ТОРНАДО БГ Психоанализа Курс по психоанализа – лекция 131

Курс по психоанализа – лекция 131

АНАЛИЗ НА САМООЦЕНКАТА И НА СЪВЕСТТА

Дами и господа,

Самооценката и съвестта на пациента, чийто анализ е предмет на настоящата тема, не са в прекия смисъл психоаналитични понятия, но влизат в компонентите на психичния апарат и са важни фактори при психоаналитичната работа с други феномени: комплекси, съпротиви, пренос, фантазми и т.н.

Всеки човек иска да е по-значим и по-добър от другите и да ги превъзхожда.

За този стремеж говори още Алфред Адлер в неговата индивидуална психология.

Самооценката (self-esteem) фактически представлява виждането (и почитането) на собствената ценност всред другите, с произхождащите от това цялостно себеприемане и степен на самоуважение.

В много случаи всичко това се превръща в мотиви за поведение, за активност.

Води до различни постъпки и определя човешки отношения в обществото.

Също така може да стане причина за поява на психични проблеми, на симптоми на психично страдание, или по някакъв начин да съпровожда и да влияе на други симптоми.

Особено интересен и важен е джендърният смисъл в самооценката, т.е. отношението, например, на един представител на мъжкия пол към себе си като към мъж, включващо самооценката на собствената „мъжкост“, съответната степен на самоуважение, като представител на силния пол и т.н.

По подобен начин изглеждат възрастовата самооценка (като представител на дадена възрастова група, например, младеж, зрял човек и др.), родовата самооценка (като представител на рода), религиозната самооценка, националната самооценка, интелектуална самооценка, имуществена състоятелност, професионална самооценка, самооценка като болен и т.н.

Желанието да направиш добро впечатление, както и мотиви от друго естество, водят понякога пациента до постоянно наблюдаване и следене за самия себе си, което често става и чрез сравняване с останалите и с отчитане на реакциите им спрямо собствените постъпки.

Този процес се нарича самомониторинг.

Пряко е свързан с динамичния аспект на самооценката.

Самооценките могат да бъдат реални и точни, но могат да бъдат завишени или занижени.

В своята практическа работа психоаналитикът следва да изясни степента на адекватност на самооценката и при нужда да въздейства върху нея в зависимост от целта си.

Повишаването на собствената самооценка често пъти става чрез сравняване с подходящи обекти и със създаване на илюзии относно собствената значимост.

Ползват се и така наречените фасадни фактори.

Ървин Гофман определя три основни типа фасади при представянето на Аз-а:

  • обстановка, мизансцен, фон, антураж;
  • държание, етикетно поведение;
  • външност, лична фасада (облекло, обувки, парфюм, аксесоари и др.)

Самооправданието е елемент на самопрезентацията, отнасящ се за случая, когато са налице факти в поведението на личността или нейни качества, които не се харесват на другите или не съвпадат с обичайните приети правила и норми в социума.

Анализът на самооправдателните феномени в поведението на пациента също така е важен за психоаналитичния процес, особено в случаите, когато се работи с комплекси, с чувство за вина, с тревожност, с преноси, със съпротиви и т.н.

Сега конкретно за анализа на самооценката.

Анализът на самооценката на пациента се налага, а в някои случаи (при особено високи или особено ниски стойности) е напълно задължителен в психоанализата.

Този анализ е насочен към формите и съдържанието на самооценяването от пациента, което може да бъде установено с преки въпроси или по косвен път в разговора с пациента (на кушетката).

При анализа се държи сметка за преживяванията на пациента по отношение на собствената му самооценка.

Анализът трябва да вижда структурата на самооценката във връзка с многобройните критерии на пациента, които понякога могат да бъдат твърде странни.

Трябва да се обърне внимание на процеса на сравняване, който обикновено е включен в процеса на самооценяването на пациента.

От особено значение е самооценката на пациента като страна в психоаналитичния алианс и въобще ролята и на пациента в собственото мулечение.

Понякога, въпреки старанията, в процеса на самооценка възникват проблеми, които се нуждаят от спешни решения от страна на психоаналитика.

Невъзможността пациентът да изглежда по желания начин в очите на другите и, особено в очите на психоаналитика, търси оправдания или средства за намаляване на отрицателния ефект върху впечатлението за него.

Един от най-добрите способи, чрез които може да се реагира в най-трудните за себепредставянето ситуации, е създаването на мними, нереални, препятствия пред себе си (selfhandicapping).

Ако тези необходими за пациента, но несъществуващи реално препятствия са налице в неговото съзнание винаги при поражение, което би злепоставило пациента пред психоаналитика или пред другите значими за него персони (от семейството, от кръга приятели и т.н.), той може да се позове на тях като на основателна причина за неуспехите си, за недоброто си състояние или за укоримите си постъпки.

Анализът на самооценката е насочен както към формите и начините, чрез които тя се проявява при пациента, така и към въпросните илюзии за себе си, към фасадите на персоната, а също така и към формираните от самия пациент на препятствия, с които той се  самооправдава и които напомнят психични защитни механизми като рационализацията, проекцията, отричането и др.

Особено внимание следва да се обърне на тези фактори, които според пациента стоят в основата на ниската му самооценка, т.е. защо той не е това, което сам иска да е, сам иска да бъде.

Клиничната практика показва, че според пациента тези фактори биха могли да бъдат:

  • случайности и вероятности;
  • пропуски на други хора;
  • обективни лични фактори (най-често умора, главоболие, незнание идр.);
  • смущение, стеснителност;
  • прекалена емоционалност;
  • създадени навици и привички;
  • недостатъчна квалификация (не по вина на личността);
  • лоша социална технология;
  • външни причини, външни обстоятелства;
  • съдбовна намеса на Провидението, фатум, малшанс;
  • магии, прокоби (при по-примитивни персони);
  • неизвестни фактори и др.

Тези причини изпълняват ролята на оправдания при евентуални неуспехи, влияещи върху самооценката на пациента и са твърде интересни в хода на психоаналитичния процес.

Според мен те би трябвало да се изследват всяка сама по себе си, и то в необходимата дълбочина.

На практика анализът на самооценката е работа с Аза на пациента; тя представлява анализ на Аза като компонент на психичния апарат.

Този компонент е твърде близък до Свръхаза, защото в критериите на самооценяването и двата са с произход от Азовата психична структура по Втората топика на Фройд.

Често в самата самооценка участва и Идеалният Свръхаз със своите еталонни изисквания към персоната на пациента (към Аза му) и към неговото поведение и постъпки.

Анализът на самооценката е свързан с анализа на съвестта и обикновено работата по двата анализа е съчетана.

Анализ на съвестта е следващият обект на интереса ни днес.

Съвестта е категория, която стои в основата на реалната самооценка на личността и определя в най-пълна степен самомониторинга.

Тази категория е от морален (етичен) порядък.

В психоаналитичен план тя е компонент на Свръхаза и прожектира в съзнанието (и в самооценката) на пациента нравствените норми и изисквания на социума спрямо такива персони като него.

Съвестта дава възможност на пациента да види реално себе си в нравствения континуум (морална самооценка), да осъзнае себе си (Аза си) в морална перспектива.

Съвестта изглежда като вътрешен съдбовен глас на висока инстанция (Свръхаза).

Менандър нарича съвестта „Бог на всеки човек“.

Вярва се открай време, че именно Господ Бог вгражда в нас принципа на рефлексията под формата на съвест, чрез която ние на дълбинно ниво определяме отношението си към себе си и към своите действия и поведение.

Малко богословие, ако нямате нищо против.

Съвестта може да се третира и като повеля, идваща от високи структури на Свръхаза, които могат да са и с религиозен характер.

На практика съвестта е най-мощният саморегулатор.

Действията на този регулатор са безкомпромисни и неотвратими.

Съвестта на пациента е метод за контролиране на себе си, който той ползва в битието си, включително и в терапевтичния процес.

Съвестта е проява на вродено чувството за нравствен дълг.

Проявите на съвестта като регулатор на мислите, постъпките и поведението на пациента стават по емоционален път чрез силни по интензитет преживявания, които могат да са с най-различен характер – угризения (какъв термин!) на съвестта, мъка, радост и т.н.

В клиничната практика интересът на психоаналитика към съвестта на пациента е особено голям, когато съвестта измъчва пациента, когато той е със смутена съвест.

При анализа следва да се отчитат и видовете съвест:

  • Морална съвест (пред обществото и неговите норми и изисквания);
  • Функционална съвест (пред определена група хора);
  • Лично отговорна съвест (пред правила, които пациентът сам си е създал).

За психоанализата са по-важни проявите на съвестта от втория и от третия тип.

При функционалната съвест трябва да търсим специфичната съвест на пациента по отношение на алианса „психоаналитик – пациент“, т.е. съвестта, свързана с отговорността и задълженията на пациента в областта на неговата собствена терапия.

Съвестта (моралната съвест) обикновено води пациента към самокритика и определено влияе на самооценката му в положителен план, в смисъл, че я прави обективна и изчиства от нея всякакви илюзии и компромиси.

В този контекст ще посоча, че е възможна плътна връзка на съвестта със самолюбието на пациента.

Съществуват мнения, че точно тези психично-нравствени феномени са „висши принципи в природата на човека“.

Действията на пациента не биха могли да съответстват на неговата природа, ако по някакъв начин се противопоставят на който и да е от тези два принципа.

В този смисъл повелите на съвестта се явяват условни заради непротивопоставянето им на себелюбието, и обратно. Ако ме разбирате.

Всичко това е особено интересно за психоаналитичния процес, защото има отношение към редица други проблеми на терапията.

Клиничен интерес представляват, разбира се, и случаите на лично отговорна съвест, които в повечето пъти се явяват симптоми при пациенти с гротескно поведение и с очевидни акутни психични проблеми.

При психоаналитичната терапия съвестта на пациента може да се потърси и като спомагателен фактор за лечението, тъй като чрез нея може да се увеличи самовзискателността на пациента, креативното му отношение към терапията и т.н.

Свършваме за днес, дами и господа.

Ще се видим пак след два дни.

Related Post

Курс по психоанализа – лекция 91Курс по психоанализа – лекция 91

ОТРЕАГИРАНЕ И КАТАРЗИС Дами и господа, Двете понятия-компоненти на методологичесския апарат на психоанализата са свързани. Отреагирането, както ще видим по-долу, е в основата на катарзиса, а той фактически е цел