ТЕРАПЕВТИЧНИ ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ
Дами и господа,
В тази тема, след като в основни линии сме наясно с методологическия апарат на психоанализата, след като знаем какво представлява психоаналитичният процес (и сеансите), известни ни са характеристиките и особеностите на двете страни на психоаналитичния алианс, осведомени сме за обстоятелствата и времевите параметри на лечението, установили сме диагнозата, имаме съгласието на пациента и сме контрактували терапията, то следващата стъпка е формирането на целите и задачите на самото психоаналитично лечение.
Нали е логично?
В най-общ план целта (целите) на психоаналитичната терапия е, след като е налице определена диагноза, според която пациентът страда от дадено известно ни психично страдание, и е болен, да го върнем към неговото душевно здраве, т.е. целта е, най-общо казано, пациентът да оздравее, да стане нормален, да е като останалите, като другите, и да живее и да се чувства в социума, както всички живеят и се чувстват.
Излиза, че целта на психоаналитичната терапия е връщането (по-точно завеждането, обръщането) на абнормното в нормативното, на патологичното в психично здравото, т.е. целта е болният да стане здрав.
Проста работа.
В психичен план норма и абнормност са сякаш синоними, съответно на психично здраве и на психична патология, на здрав и на болен (с всичките му варианти).
В психологията, психопатологията, психотерапията и психиатрията за нормално се счита това, което е присъщо на повечето хора в конкретната социална общност, което е обичайно и се приема в общи линии от всички в нея.
За нормален се счита този, който е като всички други.
Болен в психологически смисъл е социален статус и… етикет.
Да си болен означава да си друг в социума.
Целта на психотерапията е да превърне другостта на пациента в обичайност, другото да се превърне в обичайното за социума.
От тази гледна точка можем да определим болния като намиращ се вътре в процеса на болестта (страданието, зависимостта) със съответните прогнози за развитието ѝ.
В психотерапевтичната практика болест и болен са свързани неразривно с такива понятия като разстройство (impairment), страдание (illness), неспособност (disability), патология и др.
Често при болния ние виждаме още несправяне, униние, отчуждения („Болният е самотен!“ – казват често).
Той се сблъсква с кризи, с остри ситуации, конфликти и др.
Здрав и болен са дефиниции както на отделната личност, на отделния човек, така и на цялостното общество или на отделни компонирани в него социални общности.
Психоанализата има за цел да превърне болния в здрав, повтарям.
Тези термини – здрав и болен – можем да използваме доста уместно в операционален смисъл и спрямо даден брак, дадено семейство, група, социален пласт (страта, слой), конфесионално обединение, поколение, общество, народ и др.
Точно този факт стои в основата на социалната психоанализа, която се интересуват от въпросните отклонения от нормалното и обичайното в рамките на обществото.
(Възнамерявам да ви предложа догодина, живот и здраве, безплатен дистанционен курс по приложна социална психология, очаквайте го.)
Болест (disease) е специфично отклонение от норми, което си има определени причини, възникване, протичане, изход.
Болестта може да бъде видяна и като търсене помощ от страна на страдащия в рамките на социалното пространство и последователното му влизане в ролите на болен и на лекуван, при което са необходими други социални субекти, които да изпълнят ролите на здрави покрай болния и ролите на лекуващи го.
В частност, още веднъж ще подчертая, че психичното разстройство (страдание, болест) е девиация от дадена норма (норми).
То е патологично в същността си.
И изисква лечение.
Каква е динамиката на целите на психоаналитичната терапия?
Що се отнася конкретно до терапията чрез психоанализа, ние не сме в състояние да дефинираме собствена цел, която да е установена веднъж завинаги и да е непроменима във времето и спрямо конкретния пациент.
Налице е динамика на целите.
Основната цел си остава тази, която е посочена вече в тази лекция: да способстваме пациентът да оздравее.
В хрониката на развитието на психоанализата, както и в рамките на отделните течения и школи на дълбинната психология (виж първия от трите мои курса по приложна психоанализа), ще открием множество по-конкретизирани цели на психоаналитичното лечение, които в същността си представляват варианти или уточнения на основната обща цел на терапията, изтъкната по-горе.
При класическия фройдизъм срещаме ясно формулираната от Зигмунд Фройд цел на психоаналитичната терапия, представляваща освобождаване на пациента от притесняващи го феномени от сферата на несъзнаваното, които най-често са резултат на психотравми в детството.
Операционално погледнато, целта на психоаналитическата работа (работата на психоаналитика) е да се възпроизведат в съзнанието неща от подсъзнанието и съответно те да се отреагират от пациента, като по този начин той се освободи от тяхната власт (и оздравее).
Впоследствие целта леко се преформира, като се подчертава идеята за неосъзнаване от страна на пациента на консеквентността между инфантилните преживявания и неговото психично страдание.
В тази светлина целта на психоаналитичната терапия вече се насочва към узнаването и осъзнаването от пациента на връзката между страданието му и неща, изтласкани в сферата на неговото несъзнавано.
В този контекст психоаналитикът има за цел да възстанови връзки между миналото и настоящето на пациента.
С хода на развитието на фройдистката парадигма целта на психоаналитичната терапия си намира друга по-конкретна формулировка: преодоляване на съпротивите на изтласкването, т.е. психоаналитикът има за цел, със своята работа да способства за намаляване и премахване на различните видове съпротиви при пациента спрямо феномени от несъзнаваното.
По-нататък тази цел се обогатява с една добавка.
Зигмунд Фройд посочва, че психоаналитичната терапия трябва да работи и срещу преноса (той казва: „срещу неврозата на преноса“).
С разработката на Втората топика и на концепцията за защитните механизми, което става доста по-късно при него, целта на психотерапията се премества и в тяхна посока.
Психоаналитикът трябва да работи за преодоляването на дефектите на Аза вследствие на ползването на защитни механизми.
Според мен тук някъде се намира класическата цел на психоаналитичната терапия, която гласи според знаменитата фраза на Зигмунд Фройд:
„Където е било То, трябва да стане Аз“ (Wo Es war, soll Ich werden).
Запомнете тази фраза!
Това може да се приеме като най-общата и емблематична цел на психоаналитичната психотерапия.
При по-съвременните варианти, в целта и задачите на психоаналитичната клинична практика влизат както обектните отношения така и структурните промени в психиката на пациента в съответствие със социалните (икономически, религиозни, политически, културни, образователни и др.) обстоятелства.
Можем да определим, че най-актуално звучи формулировката на целта на клиничната психоанализа:
Търсене на структурни изменения на Аза в съответствие с изискванията за нормално функциониране на неговата личност в социума.
Запомнете и тази формулировка!
Още, целта изглежда като напасване на дефектиралата личност на пациента към изискванията (нормите) на социума и към изискванията на реалния живот.
Сега, след Фройд, ще разгледаме целите на клиничната психоанализа и според още три парадигми: според адлерианството, според юнгианството и според по-съвременната концепция на Доналд Уудс Уиникът.
1.) Според Алфред Адлер и неговите последователи целта на работата на психоаналитика (индивидуалния психолог) е главно в регулирането на чувството за малоценност у пациента, повишаването на неговия социален интерес, на неговото чувство за общност (Gemeinschaftsgefühl).
Освен това терапевтът трябва да роботи върху така наречения „жизнен стил“ на пациента, да подобри неговия начин на мислене и логиката на неговите разсъждения относно мястото и поведението му в обществото и живота.
За адлерианската клинична психотерапия основни задачи са да се изменят в нужната посока самите жизнени цели на пациента, неговите концепции и представи за действителността и за живота в обществото.
На пациента трябва да се помогне, той да се преориентира от настоящата си ориентация към нова ориентация, която да съответства на обстоятелствата за живот и на изискванията (нормите) на социума.
2.) В юнгианската клинична психотерапия особеното (и най-важното, според мен) е отнасянето към всеки отделен клиничен случай като към абсолютно уникално явление и като към нещо, което е съвършен ново и неповторимо.
За юнгианския психотерапевт целите на лечението се определят от така наречените чисти преживявания на пациента.
Задача на психотерапията е извеждането на несъзнаваното от състоянието му на несъзнавано и елиминирането на смущаващите действия на анимуса и анимата, както и на определени други архетипи.
Карл Густав Юнг казва още, че целта е самият пациент да работи върху себе си.
Важни задачи на психотерапевта се поставят от самата конкретна възраст на пациента.
Освен това, за разлика от класическия фройдизъм, при юнгианството има интерес не толкова към скритите психични травми, а по-скоро – към конфликтите, които са в основата на страданието.
Юнг казва: „Не травмата, а скритият (еротичен) конфликт е коренът на неврозата”.
3.) Според концепцията на Доналд Уудс Уиникът целите на психоаналитичното лечение (вмешателство, по неговата терминология) следва да бъдат следните:
- независимостта на Аза;
- Аз интеграцията;
- Силата на Аза.
Силата на Аза следва да бъде увеличена, а лошото трябва да бъде заменено в хода на цялостния психоаналитичен процес с добро.
Задачите, които си поставя клиничният психоаналитик, според Уиникът, трябва да имат предвид обектните отношения, т.е. отношенията на пациента с неговия свят, зависещи от организацията (структурата) на неговата личност.
Като важни задачи, казва Уиникът, можем да изтъкнем още: работата с доедиповите феномени, с интернализираните обекти, с цялостното себевъзприемане на пациента на собствения Аз и др.
Поставянето на конкретни цели и задачи в психоаналитичната практика – това е последната подтема на тази лекция.
В психоаналитичната практика целта на конкретната работа с даден пациент, след поставянето на диагнозата, не е толкова в освобождаването от определен невротичен симптом, а по-скоро целта е промяна на системата възгледи и становища на пациента относно света, относно другите наоколо, относно себе си, относно собственото заболяване и т.н.
Конкретизираната цел при отделния случай зависи от личностните особености на пациента, от обстоятелствата и от възможностите и решенията на психоаналитика.
Тази цел и съответните задачи, свързани с нея, са насочени към възможността пациентът сам да направи своя вътрешен избор на жизнените ориентири, способни да изменят неговия начин на мислене, неговите нагласи, неговите постъпки и поведение, неговите преживявания.
Задача на психоанализата е, от една страна, да предотврати, да регулира, да отстрани вътрешноличностните конфликти на пациента, имащи своите дълбоки корени в несъзнаваното, но и да формира личностен психичен потенциал у него, който да стане движеща сила на развитието на личността му от абнормното към нормалното, към естественото и адекватното в рамките на социума.
Като задача на съвременната психоаналитична работа можем да видим и превръщането на пациента в зрял, самостоятелен, активен и необходим на обществото човек, който знае себе си и е наясно със своите възможности и със своите пътища.
В по-конкретен план, при психотерапевтичния процес, осъществяван с психоаналитични методи и средства, трябва да потърсим и да се опрем в нашата по-нататъшна терапевтична работа на здравите (нормалните) влечения на пациента.
Трябва да укрепим функционирането на Аза в съответствие с реалния контекст на обстоятелствата и тенденциите в социума, както и в съответствие с нормите в него.
Счита се, че одобряването от страна на Аза на колкото може повече страни от То също е една от задачите на психоаналитичното лечение.
На практика това одобряване става най-вече с разширяването на системата от представи на реалния Аз.
Разбирате ли?
Важна задача на психоаналитичния процес е да се преформира Свръхаза по такъв начин, че той да не е толкова обвинително-санкционираща инстанция, а да е по-скоро добронамерен морален коректив, ползващ справедливи и хуманни принципи и критерии.
Във всички случаи трябва да се отчитат както поставената диагноза, така и прогнозата, динамиката на страданието, текущите резултати от лечението и др.
Всички те участват в постоянното формиране (или преформиране) на конкретните задачи при психоанализата.
Това, естествено, става според избраната от психоаналитика стратегия на лечението.
Според мен, дами и господа, май е време да свършваме.
Всичко най-хубаво!
Довиждане!