ВСТЪПИТЕЛНИЯТ РАЗГОВОР
Дами и господа,
Терапията започва с първата среща на пациента с психоаналитика.
Ще се спрем на нея.
Тази среща, естествено, е по инициатива на пациента (или на негови близки).
Тя се договаря предварително по някакъв начин – с посредник, по телефона, с писмо, e-mail и др.
Срещата е на територията на психоаналитика, най-често в неговия кабинет.
За предпочитане е неутрално време.
Първо трябва да изясним статута на първата среща, какво представлява тя в рамките на психоаналитичната терапия.
Тя предхожда евентуалното лечение.
Казвам „евентуално“, тъй като е възможно терапията по едни или други причини да бъде отказана и от двете страни, участващи в първата среща.
Има автори, за които първоначалният разговор (при първата среща) има и диагностични функции и се счита за начало на терапията, тъй като в него са налице форми на анализ.
Според други автори, още преди първата среща при наличието на намерение у пациента за ползване на услугите на точно този психоаналитик, вече можем да констатираме елементи на пренос, контрапренос и съпротиви между двете страни на бъдещия психоаналитичен алианс „терапевт – пациент“.
Те са приведени в движение.
Ние ще приемем, че встъпителният разговор още не е част от психоаналитичния (психотерапевтичния) процес и в същността си представлява обсъждането му, уточняването му и договарянето му от двете страни – психоаналитик и пациент.
Ясно е, че това не може да стане без участието при тази среща на психодиагностични елементи.
Така че те присъстват във встъпителния разговор.
В най-общи линии психоаналитикът се ориентира по много въпроси, важни за последващото лечение.
При тази първа среща се осъществяват две важни неща за психотерапевтичния процес:
а.) разбирането на подробности за пациента и неговото страдание;
б.) придобиването на първите лични впечатления от страна на психоаналитика за неговото състояние, за неговото поведение.
Ясно е, че всичко това е необходимо с оглед нуждите на диагностицирането и последващата терапия и то става чрез началното интервю и чрез наблюдение.
В определени случаи могат се ползват и експерименти.
Целта на встъпителния разговор е да се отговори на въпроса, ще се състои ли оттук нататък психоаналитичният процес.
Ако отговорът е положителен, тогава се обсъждат в общи линии основните му параметри и основната схема на провеждането му, евентуалния график на първите сеанси (който, разбира се, след това е възможно да бъде променен) и т.н.
Първоначалният разговор е твърде важен и компресиран момент в хрониката на лечението.
Той изисква особена концентрация на психоаналитика, много интелектуална енергия, впрягане на цялата му психоаналитична проницателност.
За краткото време на този разговор той трябва да осъзнае много неща по отношение на пациента, по отношение на състоянието му, на възможностите му за евентуалното прилагане на психоаналитичните методи (дали той става за психоанализа) и др.
А освен това бързо трябва да се направят изводи и да се вземат решения относно предлаганата терапия, нейните параметри, особености и т.н., които да бъдат съобщени (предложени) на пациента.
Иначе, от гледна точка на цялостния психоаналитичен процес, разговорът, по принцип, е най-важното, което става в психоанализата.
Той е основният инструмент на психоаналитичната терапия.
Разговорът е в основата на всички психотерапевтични техники, в това число и на психоаналитичната психотерапия.
Ако продължим по линията на обобщенията, то Негово Величество Разговорът е най-важното нещо и въобще в живота на човека, доколкото човек е социално същество и общуването му с околните е необходимо не само за битието му като човек, но и за същността му като човек. Ако ме разбирате.
Провежданият при първата среща на психоаналитика с пациента разговор може да протече под различна форма.
В следващата част от тази лекция ще посоча по-важните форми на протичане на встъпителния разговор.
Кои да те?
1.) Беседата като психодиагностичен метод за събиране на данни много наподобява тайното (скритото) интервю, което ще разгледаме по-долу, защото и при двата метода някои неща се пазят в тайна.
Често пъти, главно по отношение на определени теми, даже се налага ползването на маскировъчна история (Cover story), която всъщност е невярно, но правдоподобно, обяснение на целта на беседването по тази тема с пациента.
По няколко важни особености все пак този метод се отличава от всички други в психодиагностиката. Ето ги:
- Беседата изисква добра предварителна запознатост (познанство, даже определена постигната близост) между беседващите (психотерапевта и пациента).
Тъкмо затова се прави всичко необходимо за връзката психоаналитик – пациент.
- Беседата предполага непринуденост и свобода на разговора.
- Нужна е равнопоставеност в хода на разговора между психотерапевта и пациента и др.
От всичко казано дотук може да се направи извод, че ползването на беседа при първата среща в известен смисъл не изглежда да е съвсем уместно (и възможно), но все пак има конкретни случаи (при предварителна запознатост), при които беседата може да се ползва.
Възможно е встъпителният разговор да се удължи в няколко сеанса и в някои от последващите сеанси да се ползва беседата като метод.
2.) Същинският разговор е по-свободна форма от беседата и голямата разлика между него и нея е, че при разговора не се изисква въпросната близост между психотерапевта и пациента, за която стана дума по-горе.
Тоест, горните три особености сега може да не са налице.
Например, разговорът може да протече пълноценно и между напълно непознати хора.
В този смисъл разбираме, че при първата среща на психоаналитика с пациента обикновено е най-добре да се започва с разговор, не с беседа. Препоръчвам ви го.
Най-важното в разговора с пациента е да му се внуши, че той е важна страна в евентуално следващия процес на психоаналитична терапия, че той трябва да има доверие на психоаналитика, че трябва да преодолее препятствията в общуването с него, ако такива има, и т.н.
3.) Интервю. Особена форма на разговора (при който не е непременно нужна близост) е разпитването, което повече е известно като интервю.
Тук е мястото да кажем, че разпитването на пациента може да стане по принцип устно (с различните видове интервю, в разговора, в беседата) и писмено, чрез въпросник (анкета), на който се отговаря.
4.) Анкета. Някои психотерапевти ползват предварителен писмен въпросник за изясняване и уточняване на най-важните неща, които ги интересуват относно пациента.
По него се разговаря с пациента, уточняват се и се допълват отговорите му.
В този смисъл ще приемем, че и анкетата, като писмена форма на разпитване, може да бъде използвана при психодиагностичния процес като равнопоставена на всички останали ползвани методи.
Както казах, методите интервю, беседа и анкета в същността си представляват разпитване на пациента.
Той в хода им е отговарящ на въпроси.
Тези методи целят да се установят интересуващите психотерапевта истини за психичния проблем на пациента.
Но докато интервюто и беседата предполагат управляван от психотерапевта личен (и пряк) контакт с изследвания, то анкетата се извършва с писмен инструмент – въпросник, предоставян на анкетирания, по който евнтуално се разговаря с него.
Личното разпитване (под формата на интервю и анкета) най-често се осъществява с някой от трите разновидности на интервюто – стандартно, полусвободно и свободно.
Това е класификация с оглед какви са самите въпроси.
При стандартното разпитване въпросите, които се задават на пациентите са еднакви (стандартни) за всички.
Това дава възможност за формализиране и за добър сравнителен анализ на данните, ако е нужен на психоаналитика по някаква причина.
Полусвободното интервю представлява разпитване, при което интервюиращият има основен програмен въпрос, формиран предварително.
Този въпрос получава отговора си чрез задаване на серия от други въпроси, съобразени с характеристиките на интервюирания, т.е. има особено съобразяване с анализирания (изследвания), което липсва в стандартното интервю.
При свободното интервю е известна отнапред само темата на разпитването.
Даже понякога и тя не е твърдо фиксирана, а има просто придържане, гравитиране към определена област, психичния проблем на пациента.
Трите класически типа интервю (и анкета) могат да бъдат класифицирани и по друг начин – според характера на въпросите, които се задават.
Тогава можем да говорим интервю със закрити въпроси, интервю с открити въпроси и интервю със смесени (открити и закрити) въпроси.
Последното интервю се нарича още кафетерия.
Интервюто със закрити въпроси при отговарянето предполага просто избор от предложени фиксирани отговори, например: „Да“ или „Не“.
Откритите въпроси се наричат още становищни въпроси.
Респективно интервюто с отворени въпроси предполага свободно изразяване на собствено мнение (становище) от интервюирания.
Интервюто със смесени въпроси, кафетерията, допуска въпроси и от двата вида.
Клиничното психоаналитично интервю, дами и господа, обикновено е от третия тип.
Кои са основните обичайни въпроси при разпитването?
Най-често се ползват следните групи въпроси:
- Въпроси за самоличността („Кой сте вие?“, „Каква е вашата професия?“, „Възраст?“ и др.);
- Въпроси за характера на оплакванията („Какво ви води при мен?”, „Как се чувствате?“, „Искате ли да споделите нещо друго с мен?“, „Какво точно изпитвате?“, „Как преживявате това?“ и др.);
- Въпроси за динамиката на страданието („Усилват ли се проблемите или отслабват?“, „По-често или по-рядко се случва това?“, „Какви колебания наблюдавате в страданието си?“ и др.);
- Въпроси за ситуацията и за антуража на пациента („Какви са обстоятелствата на живота ви?“, „Какво е вашето семейство?“, „Имате ли близки и приятели?“, „Колко?“, „Кои са те?“, „Какви са те?“ и др.);
- Биографични въпроси (за детството, за юношеството, за младостта, за зрелостта, за старческата възраст);
- Въпроси за времевите измерения на проблема („Отк“га са оплакванията ви?“, „Колко често се случва това?”, „Повтаря ли се проблемът?“, „През какъв период се повтаря?“ и др.);
- Въпроси за ролята на страданието в живота на пациента („Какво ви коства това страдание?“, „Как се отразява на живота ви?“, „Има ли промяна в отношението към вас на ваши близки и познати?“ и др.);
- Експектационни въпроси („Какви очаквания имате относно страданието си?“, „Какво очаквате от мен, вашия психоаналитик?“, „Какво ще последва според вас от тази терапия?“ и др.).
Според начина на задаването на въпросите, те могат да бъдат преки (директни) или непреки (скрити).
Вторите се използват при деликатни ситуации, когато се съзира неудобство и срам от отговора и др. Разбирате ме, нали?
По-квалифицираният психоаналитик ползва по-често скрити въпроси.
Ще кажем още, че при определени пациенти те са за предпочитане, а при някои са даже задължителни.
Всичко ясно ли е за встъпителния разговор, дами и господа? Въпроси?
До скоро виждане!