ПРАВИЛА В КЛИНИЧНАТА ПСИХОАНАЛИЗА
Дами и господа,
Първо за главното психоаналитично правило.
В ръководствата по психоанализа и в справочниците за работа с пациенти се подчертава едно главно психоаналитично правило, което от времето на Зигмунд Фройд се счита за най-важно, за първи закон, и не се оспорва от никоя постфройдистка терапевтична концепция.
Наричат го още и основополагащо правило или фундаментално правило.
Ако можем да изразим с една дума това правило на психоаналитичната клинична практика, тази дума би била:
Откровеност.
Това понятие „откровеност“ е твърде особено. Има сакрален смисъл. На гръцки то ви звучи много познато – „апокалипсис“ (αποκαλυψις), което значи откровение.
Това е наименованието на последната книга от Новия завет на Свещеното писание, която Св. Йоан Богослов пише на остров Патмос. (Искам да отида някой ден там, на този остров.)
Откровението е нещо повече от истината, а откровеният човек стои по-високо от искрения и правдивия.
Разликата е в това, че той казва съкровените (скритите) си неща, нещата, които не са за казване, които не се казват.
Според Българския тълковен речник откровението е „внезапно откриване на важна тайна или спотаена истина”.
Независимо че конотацията на библейския термин откровение (апокалипсис) е натоварена с нещо мъчително и неизбежно, то точно това понятие представя главното правило в психоанализата. Ясно?
Самото правило постулира, че в психоаналитичния процес пациентът трябва по един пределно откровен начин да говори за всичко, без нищо да скрива и без нищо да деформира.
Това е абсолютно задължително и като реализиран факт съставя базата на самото психоаналитично лечение.
Фройд нарича това правило, и само това правило, Grundregel – основно правило, а някъде го именува и като висше правило (Hauptregel).
И го счита за най-важното в клиничната работа.
На английски правилото се обозначава като фундаментално правило (fundamental rule).
Главното правило представя клиничната практика и е иманентно на психоаналитичния процес в цялата му хроника от сеанси.
И психоаналитичната методология се базира на това правило; то обезпечава почти всичките психоаналитични методи и техники.
Това правило стои още и в основата на алианса между психоаналитика и пациента.
Ние не можем да си представим този алианс без откровеността и откровенията на пациента, а в известен смисъл и донякъде – на психоаналитика.
То определя и същността (и структурата) на психоаналитичната ситуация, в която пациентът е канен и убеждаван да казва най-откровено всичко, дошло до съзнанието му, без да подбира, без да подчертава и без да игнорира нищо.
Независимо какви са нещата – абсурдни, нелогични, срамни, смешни, неинтересни, злепоставящи и мъчителни, – те трябва да се сподѐлят с психоаналитика по време на сеанса.
Зигмунд Фройд говори за „всичките хрумвания“ (alle Einfälle), които пациентът трябва да сподели откровено със своя психоаналитик.
Бащата на психоанализата даже подчертава, че в откровенията си на психоаналитичната кушетка пациентът най-вече трябва да сподели това, което по някаква причина му се иска да не споделя, да премълчи, да скрие.
Счита се, че това главно правило е изведено от принципа на свободните асоциации, стоящ в основата на психоаналитичното лечение.
В него има и човеколюбие, доколкото обслужва хуманната цел на терапията.
В типично френски стил Жак Лакан сочи главното правило като еманация на свободното слово.
То довежда пациента до сблъсък със свободата в думите и способства за едно пълно слово в психоанализата, казва той.
В практически план основното правило се отнася освен до пациента, но в голяма степен и до психоаналитика.
Той, според правилото, трябва да подтиква и мотивира пациента да асоциира и да откровеничи, а също така и да осигури съответните условия за това в психоаналитичния сеанс.
Можем да видим спазването на главното правило и като техника, играеща важна роля в психоаналитичния процес.
На спазването на това правило трябва да се гледа освен като на предоставяне на материал от пациента за различните анализи на терапевта, но и като на средство за особена дълбинна комуникация и близост в алианса между тях двамата.
Да не говорим за това, че главното правило фактически се противопоставя на невротичните страхове на пациента; без него пациентът ще бъде фиксиран в някаква степен върху своите невротични привички.
Освен това, главното правило се счита за единственото средство, което може да покаже съпротивите и да ги изведе като материал за интерпретиране (ще изясним това в следващата лекция).
От това главно правило (фундаментално правило) следват други основни правила в психоаналитичната практика.
Въпросните основни правила се отнасят до участието на пациента в терапията и до работата на психоаналитика.
И в двата случая те фактически конкретизират за двете страни на психоаналитичния алианс главното психоаналитично правило за откровеността.
Това са правила за спазване от пациент в ролята му на пациент в психоаналитически процес и от психоаналитика в неговата клинична работа като психоаналитик.
Някъде ги наричат технически правила, като се има предвид, че те касаят общо взето използваните техники при психоаналитичната работа (психоаналитичните сеанси), но и в този случай те засягат двете страни на алианса „психоаналитик – пациент“.
Отначало ще разгледаме основните правила на участието на пациента в терапията.
Първото от основните правила за пациента е, че пациентът в рамките на психоаналитичния сеанс по никакъв начин не трябва да отхвърля нахлулите в съзнанието му мисли, образи, асоциации, колкото и неприятни, срамни и болезнени да са те за него.
Следващото второ правило в хода на психоаналитичния сеанс касае ликвидацията на оценките по линията „важно – неважно“ и по линията „първостепенно – второстепенно“.
Тоест, пациентът спира да прави тези оценки спрямо това, което идва в съзнанието му.
За психоаналитика (за психоаналитичния процес) всичко е важно и първостепенно.
Тук ще припомня често цитираната метафора на Фройд за пътника, който стои до прозореца на вагона и описва всичко, което застава пред погледа му по време на пътуването.
Третото основно правило е в пряка връзка с откровеността и свободата на асоциациите на пациента в рамките на психоаналитичния сеанс.
Неговата същност е в отказа от хронология, системност и корелации в изложението на пациента.
С една дума, психоаналитичната работа няма никакви изисквания за хронология, за структурни връзки в съдържанието, за причинно-следствени отношения в това, което говори пациентът.
Пациентът не се заставя да почне от началото и да се движи към края на историята, не трябва да е последователен, той не е длъжен да обяснява и да посочва зависимости и т.н.
Потокът на съзнанието, познат ни от знаменитата септимология (в седем книги) „В търсене на изгубеното време“ на Марсел Пруст, най-добре представя това, което трябва да прави пациентът по време на сеансите.
Четвъртото основно правило се отнася до дихотомията „облекчение – затормозяване (обременяване, измъчване)“.
Когато говори със своя психоаналитик по време на терапевтичните сеанси, казаното от пациента не трябва да бъде оценявано от него като облекчаващо го или като измъчващо го, тъй като това би способствало за някакво негово отношение към съдържанието на мислите, идеите и спомените му, а това би повлияло зле върху психоаналитичния процес и върху неговата ефективност.
Следващото пето основно правило е малко по- различно.
То не се отнася до казаното (говореното) от пациента, а се отнася до неговото отношение към себе си по време на сеансите, в което трябва да доминира спокойно самонаблюдение.
На практика това правило обезпечава спазването (изпълнението) на първите четири основни правила и, разбира се, на главното психоаналитическо правило за откровеността.
Без спазването на това пето основно правило е много трудно да бъдат постигнати изпълненията на другите правила на психоаналитичната клинична практика.
Във връзка с главното психоаналитическо правило и посочените по-горе пет основни правила възникват изисквания и към психотерапевта (психоаналитика).
Нови седем по-различни правила.
Психоаналитикът е другата страна на алианса, и като такава страна, той също трябва да спазва определени правила, което да подпомага както терапията, така, в частност, – и самото спазване на изисквания и норми, включително и главното правило, от пациента, ако ме разбирате.
Първото основно правило за психоаналитика е за самомониторинг, самонаблюдение и саморегулиране по време на сеанса.
Второто основно правило за психоаналитика е да ползва всичко казано и показано от пациента.
Разбира се, ако то представлява интерес за ползваната методика и влиза в стратегията и схемите на психоанализата.
Третото правило за психоаналитика е правилото за въздържаност и несподеляне на мисли и преживявания относно казаното и показаното от пациента по време на психоаналитичните сеанси.
Четвъртото правило касае въздържането от цензура и критика по време на сеансите.
Петото правило за работата на психоаналитика е да бъде прецизен по отношение на подробностите и детайлите в хода на своята работа с пациента.
Шестото правило е да не се допускат съпротиви.
По-подробно за това ще говорим по-нататък в този курс.
И последното седмо правило за психоаналитика, което ще посоча, е правилото за владеене на преноса и контрапреноса (виж по-подробно 18-тата лекция на този курс).
Това е всичко, дами и годпода, което имам да ви кажа за правилата в психоаналитичната терапия.
Запомнете ги!
Важно е.
Сега се сбогуваме до следващия път с лекцията за основните техники в нашата работа на психоаналитици.