АНАЛИЗ НА ПСИХОТРАВМЕНИЯ ОПИТ
Дами и господа,
В тази тема предмет на нашия интерес е психотравмата, по-точно – психотравменият опит на пациентите, който в рамките на психоаналитичния процес се подлага на анализ от страна на терапевта.
Самото понятие травма, както знаем от 6-тата лекция за психотравмата в този курс, се използва в психологията, психопатологията и психотерапията (психоанализата) за означаване на силен шок, който става причина за соматични и психични страдания.
Фактически става дума за нараняване от психичен порядък и затова по-коректното наименование е „психотравма“.
Но Зигмунд Фройд ползва точно този термин – „травма“.
С тази дума той нарича всяко нещо, което по един или друг начин ражда страхове, смущава душевното равновесие на човека, нарушава обичайните му преживявания (афекти) и го заставя да се възползва от защитни механизми.
В интерес на истината, на някои места Фройд говори и за психични травми, за травматизми, за травматични сцени.
Тези защитни механизми, за които става дума, могат да бъдат от най-различно естество: от припадък (затваряне за всякакви стимули отвън) и сензитивни псевдопроблеми (псевдоглухота, псевдослепота и др.) до повторителни автоматизми и компулсии, с които се разрежда и намалява напрегнатостта, и типичните психични защитни механизми на сублимация, отричане на действителността, пренос, регресия, отреагиране и т.н. Знаете ги.
Психотравмата е неприемливо и нежелано събитие, което е фактор за психични проблеми и страдания на пациента.
Обикновено това събитие е от сексуално естество, представлява в някаква форма сексуално насилие.
В практиката на психоаналитичната диагностика и терапия е прието да се говори за травматизиран пациент, за травмиран пациент и др.
Ползват се и термините травматизиране (за процеса на нанасяне на травма) и травматизъм (за общо описание на процеса на травматизиране и на резултатите от него), като се имат предвид психичните измерения и аспекти на нещата.
Последствията от една психотравма, които интересуват психоаналитика, са различни:
* неврози,
* характеропатии,
* емоционални проблеми (апатия, раздразнителност, дисфория, избухливост и др.),
* волеви проблеми (абулия, хипербулия и др.),
* нагонни (включително сексуални) разстройства,
* обсесивни разстройства,
* депресии,
* психози,
* налудности.
Психотравмата действа доста силно освен върху психиката на пациента, но и върху неговото поведение и постъпки.
А освен това влияе много върху отношенията на пациента с другите хора около него.
Тук ще кажем, че всичките тези последствия от психотравмата могат да бъдат получени и от соматични увреждания (черепно-мозъчни травми) и също да бъдат обект на психоаналитична терапия.
I.) Анализ на психотравмата. В тази лекция за анализа на психотравмения опит ние се интересуваме главно от психотравмите на пациента и от последствията от тях за неговата психика.
С други думи ние ще търсим първо психотравмата като обяснение на психичния проблем или на психичното страдание на пациента, а освен това – и като възможност за възстановяване на психично здраве на пациента чрез въздействие по някакъв начин върху нея.
По принцип, според психоаналитичната теория, причината за наличие на даден симптом вследствие на психотравма е в липсата на реакция или в невъзможността за реагиране от страна на пациента, озовал се в психотравмена ситуация.
Отсъствието поради една или друга причина (възраст, определена несъстоятелност на пациента, липса на необходими качества, мощ на травмиращото събитие и др.) на адекватна реакция спрямо травмиращото събитие води пациента до други полета на реагиране – например, чрез защити и чрез симптоми.
По време на психотравменото събитие пациентът изпитва негативни преживявания (отрицателни емоции, тревога, раздразнение, шок и т.н.), от които не може да се освободи, не може да се защити (поради посочените в по-горе причини) и не може да ги преработи.
Дразнителят освобождава толкова много енергия, че Азът на пациента не може да се справи с нея.
Тогава тази психична енергия трябва да се насочи към други форми на своята реализация.
И тя го прави, като си намира път до психопатологичните симптоми и до защитите.
В психоанализата психотравмата се схваща, както вече казах, най-често като сексуален инцидент, които е разположен обикновено в детската възраст.
Приема се, че произходът на психотравмата е главно от твърде усиленото нечие либидо и твърде строгата ограничителна власт на обстоятелствата по отношение на осъществяването на либидните помисли и намерения.
На следващо място, като детерминиращ психично страдание фактор, психотравмата може да се види при преживяване и на други мъчителни събития, обикновено свързани с бедствие, епидемия, катастрофа, загуба на близък човек и т.н.
Тъкмо те, според Зигмунд Фройд, стават основание за травматичните неврози, които са едни от най-разпространените психични страдания.
Както е сега, след Ковид 19 пандемията.
Важна подробност за действието на психотравмите върху психиката на пациента е, че те действат обикновено не поединично, а серийно, като поредица от травмиращи въздействия, които са свързани едно с друго, които си влияят едно на друго и зависят помежду си.
Истинската пораждаща психични проблеми психотравма е повтарящата се психотравма.
Това е едно от важните правила в практиката на психоанализата.
Заради това в клиничната психоанализа се ползва по отношение анализа на психотравмите и терминът „повторение“, (repetition), изразяващ точно тази съществена за терапевтичната работа особеност на психотравмата.
- Анализ на принудата за повторение на психотравмата.
Класическото понятие от австрийския фройдизъм е Wiederholungszwang, което означава буквално „принуда за повтаряне“.
Този феномен представлява неудържим и неконтролируем несъзнаван процес на самопоставяне на пациента в болезнените отминали психотравмени ситуации.
С това той фактически повтаря психотравмената ситуация, психотравменото събитие, а освен това многократно изпитва пак своите собствени негативни преживявания относно травмиращото нещо.
Принудата за повторение при травмите се обяснява от Зигмунд Фройд със стълкновението между принципа на удоволствието и принципа на реалността, и се вижда като иманентно свойство на нагоните в тяхната дълбинна същност.
На практика влиянието на отдавнашна психотравма, което става тук и сега, проявявайки се в дадени симптоми на пациента, се дължи тъкмо на тази принуда за повторение, в опитите (които са успешни при болния пациент) на изтласкани неща да се върнат в съзнанието му, на забравени мъки пак да се появят в психиката му.
Натрапливото повторно изживяване на мъчителното и болезненото от миналото е очевидна реалност в клиничната психоанализа.
Счита се, че то се дължи на демоничните характеристики на нагона, както и на идеята да абсолютното разтоварване, въплътена в нагона към смъртта.
Наново и наново изживяване на злото ни води към тенденция, чиято посока е смъртта, казва Фройд.
В психоанализата се говори за травмата на смъртта, на която са подвластни всички хора.
По подобен начин се повтарят и преживяванията относно друга съдбовна травма в онтогенезата – травмата на раждането.
На нея, както знаем от първия курс по психоанализа, особено внимание обръща Ото Ранк, който вижда сублимации в изключително много дейности на човек по време на целия му живот.
Тази тенденция се нарича „репетитивна тенденция“ и точно тя характеризира по неповторим начин ролята на психотравмата за актуалното психично страдание на пациента.
III. Анализ на фиксацията върху травмата.
Другата основна характеристика на психотравмата, която следва да се отчита при анализа на психотравмения опит на пациента, е фиксацията върху травмата.
Тя представлява закрепване на жизнени нагласи върху самата психотравма и върху оня период от време и върху онези обстоятелства, които са били налице по време на психотравменото събитие.
Фиксирането върху психотравмата е свързано с принудата за повторение и се изразява в прекомерното внимание, което отделя пациентът на травмата си, както и на хипертрофираните преживявания, които
той продължава да изпитва далеч, след като тя се е случила в неговото битие.
Зигмунд Фройд отделя специална глава (глава ІІІ) в своята „Обща теория на неврозите“, която озаглавява „Фиксиране върху травмата“.
В тази глава той посочва, че фиксацията върху травмата участва в симптомообразуването.
Можем да видим фиксирането върху травмата като своеобразно наслагване на миналото върху настоящето, и даже върху бъдещето на пациента, което си е психопатологичен симптом в пълния смисъл на думата.
Счита се, че фиксирането върху травмата е непосредственият причинител на психотравмената невроза.
По мое мнение, тъй като в психичния живот на всеки човек очевидно има фиксация върху детството му, то това спомага и за особения интерес (и фиксация) върху психотравмите от периода на детството. Разбирате ли ме?
Това с пълна сила се отнася до травмите със сексуални компоненти, спрямо които повечето хора са много чувствителни и раними.
Имаме пълно основание да говорим за фиксация върху инфантилни психотравми.
И наистина, клиничният опит сочи, че тъкмо инфантилните травми са голямото мнозинство от травми, които стават обект на анализа на психотравмения опит на пациента.
На практика тези травми са свързани със следните мъчителни за детето събития:
– изнасилване в детска възраст (включително и в най-ранно детство);
– съблазняване;
– сексуални контакти с по-големи;
– блудство;
– съблазняване от членове на семейството (най-често сиблинги);
– инцест (съвкупление с родител);
– проблеми в областта на LGBTIQ;
– подслушване и скрито наблюдаване на сексуални практики и др.
Травмиращото действие на всичките тези неща се усилва от неподготвеността на детето по отношение на секса и сексуалната проблематика.
Следователно, инкасираните отрицателни (мъчителни) преживявания са много силни и предполагат фиксация върху травмата даже в много по-късни периоди в онтогенезата.
Всичко това дотук е предмет на последващия по-общ анализ на психотравмения опит на пациента.
ІV. Анализиране на психотравмения опит. да еидим как стоят нещата.
Важните въпроси за нас в анализа на психотравмения опит са:
- Кое прави едно събитие травмиращо пациента?
- Кои са причините за това?
- Какви са последствията от травмата?
- Какво може да се направи, за да се елиминират тези последствия, които най-често са под формата на психично страдане?
- Как да извършим корекцията?
В общи линии посочените по-горе теми визират основните задачи на анализа на психотравмата.
Би било добре психоаналитикът да е наясно с един специфичен параметър на психиката на своя конкретен пациент – неговата податливост на травмиране.
Има хора, които са особено податливи за всякакви травми (психотравми), особено раними за въздействие отвън.
Става дума за специфичната за всеки човек уязвимост на злото.
Можем да употребим и термина „предразположеност към негативни преживявания“.
Друг параметър, който по смисъл е с обратно значение, е „поносимостта спрямо травмиране“.
Както можем да съобразим, в клиничната практика ще срещнем хора, които са с твърде голяма поносимост спрямо травми, твърде лесно понасят психотравмените събития.
Тези събития трудно могат да ги засегнат и наранят.
При анализа на психотравмата трябва да се отчита и ролята на ползваните от пациента защитни механизми и особено на така наречените от Зигмунд Фройд „патологични защити при травмите“.
Технологията на добрия анализ на психотравмата изисква нейното действие върху пациента да бъде разчленено на две главни събития:
а.) Събитие, което се играе на сцената на травмирането, тогава, когато то се е осъществило като насилие, посегателство, съблазняване и др., обикновено в детството.
Тази сцена е патогенна по принцип, но дали ще се преформира в патологична симптоматика зависи, както вече казах, от податливостта на травмиране на пациента, която може да бъде определена и post factum;
б.) Събитие, което се играе на друга сцена, обикновено много по-късно, обикновено в юношеството, когато по асоциативен път се възстановява събитието (или събития) от първата сцена.
Второто събитие и втората сцена също са интересни за психоаналитика, тъй като те освобождават енергетични потоци от възбуда (често сексуална), която преодолява лесно защитите на Аза на пациента.
При анализа на психотравмения опит обезателно трябва да се търси и връзката на травмата с фантазми, обсесии, фиксации (извън фиксацията върху самата травма) и фрустрации на пациента.
Често се случва в резултат на ниски стойности на поносимостта пациентът да изпадне в състояние на фрустрация, на силна тревожност и страхове, които формират основата на неврози, включително и на травматичната невроза.
- Лечение на травматичната невроза. Последната част ма тази лекция.
Травматичната невроза (traumatic neurosis) е страдание от невротичен характер, чиито симптоми са вследствие на състоялия се някъде в онтогенезата на пациента емоционален шок.
Ползват се и термините „травмена невроза“ и „психотравмена невроза“.
Първата реакция (на първата сцена) е била под формата на кризисно състояние, шоково състояние.
Но след време, което може да бъде различно, травмата отново се активира (на втората сцена, реално наблюдаема от психоаналитика) и действа като отключващ фактор спрямо определена невротична структура, спрямо фиксирането на психотравмата.
Изтласканото се опитва да се завърне отново в съзнанието, при някои пациенти да се актуализира по един неимоверно усилен начин.
Психоаналитикът трябва да установи коя точно инстанция в психичния апарат на пациента е свързана с това усилено актуализиране, както и с повторението.
Неудържимите действия и неконтролираното поведение на пациента определено носят някакво задоволяване на дадена психична структура. Трябва да се определи коя точно е тя, въпреки че това в много случаи е доста трудно.
В същото време следва да се държи сметка и на възможното включване на травматичния материал в преноса по време на психоанализата, т.е. актуализацията на изтласканото травматично нещо, стоящо в основата на травматичната невроза, да се свързва с личността на психоаналитика.
При лечението на психотравмената невроза трябва да отчитаме нейното свойство да усилва съществуващи (тлеещи) вътрешноличностни (невротични) конфликти, а също така и тенденцията към повторение на психотравмата.
Обект на вниманието трябва да бъде и самият процес на принудено повторение, т.е. така наречената репетитивна функция.
При анализа на етиологията на травматичната невроза при конкретния пациент следва да се определят параметрите на повторението.
Другата основна функция на трансмутацията на психотравмата в травматична невроза е реститутивната функция, която също трябва да бъде обект на анализа.
Това е тенденцията съзнанието на пациента да се опитва с различни средства да възстанови ситуацията отпреди травмата, като даже в някои случаи я идеализира по особен начин („Колко беше хубаво преди да се случи бедата!“)
На тази функция трябва да се гледа като на възможен механизъм за разсейване на напрежението, но работата в това поле следва да е много внимателна, тъй като връщането назад във времето отпреди травмата може да донесе допълнителни мъчителни преживявания на пациента.
Самото лечение на пациента се търси главно чрез отреагиране (abreaction), разтоварване или чрез психична преработка на травматичните преживявания на пациента.
Ползват се и така наречените механизми на разчистване (working-off), с които се разрешава защитния конфликт при психотравмената ситуация на втората сцена.
Ползвайки механизми на разчистване, които, за разлика от автоматичните защитни механизми, могат и да се противопоставят на определени несъзнавани структури, ние можем да помогнем на пациента да се освободи от терзанията на травмата, от повторението ѝ и от нежеланите идентификации.
Днес е Великден, дами и господа, Възкресението на нашия мил Бог Иисус Христос.
Радвайте се!