ПСИХОАНАЛИТИЧНИ ПРОЦЕДУРИ
Дами и господа,
Тази лекция е в три части.
- Първата е за процедурите в психоаналитичния терапевтичен процес.
Процедурите, за разлика от методите, съществуват единствено в рамките на конкретна терапевтична практика и касаят пряко провеждането на психотерапевтичните сеанси.
Те правят работата по време на психоанализата принципна и влизат в самия психотерапевтичен процес като негови съставки по отношение на прилагането на психоаналитичната концепция, докато методите са начини за психоаналитично (в случая) лечение на пациенти, които могат да се прилагат спрямо конкретния пациент. Разбирате ли?
Процедурата (от латинското procedo – вървя напред) е понятие, с което се обозначава следването на определен ред от последователни действия при изпълнение на нещо.
В нашия случай това нещо е осъществяване на лечение чрез психоанализа.
В най-общ вид процедурите на класическата психоанализа са пет: разпознаване, конфронтация, изясняване, интерпретация и преработка.
Те ще бъдат разгледани във втората част на тази моя лекция като компоненти от хронологията на психоаналитичния процес, а също така и като най-общи методи за терапевтична работа на психоаналитика.
По-детайлизираната картина на процедурите в схемата на лечението ни представя картина с два типа процедури:
- психоаналитични процедури;
- непсихоаналитични процедури.
Първите процедури представляват ползване на психоаналитични методи и се базират на определена психоаналитическа концепция.
В действителност, с терапевтичната процедура фактически се прилага определен метод (анализ) в хода на лечението.
Психоаналитичните процедури (методи), които евентуално влизат в схемата на лечение като анализи са 14.
Те са:
- Анализ на фантазмите;
- Анализ на травматичния опит;
- Анализ на погрешните действия;
- Анализ на съпротивите;
- Анализ на защитите;
- Анализ на съвестта;
- Анализ на сънищата;
- Анализ на преноса;
- Анализ на контрапреноса;
- Анализ на страховете и тревожността;
- Анализ на комплексите;
- Анализ на сексуалността;
- Анализ на душевните мъки
- Анализ на чувството за вина.
Всяка една от тези 14 процедури (методи-анализи) плюс още 2 (метод на свободното адоцииране и метод за преработка), общо 16, в приложен план ще бъдат представени в отделни лекции по-нататък в този курс.
В известен смисъл, както казах вече, те представляват методи за психоаналитична работа, ако се абстрахираме от времевите им параметри при прилагането.
Но ако имаме предвид тези параметри, т.е. имаме предвид кога и за колко време става терапията, то горепосочените 15 анализи могат да се видят и като процедури в тера- певтичната схема, в хрониката на лечението на конкретния пациент.
Горепосочените процедури (методи) представляват съществената част от всяко практическо ръководство по клинична психоанализа.
Фактически те, в своята цялост, образуват психоаналитичното лечение, възможната психоаналитична терапия.
Вторият тип процедури – непсихоаналитичните процедури – в терапевтичната схема по стратегията на лечение нямат психоаналитичен характер като горните 15 процедури.
Те методически са включени в други общи концепции за работа с хората – когнитивна, сугестивна, комуникативна (интерактивна), морална, правна и т.н.
На тези процедури също можем да гледаме като на използване (прилагане) на методи (и на техники).
По-важните и по-често ползваните непсихоаналитични процедури в терапевтичната схема ще разгледаме специално в третата част на тази лекция.
- Сега да видим втората част, за класическите психоаналитични процедури.
В тази втора част на лекцията ще ви представя петте фройдистки психоаналитични процедури, който съставят психоанализата още от времето на нейния първосъздател д-р Зигмунд Фройд:
- разпознаване,
- конфронтиране,
- изясняване,
- интерпретация,
- преработка.
Казах ги вече преди, ако помните.
Много важно е да разберем, че тези психоаналитични процедури се прилагат при ползването на всеки един от 15-те анализа, посочени в първата част на лекцията.
1.) Хрониката на използването на процедурите започва с разпознаването (констатирането, установяването) на съответното нещо, което подлежи на анализ.
Това би могло да бъде съпротива, фантазъм, страх, чувство за вина, сън, комплекс, защита, погрешно действие, пренос, контрапренос и т.н.
На практика разпознаването е началната процедура, след която, по мнението на някои авторитети, следват същинските четири останали психоаналитични процедури, имащи отношение към конкретната работа на психоаналитика с психичния апарат на пациента.
При тази конкретна работа терапевтът първо се обръща към процедурата конфронтиране.
2.) Конфронтирането (конфронтацията) представлява противопоставяне в между психоаналитика и пациента в рамките на създадения алианс между тях.
За да започне който и да е анализ от всичките петнадесет, включени в настоящото обучение, това първоначално конфронтиране е необходимо.
То фактически идентифицира (след разпознаването, установяването) проблема като наличност, но в същото време и като нееднозначен и като противоречив.
Този проблем – обект на анализ – има различни значения и различен смисъл в тълкуването и в ползването му за двете страни на алианса.
Тези страни са различни (често противоположни, конфронтирани) становища относно неговата същност.
Смисълът на тази процедура е в противопоставянето от страна на психоаналитика на това, което пациентът по едни или други причини не съобщава, не казва, или обяснява и ползва по време на сеанса.
Например, след разпознаване на конкретна съпротива (мълчание, фиксация, афект, избягване на тема и т.н.) позициите на пациента и психоналитика по отношение на нея далеч не са сходни, а са натоварени с противоречия, конфронтация.
Втори пример: за да бъде мотивиран (заставен) да изпълни главното психоаналитично правило по отношение на конкретно скривано от него съдържание на негови мисли (желания, идеи, нагласи и др.), на пациента трябва да му бъде показано от психоаналитика именно това, че той скрива (не казва) нещо.
А той се прави, че нищо не скрива.
Именно тук е същността на процедурата конфронтация, на противопоставянето между двамата в алианса.
В резултат на тази процедура пациентът сам идентифицира проблема, визиран от психоаналитика.
Становището на психоаналитика при конфронтирането става очевидно за съзнателния Аз на пациента, става негово достояние.
3.) След конфронтирането следва процедурата изясняване. Тя е третата поред.
На тази процедура може да се гледа и като на съставна част от конфронтацията, но все пак тя има свои идентификационни особености, които я правят самостоятелна процедура в хрониката на психоаналитичния сеанс.
Още повече, че техниките, които се ползват при нея, твърде много се отличават от техниките при конфронтирането.
Във всички случаи, като фаза на сеанса, изясняването придружава или следва конфронтацията и в известен смисъл я допълва.
Изясняването в своята същност е психоаналитична процедура, защото касае дълбинни психични феномени.
Както показва самият термин, при тази процедура става дума за фокусиране и за изчистване на визията за съответния феномен от сферата на несъзнаваното (или на То), който пристига (или е пристигнал) в съзнанието и предстои да се анализира.
При изясняването самата оптика на психоаналитичния процес се настройва върху важните и съществени детайли на съобщаваното от пациента в хода на сеанса.
Ако вземем втория пример от предходната втора процедура на конфронтацията, то с изясняване психоаналитикът ще постигне конкретните параметри и стойности на скриваното от пациента, формите и начините на скриване (затаяване), отношението и преживяванията на пациента по повод скриваното нещо или по повод откриването пред терапевта на скритото и т.н.
4.) Четвъртата процедура в хрониката на конкретния сеанс е интерпретацията.
Точна тази процедура е типична за психоаналитичните клинични методики и точно тя отделя психоанализата от всички останали психотерапевтични технологии.
Както показва етимологията на самия термин (от латинското interpretation – тълкувам, разяснявам), с процедурата интерпретация ние тълкуваме това, което вече сме го изяснили.
Зигмунд Фройд въвежда и ползва този термин за представяне начина на придаване на смисъл и значение на укрити (изтласкани) феномени в несъзнаваното (например, в сънищата и фантазмите) или да изясни (изтълкува) скрити желания и преживявания на пациента.
В психоаналитичен контекст тази процедура е естествено продължение на изясняването.
Тя също може да бъде възприета като особена форма на изясняване на психични неща.
Но докато при същинското изясняване ние не тълкуваме символиката и истинския смисъл на същността на съответния феномен от несъзнаваното, а изясняваме формите на проявите му в съзнанието, начина на достигане до съзнанието, свързаните с него преживявания на пациента и др., то при интерпретациите се занимаваме не с формите, а със съдържанието на самия психичен феномен. Ясно?
Тълкуваме това съдържание от гледна точка на екзегетичните правила (екзегетиката е наука за тълкуване на нещата), от гледна точка на символиката, на архетипите, на обичаите и т.н.
Процедурата интерпретиране се преплита с процедурата изясняване, взаимодейства си с нея.
Приема се, че тази процедура включва в себе си всяка интервенция и всяко действие, с които психоаналитикът изяснява и разтълкува на пациента (и на себе си) истинското значение и истинския смисъл на несъзнавани от пациента феномени, включително негови сънища, грешки, действия, преживявания, нагласи, обсесии и т.н.
Целта на интерпретацията е несъзнаваното да стане съзнавано, т.е. То да стане Аз.
Тук ясно виждаме фундаменталността на тази процедура за психоанализата.
Психоанализата е интерпретиране!
В този смисъл, на интерпретацията можем да гледаме и като на преработка, защото в хода на интерпретирането несъзнавани неща стигат до съзнанието, променят се нагласи и т.н.
При тази процедура, осъществявана от психоаналитика, той ползва своята компетентност, своя опит, своята интуиция, ползва собствената си сфера на несъзнавано, емпатията си, познанията и уменията си в областта на екзегетиката и символиката.
С интерпретация се осъществяват всички аналитични действия на психоаналитика.
Интерпретацията е включена във всеки анализ.
Никой анализ не може без интерпретации.
Това, естествено, е най-важното при тази процедура от гледна точка на психоаналитичната клинична практика.
Освен това интерпретирането помага на психоаналитика да вижда оперативните резултати и проблеми в хода на своята клинична работа.
Помага му да направи съответните прогнози, да съпостави желаното и реално полученото в терапията, да направи евентуалните корекции и т.н.
Когато говорим за процедурата интерпретация, не може да не изтъкнем един важен параметър на самото интерпретиране – неговата валидност.
Валидността на интерпретацията касае, в общи линии, достоверността и правилността на придаваните при тълкуването значения на психичния феномен, дали те наистина съответстват на реалното положение на нещата, дали не са пресилени, деформирани или измислени и т.н.
Ще посоча още и характерното за психоаналитичната работа прекомерно увличане по интерпретациите и тълкуванията.
Даже някои автори говорят за интерпретационна наслада и за мания за интерпретиране.
Пазете се от тази мания!
5.) Петата поред процедура е преработката.
Зигмунд Фройд ползва термина Durcharbeitung, който на немски език означава преработване.
На английски се ползва working trough със същото значение.
Преработката се осъществява след прозренията (инсайта) на пациента.
Открива възможности за последващи изменения и усъвършенствания в психичния апарат на пациента.
Тук ще добавя, че още Фройд, в своята студия „Припомняне, повторение, преработка“, подчертава, че на пациента трябва да се даде време за задълбочаване в неговата собствена съпротива, за преработването ѝ, за преодоляването ѝ, като през цялото това време се държи сметка за основното психоаналитично правило, знаете го.
Преработването интегрира (събира и концентрира) интерпретациите и способства за преодоляване на съпротиви.
Счита се, че тази процедура, като процес, действа перманентно в хода на психоанализата, но все пак тя трябва да бъде осъзната като свързана и като следваща интерпретациите.
Има периоди в лечението, където преработването трябва да доминира над останалите процедури и в известен смисъл да ги замества.
На практика преработката представлява комплекс от субпроцедури – реконструкции, сравнения, преувеличавания, игнорирания, заключения и т.н., учихме ги.
В преработката влизат и методите на отреагирането, катарзисният метод, инсайтът и др., учихме ги и твх.
С всички тези компоненти на преработката психоаналитикът превръща интерпретираното в конкретни преки терапевтични сигнали от типа какво и как да се прави при дадените обстоятелства от пациента.
Фактически това е реалното лекуване на пациента, което го води чрез процедурата на преработването към друго състояние на неговото психично здраве.
То вече не включва, както досега, патология, а, напротив, дава възможност на пациента да се впише естествено в живота социума, като останалите, като нормалните.
Ако обобщим, последователността на използването на процедурите в психоаналитичната работа при конкретен случай с пациент е следната:
„разпознаване – конфронтация – изясняване – интерпретация – преработка“.
Тази последователност не може да бъде променяна и в методически план задължително трябва да се спазва от психоаналитика терапевт и от алианса между него и пациента.
III. Третата част на лекцията, тя е за непсихоаналитични процедури.
Най-често използваните непсихоаналитични процедури в терапията (психоаналитичния процес) са:
- разпитване (осъществява се по пряк и непряк начин, с въпроси и без въпроси);
- припомняне (извикване в съзнанието на спомени за важни от психоаналитична гледна точка неща);
- подкрепа (състои се в поддържане и помощ от страна на психоаналитика там, където пациентът се нуждае от тях);
- саморазкриване (става дума за саморазкриване на пациента, за казване на съкровени неща, които са важни за психоанализата);
- мълчание, става дума за мълчание на терапевта (както знаем, много често най-важните истини се казват с мълчание и затова този метод е твърде важен за психоаналитичния сеанс);
- повторение (тази процедура обикновено се употребява за затвърждаване и усилване на необходими убеждения, идеи, мисли и др.);
- внушение (при него се разчита на безкритично възприемане от страна на пациента на казаното от психотерапевта);
- убеждаване (тук, обратно на внушението, се разчита на критичното осмисляне и на логичното и разумно възприемане на казаното от терапевта, който трябва да предостави и значими аргументи в негова полза);
- манипулация (имат се предвид средства за убеждаване, които са повече ефективни, отколкото нравствени, т.е. може да се постигне убеденост у пациента даже и със спорни от гледна точка на морала средства);
- осъзнаване (става дума за осигуряване от страна на терапевта на разбирането и на съзнателното приемане от негова страна на казаното);
- заставяне (има се предвид ползване на принудителни средства, става дума за психическа принуда) и др.
Считам, че не е нужно специално представяне на всяка една непсихоаналитична процедура поотделно, тъй като техният смисъл в общи линии е банален, познат на вдички, и не представлява никаква трудност четящият тези редове курсист сам да осъзнае какво включва в себе си дадена такава процедура.
Всички те могат да се ползват от психоаналитика в преследването на целите и в решаването на задачите на психотерапевтичния процес в конкретния случай.
Така че част от тях също се включват в конкретните терапевтични схеми и по тези процедури се работи със същото усилие, умение и отдаденост, както при психоаналитичните процедури.
Всичко това, дами и господа, ви е вече напълно ясно.
Стига толкова за днес.
Всичко хубаво до следващата лекция.