показват, че редица видни учени, известни политици, хора на изкуството, военни стратези, мениджъри и др. често в детството си са били ощетени от природата с определени физически недостатъци (нисък ръст, болнавост, аномалии, даже уродливост).

Адлер си дава труда да посочи достатъчно голям брой конкретни имена.

Всички те, благодарение на механизмите на компенсиране, впоследствие са постигнали значими успехи и на практика са елиминирали чрез тях в своите очи и в очите на обществото собствените си недостатъци.

Непълноценноста може да е и в психичната сфера, т.е. възможно е човек да има недостатъци в областта на разума, волята, преживяванията, усвояването на навици и т.н.

Твърде често се срещат и дефекти в речта, във възприятията, когнитивните процеси, дисграфия, дискалкулия и т.н.

Адлер счита, че дадена непълноценност не носи непременно, както той се изразява, „печална участ“ на индивида.

Това твърдение той изказва след своите доста продължителни си наблюдения върху матроси-инвалиди, изгубили и двете си ръце по време на Първата световна война.

В психологически план всяка органическа непълноценност (непълноценни органи), според Алфред Адлер, предизвиква психични смущения у личността, драстично смъква самооценката, намалява жизнената смелост, увеличава тревожността и т.н.

Но непълноценността може да се компенсира.

Чувството за непълноценност е едно от централните категории на индивидуалната психология.

На практика то възниква поради несъстоятелност на даден орган или функция, но се идентифицира чрез механизмите на социалното сравнение.

Според Адлер само при сравняването с другите хора, ти можеш да установиш собствената си непълноценност в дадена област.

Това чувство може да е реално отразяващо действителни обстоятелства при едни или други дефекти, но може да бъде предизвикано от психични фактори.

Другояче казано, човек може да придобие чувство на малоценност или на непълноценност заради причини от чисто психичен порядък.

Например, прекалени изисквания на родителите или на околните към него, постоянни сравнения с твърде напреднали в дадена сфера връстници, явни заблуждения относно определени ценности, състояли се неудачи и провали и т.н.

Алфред Адлер посочва като причини за възникването на чувство за непълноценност още семейната обстановка, честите боледувания в детството, голямата опека на родителите, отхвърляне и изоставеност, неблагоприятната позиция на детето сред своите братя и сестри (сиблинг проблем), социални фактори (бедност, изолация и др.), конфесионални основания, финансови причини, етнически предразсъдъци, случайни събития (например, катастрофа, бедствие) и др.

Чувство за непълноценност възниква и при настъпването на възрастовите кризи.

При първокласниците, в пубертета, при първата любов, при сключване на брак, при смърт на близки, при пенсиониране и т.н. винаги настъпват в една или друга степен преживявания за някаква непълноценност.

Създателят на индивидуалната психология в своята книга „Смисълът на живота“ постулира: „Да си човек – значи да се чувстваш непълноценен!“.

Как ви се струва този слоуган?

Как ви звучи?

Вярно ли е?

Признаваме ли този факт?

Това е така заради очевидната незавършеност на човешката личност, заради нейната несъграденост, а и заради постоянния стремеж на човек към съвършенство, да може повече, да постига повече.

Според Адлер този въпрос е важен, защото чувството за непълноценност или малоценност с много голяма вероятност още от детството ражда проблеми в поведението и постъпките на индивида.

„Където установим наличие на малоценност, намираме също и чувство за протест, и обратно“ – твърди той.

Компенсирането на чувството за непълноценност става както чрез същински компенсации, изразяващи се в търсенето на успехи в друга област (след като в една индивидът е изоставащ), но и в подценяването и обезценяването (или игнорирането) на успехите на околните при невъзможност подобни успехи да се регистрират от въпросния индивид.

Въобще повишаването на собствения статус в нашите очи става или като наистина успеем да постигнем някакви значими резултати в дадена област и се издигнем нагоре, или като обезценим успехите на околните, и с това фактически „натиснем“ надолу тези, с които се сравняваме.

Резултатът е еднакъв.

Запомнете това.

Адлер посочва, че изход от чувството за непълноценност може да ни предостави и властта.

Волята за власт и стремежът към самоутвърждаване според Адлер също способстват за противодействие на преживяванията (и на комплексите) за малоценност.

Дами и господа, сега стават ли по-лесно обясними неистовите напъни към властта на нашите родни „политици“, които много често са си комплексари в пълния смисъл на думата, с безброй недостатуци, неграмотност и простотия, които не биха им позволили успехи в друга област освен в политиката?

А оттук ясно ли ви става, защо като държава сме в това трагично положение, в което сме сега?

На втория фотос долу е показана концепцията за основните компенсаторни механизми, които действат по отношение на естественото за човека (индивида) чувство за непълноценност.

Вижте и разгледайте схемата внимателно.

Най-простото компенсиране на определен недостатък е чрез бягството, чрез избягване на сравняването с другите, чрез изолацията и дистанцирането от околните.

Алфред Адлер описва много често използване на бягство в болестта като особена форма на психична защита, при която човек получава липсващото му внимание на околните, оправдава неуспехите и неудачите си, оневинява пропуските си и т.н.

Възможно е компенсирането да стане с агресивни средства.

Проявите на агресия, както знаем, много често са всъщност компенсирания на определена несъстоятелност на агресивния.

Не ставаш за нищо, и какво ти остава?, да биеш другия.

Възможно е изходът от неприятните преживявания за малоценност да се компенсират чрез властта, която дава неимоверно много ресурси за издигане над околните (подчинените) и за повдигане на самочувствието на властващия.

Адлер говори и за особен определящ и движещ принцип – мъжкият протест, изразяващ се в хиперкомпенсации по отношение на външен вид, фигура, мускули, типично мачо поведение, стил „West“ в живота и т.н.

Ясно е, че става въпрос за демонстрация на мъжественост както у мъже така и у жени с чувство за непълноценност.

В „Нервният характер“ Адлер казва, че при проблеми човек „се вкопчва в противоположността на половете и свързаната с това висока оценка на мъжкия принцип, за да преодолее своята несигурност“.

В края на краищата Адлер извежда като фундаментален компенсаторен принцип стремежа към превъзходство.

Той го определя като вроден водещ инстинкт, като мощна движеща сила.

Даже го нарича „основен закон на човешкото развитие“.

Според него стремежът към превъзходство в детството се поражда от чувството за непълноценност.

Това чувство още в най-ранното детство предизвиква едно постоянно желание за съревнование, за победи, за първо място пред другите, а освен това се проявява и като завист и неприемане на успехите и победите на околните.

Въобще то носи силни преживявания, страсти, мотиви, амбиции.

Превращенията на чувството за непълноценност в стремеж към превъзходство започват средното детство, през четвъртата или през петата година от живота на детето.

Още тогава стремежът към превъзходство започва да направлява поведението, създава определен стил на живот.

Това понятие, както и категориите стремеж към превъзходство, победна цел и др. в адлерианството имат социален характер, социален смисъл.

В по-зряла възраст стремежът към превъзходство влиза в мотивационната система на индивида и става източник на желания и усилия.

Във всички случаи черпи твърде много психична енергия, а реализацията е в социалната среда.

Стремежът за превъзходство сам по себе си може да е конструктивен и деструктивен.

Едно силно желание да превъзхождаш другите може да донесе ползи и успехи, но може и да нарани и даже да погуби дадена личност.

Адлер счита, че както самото чувство за непълноценност, така и стремежът към превъзходство могат да са в норма, т.е. да имат обичайните за дадена социална общност параметри, но могат да имат и патологичен характер, т.е. да представляват сериозно деформирани личностни черти и съответно неадекватно, и неприемливо, поведение в социална среда.

Във втория случай фактически се срещаме с психични проблеми, които блокират битието и развитието на личността, увреждат нейния социален статус и социалните ѝ взаимодействия.

Толкова за днес, дами и господа.

Преповторете си по-важните неща от тази лекция.

Чао!

Related Post