ТОРНАДО БГ Психоанализа Курс по психоанализа – лекция 116

Курс по психоанализа – лекция 116

АЛИАНСЪТ „ПСИХОАНАЛИТИК – ПАЦИЕНТ“

Дами и господа,

Алианс (от френското alliance) е термин, означаващ съдружие, съюз, дружество.

В приложната психоанализа това понятие се използва за специфичното съюзяване, сдружаване, между терапевта и неговия пациент, което е необходимо за психолечението.

Можем да срещнем и наименования като: работен алианс, лечебен алианс, терапевтичен алианс и др.

В методологическата литература по въпросите на технологията на психоанализата много се ползва с почти сходен смисъл и понятието „психоаналитичен диалог“, което според мен като термин не изразява същността на това, което е нужно за психоаналитичес- кия процес и което е неговата интерактивна основа.

Без наличието на този психоаналитичен алианс успешна терапия в психоанализата не е възможна.

Самото лечение фактически започва с началото на създаването на този алианс, каквото представлява първата среща на пациента с психоаналитика.

По дефиницията на Ралф Гринсън алиансът представлява „относително неневротични рационални взаимоотношения между пациента и психоаналитика, които дават възможност на пациента целенасочено да участва в психоанализата”.

Алиансът осигурява специфичното сътрудничество между психоаналитика и пациента и такива взаимоотношения между тях, каквито са нужни за успешна психотерапия.

Можем да определим алианса като съвместност на усилията на терапевта и пациента по време на терапията.

Погледнато в контекста на психоаналитичната парадигма, работният алианс „терапевт – пациент“ фактически е съюзяване на съзнателния Аз на пациента и анализиращия Аз на психоаналитика, който осъществява терапията.

Факторите, които влияят върху качеството на алианса, ще открием на различни места:

  • в самия пациент (неговите възможности и способности, за които стана дума по-горе);
  • в психоаналитика (неговия статус, неговия стил на работа, неговата харизма и др.);
  • в аналитичната среда (обстоятелствата на сеанса);
  • в психоаналитичната атмосфера.

По-важната роля в този съюз като фактор играе Азът на пациента с неговите конкретни възможности (способности) за установяване на взаимоотношения с психоаналитика и за поддържането им в един сравнително дълъг период от време.

Важно за алианса е въпросните взаимоотношения да са разумни (рационални), да не бъдат доминирани от силни преживявания (чувства), да са деафектирани, десексуализирани, деагресирани.

Какви са клинически прояви на алианса?

В какво се проявява алиансът между психоаналитика и пациента?

Кои са най-важните неща, които очакваме от него по време на психоаналитичните сеанси?

На първо място, както казахме вече, е мотивацията за работа в полето на психоаналитичната терапия от страна на двамата участници в алианса, като особено значимо е мотивирането на пациента.

В някои конкретни случаи (например, при деца, при психотици, при определени акцентуации на характера и др.) това не е лесно постижима характеристика (проява) на алианса.

На второ място ще посоча като клинична проява на алианса доверието, което тече от двете страни на въпросния съюз.

Разбира се, твърде важно е доверието на пациента в терапевта, без което алиансът не е възможен или би бил фалшив и несъстоятелен от терапевтична гледна точка.

Следваща проява е охотното сътрудничество между двете страни на алианса по въпросите на терапията.

Има средства, с които това сътрудничество би могло да бъде стимулирано в полза на терапевтичната резултатност, и те трябва да се използват от психоаналитика в неговата работа.

На четвърто място ще посоча готовността на пациента да изпълнява указанията на психоаналитика, да участва в различните процедури, каквото и да му коства като преживявания това.

На пето място можем да видим като клинична проява на алианса между психоаналитика и пациента частичната и временна идентификация на всяка от страните на алианса с другата.

Някои съвременни автори сочат тук термина „емпатия“, която трябва да е налице при функционирането на алианса.

Шестата клинична проява в нашия регистър са съответните лични качества (черти, способности), които способстват за установяването на алианса.

При всеки конкретен случай (конкретна диада „терапевт – пациент“) изискването към тези лични характеристики е различно, с оглед спецификата на ситуацията, състоянието на пациента, хода на страдането и т.н.

Последната, седма поред, клинична проява е устойчивостта на създадените отношения и текущите взаимодействия между пациента и психоаналитика.

Тази устойчивост е подложена на различни атаки, включително и от нападения с дълбиннопсихичен произход.

Например, такова е подлагането на пациента на противоположни тенденции с подсъзнателна етиология като противопоставянето и колебанията му между реакциите на невротичния пренос и налаганите (и постигнатите) параметри на вече съществуващия алианс или пък амбитендентното действие на болезнени спомени и фантазми спрямо осъзнатите от Аза изисквания на терапевтичната ситуация и др.

Да видим фазите на алианса.

В общи линии, формирането и функционирането на алианса „психоаналитик – пациент“ в полза на терапията протича по стандартна схема, обхващаща четири основни фази, които по-скоро са идентифицируеми от гледната точка на пациента, показват неговото участие и неговото отношение спрямо алианса:

  • Първа фаза. Тя е в началото на съществува- нето на алианса, при неговото формиране. При тази фаза терапевтът се вижда в твърде подсилена светлина, като вездесъщ, като висока инстанция, спасител, маг, с надчовешки възможности и др.

Тук участват фантазии, очаквания, илюзии, хипертрофирани представи и др.

Колкото по-неук и необразован е пациентът, толкова с по-висок статут в собствените му очи изглежда психоаналитикът.

Това е важно да се знае.

  • Втора фаза. При нея има рационално отрезвяване и пациентът се доближава в представите си, в очакванията си и в практическите си взаимоотноше- ния с терапевта до реалната действителност.

При тази фаза психоаналитикът се вижда като специалист, който може да помогне в случая и който определено ще помогне.

В тази фаза той се идентифицира с такива архетипи като Баща, Лекар на душата, евентуално като Обичащата майка, По-големият помагащ брат (Биг брадър), Ученият, Опората и т.н.

В тази фаза се счита, че психоаналитикът вече влиза в Свръхаза на пациента.

  • Трета фаза. При нея психоаналитикът се деуниверсализира в конкретен помощен Аз на пациента.

Става част от него.

Както осъзнаваме, това е може би същинският алианс, тъй като пациентът счита терапевта за толкова близък, че не го разделя от собствената си психична структура и той присъства в нея.

Ясно е, че тази нова структура в психичния апарат на пациента служи главно за противодействие на психичното страдание, довело пациента до кабинета на психоаналитика.

  • Четвърта фаза, последна. С нея завършва хрониката на алианса между психоаналитика и пациента.

Без нея пациентът би бил обсебен още задълго (завинаги) от образа на терапевта вътре в себе си.

На практика това е приключваща лечението фаза, при която Азът на пациента се освобождава от всичко, наложено му с терапевтична цел при лечението, включително и от присъствието в психичния апарат на по-мощния Аз на психоаналитика (от третата фаза).

Пациентът чрез своя освободен Аз вече става самостоен и независим.

Тоест, пациентът е в състояние, за което можем да се произнесем, че е нормално от гледна точка на психичното здраве.

В своята работа практикуващият психоаналитик освен проявите на алианса, трябва да държи сметка за хрониката на неговото съществуване и функциониране.

И да е наясно с особеностите на всяка проява и на всяка фаза от битието на алианса в тяхната връзка с ефективността на психоаналитичната терапия.

В този контекст възниква проблемът за дистанцията.

Като контрапункт на алианса между психоаналитика и пациента по време на терапевтичния процес става актуален един проблем, който в своята същност представя точно обратното на алианса: не връзката и близостта представя той, а дистанцията между двамата участника в терапията.

Съществуват алтернативни възгледи, поддържани твърдо от американските психоаналитични школи, че в психоаналитичния процес е необходима дистанция между терапевта и пациента; всяка близост е противопоказна на терапията.

Алфред Адлер в своята „Индивидуална психология“ има специална част, озаглавено точно „Проблемът на дистанцията“.

В нея той извежда една доста категорична констатация, че дистанцията е форма на защита от опасностите, но в същото време е и еманация на стремежа за власт над другите.

Точно тези две неща стоят в основата на психоаналитичния алианс – доминацията на едната страна в алианса над другата (доминиращата страна е терапевтът) и отдръпването от прекалената близост, която в очите на едната страна (в повечето случаи това е пациентът) може да застраши нечия самостойност и психична безопасност (обикновено – на пациента).

Ясно е, че при тези обстоятелства психоаналитикът трябва да се постарае да осигури точно тази дистанция между себе си и пациента в психоаналитичния алианс, която в най-голяма степен би способствала за ефективността и резултатността на лечението.

Край за днес, дами и господа.

Желая ви всичко най-добро!

Довиждане

Related Post

Курс по психоанализа – лекция 88Курс по психоанализа – лекция 88

ПРЕНОС И КОНТРАПРЕНОС Дами и господа, Специално в клиничната психоанализа преносът е привилегирован термин с изключително значение. Всички школи и учения, имащи някакво отношение към психоанализата, и въобще към дълбинната

Курс по психоанализа – лекция 12Курс по психоанализа – лекция 12

ЧУВСТВО ЗА ОБЩНОСТ, КОМПЕНСАЦИЯ, ЖИЗНЕН СТИЛ Дами и господа, Типичното адлерианско понятие „Чувство за общност“, на немски Gemeinschaftsgefühl, е натоварено с важни функции в индивидуалната психология. По принцип тя, индивидуалната