АНАЛИЗ НА САМООЦЕНКАТА И НА СЪВЕСТТА
Дами и господа,
Самооценката и съвестта на пациента, чийто анализ е предмет на настоящата тема, не са в прекия смисъл психоаналитични понятия, но влизат в компонентите на психичния апарат и са важни фактори при психоаналитичната работа с други феномени: комплекси, съпротиви, пренос, фантазми и т.н.
Всеки човек иска да е по-значим и по-добър от другите и да ги превъзхожда.
За този стремеж говори още Алфред Адлер в неговата индивидуална психология.
Самооценката (self-esteem) фактически представлява виждането (и почитането) на собствената ценност всред другите, с произхождащите от това цялостно себеприемане и степен на самоуважение.
В много случаи всичко това се превръща в мотиви за поведение, за активност.
Води до различни постъпки и определя човешки отношения в обществото.
Също така може да стане причина за поява на психични проблеми, на симптоми на психично страдание, или по някакъв начин да съпровожда и да влияе на други симптоми.
Особено интересен и важен е джендърният смисъл в самооценката, т.е. отношението, например, на един представител на мъжкия пол към себе си като към мъж, включващо самооценката на собствената „мъжкост“, съответната степен на самоуважение, като представител на силния пол и т.н.
По подобен начин изглеждат възрастовата самооценка (като представител на дадена възрастова група, например, младеж, зрял човек и др.), родовата самооценка (като представител на рода), религиозната самооценка, националната самооценка, интелектуална самооценка, имуществена състоятелност, професионална самооценка, самооценка като болен и т.н.
Желанието да направиш добро впечатление, както и мотиви от друго естество, водят понякога пациента до постоянно наблюдаване и следене за самия себе си, което често става и чрез сравняване с останалите и с отчитане на реакциите им спрямо собствените постъпки.
Този процес се нарича самомониторинг.
Пряко е свързан с динамичния аспект на самооценката.
Самооценките могат да бъдат реални и точни, но могат да бъдат завишени или занижени.
В своята практическа работа психоаналитикът следва да изясни степента на адекватност на самооценката и при нужда да въздейства върху нея в зависимост от целта си.
Повишаването на собствената самооценка често пъти става чрез сравняване с подходящи обекти и със създаване на илюзии относно собствената значимост.
Ползват се и така наречените фасадни фактори.
Ървин Гофман определя три основни типа фасади при представянето на Аз-а:
- обстановка, мизансцен, фон, антураж;
- държание, етикетно поведение;
- външност, лична фасада (облекло, обувки, парфюм, аксесоари и др.)
Самооправданието е елемент на самопрезентацията, отнасящ се за случая, когато са налице факти в поведението на личността или нейни качества, които не се харесват на другите или не съвпадат с обичайните приети правила и норми в социума.
Анализът на самооправдателните феномени в поведението на пациента също така е важен за психоаналитичния процес, особено в случаите, когато се работи с комплекси, с чувство за вина, с тревожност, с преноси, със съпротиви и т.н.
Сега конкретно за анализа на самооценката.
Анализът на самооценката на пациента се налага, а в някои случаи (при особено високи или особено ниски стойности) е напълно задължителен в психоанализата.
Този анализ е насочен към формите и съдържанието на самооценяването от пациента, което може да бъде установено с преки въпроси или по косвен път в разговора с пациента (на кушетката).
При анализа се държи сметка за преживяванията на пациента по отношение на собствената му самооценка.
Анализът трябва да вижда структурата на самооценката във връзка с многобройните критерии на пациента, които понякога могат да бъдат твърде странни.
Трябва да се обърне внимание на процеса на сравняване, който обикновено е включен в процеса на самооценяването на пациента.
От особено значение е самооценката на пациента като страна в психоаналитичния алианс и въобще ролята и на пациента в собственото мулечение.
Понякога, въпреки старанията, в процеса на самооценка възникват проблеми, които се нуждаят от спешни решения от страна на психоаналитика.
Невъзможността пациентът да изглежда по желания начин в очите на другите и, особено в очите на психоаналитика, търси оправдания или средства за намаляване на отрицателния ефект върху впечатлението за него.
Един от най-добрите способи, чрез които може да се реагира в най-трудните за себепредставянето ситуации, е създаването на мними, нереални, препятствия пред себе си (selfhandicapping).
Ако тези необходими за пациента, но несъществуващи реално препятствия са налице в неговото съзнание винаги при поражение, което би злепоставило пациента пред психоаналитика или пред другите значими за него персони (от семейството, от кръга приятели и т.н.), той може да се позове на тях като на основателна причина за неуспехите си, за недоброто си състояние или за укоримите си постъпки.
Анализът на самооценката е насочен както към формите и начините, чрез които тя се проявява при пациента, така и към въпросните илюзии за себе си, към фасадите на персоната, а също така и към формираните от самия пациент на препятствия, с които той се самооправдава и които напомнят психични защитни механизми като рационализацията, проекцията, отричането и др.
Особено внимание следва да се обърне на тези фактори, които според пациента стоят в основата на ниската му самооценка, т.е. защо той не е това, което сам иска да е, сам иска да бъде.
Клиничната практика показва, че според пациента тези фактори биха могли да бъдат:
- случайности и вероятности;
- пропуски на други хора;
- обективни лични фактори (най-често умора, главоболие, незнание идр.);
- смущение, стеснителност;
- прекалена емоционалност;
- създадени навици и привички;
- недостатъчна квалификация (не по вина на личността);
- лоша социална технология;
- външни причини, външни обстоятелства;
- съдбовна намеса на Провидението, фатум, малшанс;
- магии, прокоби (при по-примитивни персони);
- неизвестни фактори и др.
Тези причини изпълняват ролята на оправдания при евентуални неуспехи, влияещи върху самооценката на пациента и са твърде интересни в хода на психоаналитичния процес.
Според мен те би трябвало да се изследват всяка сама по себе си, и то в необходимата дълбочина.
На практика анализът на самооценката е работа с Аза на пациента; тя представлява анализ на Аза като компонент на психичния апарат.
Този компонент е твърде близък до Свръхаза, защото в критериите на самооценяването и двата са с произход от Азовата психична структура по Втората топика на Фройд.
Често в самата самооценка участва и Идеалният Свръхаз със своите еталонни изисквания към персоната на пациента (към Аза му) и към неговото поведение и постъпки.
Анализът на самооценката е свързан с анализа на съвестта и обикновено работата по двата анализа е съчетана.
Анализ на съвестта е следващият обект на интереса ни днес.
Съвестта е категория, която стои в основата на реалната самооценка на личността и определя в най-пълна степен самомониторинга.
Тази категория е от морален (етичен) порядък.
В психоаналитичен план тя е компонент на Свръхаза и прожектира в съзнанието (и в самооценката) на пациента нравствените норми и изисквания на социума спрямо такива персони като него.
Съвестта дава възможност на пациента да види реално себе си в нравствения континуум (морална самооценка), да осъзнае себе си (Аза си) в морална перспектива.
Съвестта изглежда като вътрешен съдбовен глас на висока инстанция (Свръхаза).
Менандър нарича съвестта „Бог на всеки човек“.
Вярва се открай време, че именно Господ Бог вгражда в нас принципа на рефлексията под формата на съвест, чрез която ние на дълбинно ниво определяме отношението си към себе си и към своите действия и поведение.
Малко богословие, ако нямате нищо против.
Съвестта може да се третира и като повеля, идваща от високи структури на Свръхаза, които могат да са и с религиозен характер.
На практика съвестта е най-мощният саморегулатор.
Действията на този регулатор са безкомпромисни и неотвратими.
Съвестта на пациента е метод за контролиране на себе си, който той ползва в битието си, включително и в терапевтичния процес.
Съвестта е проява на вродено чувството за нравствен дълг.
Проявите на съвестта като регулатор на мислите, постъпките и поведението на пациента стават по емоционален път чрез силни по интензитет преживявания, които могат да са с най-различен характер – угризения (какъв термин!) на съвестта, мъка, радост и т.н.
В клиничната практика интересът на психоаналитика към съвестта на пациента е особено голям, когато съвестта измъчва пациента, когато той е със смутена съвест.
При анализа следва да се отчитат и видовете съвест:
- Морална съвест (пред обществото и неговите норми и изисквания);
- Функционална съвест (пред определена група хора);
- Лично отговорна съвест (пред правила, които пациентът сам си е създал).
За психоанализата са по-важни проявите на съвестта от втория и от третия тип.
При функционалната съвест трябва да търсим специфичната съвест на пациента по отношение на алианса „психоаналитик – пациент“, т.е. съвестта, свързана с отговорността и задълженията на пациента в областта на неговата собствена терапия.
Съвестта (моралната съвест) обикновено води пациента към самокритика и определено влияе на самооценката му в положителен план, в смисъл, че я прави обективна и изчиства от нея всякакви илюзии и компромиси.
В този контекст ще посоча, че е възможна плътна връзка на съвестта със самолюбието на пациента.
Съществуват мнения, че точно тези психично-нравствени феномени са „висши принципи в природата на човека“.
Действията на пациента не биха могли да съответстват на неговата природа, ако по някакъв начин се противопоставят на който и да е от тези два принципа.
В този смисъл повелите на съвестта се явяват условни заради непротивопоставянето им на себелюбието, и обратно. Ако ме разбирате.
Всичко това е особено интересно за психоаналитичния процес, защото има отношение към редица други проблеми на терапията.
Клиничен интерес представляват, разбира се, и случаите на лично отговорна съвест, които в повечето пъти се явяват симптоми при пациенти с гротескно поведение и с очевидни акутни психични проблеми.
При психоаналитичната терапия съвестта на пациента може да се потърси и като спомагателен фактор за лечението, тъй като чрез нея може да се увеличи самовзискателността на пациента, креативното му отношение към терапията и т.н.
Свършваме за днес, дами и господа.
Ще се видим пак след два дни.