КЛИНИЧНИ ПРОЯВИ НА СЪПРОТИВА
Дами и господа,
Тази лекция е продължение на предходната лекция за анализа на съпротивите.
В нея ще разгледаме 16 клинични прояви на съпротиви, възможни при осъществане на психоаналитичната терапия.
Може да се срещнете с всяка от тях в работата си.
Според Зигмунд Фройд, съпротивите съпровождат на всяка крачка клиничната работа и са извънредно разнообразни.
„Те са във висша степен изтънчени, трудно се разпознават и постоянно менят формите на своето проявление“ – казва той.
На практика те представляват различни опозиции и противопоставяния от страна на пациента на процедурите на психоанализата, на самия терапевтичен процес, на психоаналитикът-терапевт, на резултатите от лечението и т.н.
С тези опозиции пациентът иска да запази статуквото си на такъв, какъвто си е до лечението.
Затова той трябва, по логиката на съпротивата, да се пребори със самата психоанализа и със самия психоаналитик, като това може да стане открито или скрито, и да се осъществи чрез различни средства.
По принцип съпротивите могат да бъдат под формата на подбуди, идеи, мисли, отношения емоции, чувства, фантазии, нагласи, мотиви, действия, поведение и т.н.
Кои са основните клинични форми на проява на съпротивата по време на психоанализа?
Техният регистър е твърде широк – от пълното мълчание на пациента по време на сеанса до веселата глуповата еуфорична хиперактивност и незаплащането на терапията.
В тази част на темата ние се интересуваме от работата на психоаналитика по отношение на 16 клинични прояви на съпротива, които ще бъдат представени по-нататък всяка поотделно.
Ще бъдат дадени накратко и особеностите на анализа за всяка клинична проява.
Но най-напред ще посочим няколко по-общи правила, които трябва да се спазват при анализа на съпротивите според тяхната клинична проява.
Първото правило, обикновено клиничните прояви на съпротива срещу терапията не са единични, а често са комбинирани, смесват се една с друга, преливат една в друга.
Независимо от това, всяка една от тях поотделно си има своите особености, които съответно изискват и особени действия на психоаналитика при противодействието му срещу тях.
Второто правило, често една клинична проява на съпротива може да съществува само за това, за да скрие или да омаловажи в очите на психоаналитика друга съпротива (друга клинична проява).
Например, афектът може да скрива ригидност или омръзване (досада) от лечението.
Мълчанието може да скрива желанието за избягване на определени теми и т.н.
Третото правило, в работата с клиничните прояви на съпротивата непременно е нужно да се отчитат фактите, че въпросните съпротиви, проявяващи се по съответния клиничен начин, са и форма на защита и са базирани върху съответни мотиви, подбуди и импулси, които могат да се търсят както в съзнаваното, така и в несъзнаваното на пациента.
Четвъртото правило, поради възможността за скриване на подбуди (и съответно на съпротиви), то при работата с една клинична проява на съпротива психоаналитикът трябва да отчита възможността в същото време да е налице друга съпротива или други съпротиви, които да са скрити, преоблечени, маскирани.
Петото важно правило е да се отдели една от клиничните прояви на съпротива като най-важна в сравнение с останалите (ако съпротивите са повече, разбира се) и като основен обект на работа.
Усилията на психоанализата да се насочат главно към нея.
Едва след постигането на определени положителни резултати в работата, да се търсят и анализират други клинични форми на проява на съпротива.
Шестото правило, в никакъв случай не трябва да се омаловажава връзката между съпротивата и преноса – безспорните два най-важни компонента на методологическия апарат на психоанализата.
Тоест на всяка съпротива в хода на лечението следва да се гледа като на потенциален пренос със съответните последствия за лечението, за пациента и за психоаналитика.
Седмото и последно общо правило касае необходимостта за търсене на връзка на съпротивите с другите психоаналитични феномени и съответно свързване на анализа на съпротивите с други анализи по време на психоаналитичната терапия.
Ще посочим още, че при клинични прояви на деструктивност и на различни форми на агресия (вербална и невербална), колкото и редки да са те в клиничната практика, трябва да се търси най-добрата и най-адекватната реакция за конкретния случай.
Обикновено това се случва главно, както може да се очаква, при по-примитивни пациенти или при пациенти с психотични проблеми.
Трябва да се види каква точно е обвивката на деструкцията.
Най-често деструкциите и агресивните реакции са свързани с чувство за самосъхранение, с усещане за неотменна заплаха, с уронване на нравствени ценности, обида, сублимация на желание за контрол, нагонни (либидозни) импулси и др.
Причините могат да се крият и в така наречената спонтанна афективност и в спонтанната агресивност, представляващи характерови особености (акцентуации) на пациента.
Стигнахме до описанието на 16-те клинични прояви на съпротива.
Ще посоча за всяка от тях особеностите на анализа, ще посоча какво трябва да направим.
- Мълчание без обяснения.
Първата проява. Най-често срещаната проява.
Пациентът просто мълчи, без да казва нищо.
Какво трябва да направим?
Трябва да се анализират причините.
Това става чрез предположения. Анализират се и невербалните сигнали при мълчанието.
Търси се значението на мълчанието. Дали пациентът не се чувства неспособен да участва в алианса?
- Мълчание с извинения
Тази форма е по-сложна от предходната.
В общи линии, анализът е същият, както при мълчанието без обяснения.
Анализира се състоятелността (истинността) на извиненията, както и мотивите за тях.
- Избягване на теми
Тази клинична проява е типична за определени пациенти с по-ниско самочувствие.
Основните теми, които се избягват, са в областта на секса, отношенията в семейството, финансови проблеми, въпроси на преноса.
Анализът трябва да се насочи към причините за избягването на теми.
Трябва да се види дали то не е нарочно.
- Фиксация върху времеви фактори
Пациентът не иска да се отдели от определен времеви период, обикновено от недалечното му минало.
Анализират се причините за това фиксиране.
Внимава се, да не би причината да е ригидност и просто упорство.
- Фиксация върху детайли
Най-често целта на фиксирането върху дребни и незначителни неща е избягването от пациента на болезнени за него теми. Изобилната вербализация по нищожен повод всъщност е скрита съпротива.
Анализират се причините за отсъствие на интроспекция и за неадекватността на пациента.
- Фиксация върху външни събития
При анализа се приема, че ако външните събития не са пряко свързани с вътрешния психичен свят на пациента, става дума за съпротива.
Внимава се дали не се касае за психотична продукция.
- Прояви на ригидност
Клиниката на тези прояви ни показва липсата на изменения в състоянието и поведението на пациента в хода на лечението.
Анализира се защо това е така.
Като се отчитат всички възможни причини за непластичността на пациента.
- Скриване, неказване на истини
При тази проява анализът трябва да бъде насочен както към самата тайна, която се скрива от терапевта, така и към причините за скриването.
Анализът на тази проява е твърде сложен и деликатен.
В никакъв случай не се прилагат процедури на изискване, настояване, принуждаване, внушаване и др.
- Несъобщаване на сънища
Тази проява може да бъде идентифицирана и като отсъствие на сънища в психотерапевтичния процес.
Анализират се възможните причини за това.
Анализът трябва да доведе до елиминирането на тази клинична проява на съпротива, тъй като тъкмо сънищата и техният анализ осигуряват достъп към инстинктите, репресираното и безсъзнателното в психиката на пациента.
- Действия, насочени навън
Обикновено тези действия (като защита) заместват вербалните реакции, спомените и преживяванията (афектите) на пациента.
При анализа се търсят мотивите за осъществяването на тези действия, а така също и причините да се предпочете тази форма на съпротива.
- Прояви на несериозност, веселие
Анализът на спонтанния смях и на хипертрофираната веселост по време на сеансите е важен, тъй като тези на пръв поглед безобидни прояви са една от най-рафинираните форми на съпротива.
Засягат статуса на психоаналитика в алианса.
Възможно е анализът да се насочи към тези прояви на веселост, като към заместители на по-адекватни за пациента форми на съпротива.
При анализа трябва се отчитат и личните качества на пациента (чувство за хумор, склонността към ирония и др.)
- Проява на афекти (като съпротива)
Анализът на афективните прояви на пациента по време на сеанси задължително трябва да става при сравнение с конституционалните особености на психиката на пациента.
При анализа се има предвид доколко предметът (причината) на афекта действително е натоварен с емоции.
Отчита се още и възможността за имитация на несъществуващи или на неадекватни по сила и по изразяване преживявания на пациента.
Държи се сметка за ексцен- тричността му.
- Демонстрации на досада, омръзване
Анализът на тези клинични прояви на съпротива първо трябва да установи досадата реална ли е или е мнима.
След това, какви са причините и в двата възможни случая.
Отчитат се и лични качества на пациента, както и възможното недоволство и възможното безпокойство от терапията.
- Оправдания за пропуски и грешки
Често срещана проява при некоректни пациенти.
Анализират се причините както за самите пропуски и грешки, така и за оправданията на пациента.
Те се търсят в контекста на атмосферата на алианса, като в същото време се отчитат и особеностите на пациента като личност.
- Закъснения, отсъствия от сеанси
Анализът е подобен на предходния, но тук обект са само самите конкретни действия и поведението на пациента.
- Некоректност при заплащането
Анализът трябва да визира проблемите с плащането като скрита форма на съпротива на лечението, а също така и като скрита форма на някакво недоволство спрямо психоаналитика и неговата работа.
Ето ви, дами и господа, най-често срещаните клинични прояви на съпротива.
Надявам се, че оценявате практико-приложната стойност на лекцията, нищо че е по-кратка, оценявате и нейната полезност за вашата работа като психоаналитици.
Желая ви всичко най-хубаво!
Доскоро!