АНАЛИЗ НА ПРЕНОСА
Дами и господа,
Днес ще чуете най-дългата лекция в този курс.
Подгответе се.
Търпение и внимание!
Първото, което трябва да се каже за анализа на преноса, е това, че обектът на този анализ, за разлика от другите обекти на анализи в психоаналитичния процес, включва отношения, които са в самия психоаналитичен процес, тъй като преносът, както знаем, фактически е установяване на емоционални (афективни) отношения на пациента с психоаналитика.
С една дума при анализа на преноса ние изследваме (анализираме) в рамките на психоанализата нещо, което става в хода на самата психоанализа, по-точно във функционирането на алианса „психоаналитик – пациент“.
В 18-тата лекция ние видяхме същността на преноса като основен процес при психоанализата.
Изтъкнахме близостта на този процес с проекцията и заместването, а освен това и функциите му в психотерапевтичната практика по отношение на конкретен пациент.
Анализът на преноса има за свой обект формиралите се отношения в психоаналитичния алианс по линията от пациента към психоаналитика и преживяванията, свързани с тях.
Оказва се, че този анализ, независимо, че не касае пряко психични неща, отнасящи се до симптомите на заболяването на пациента, е твърде важен за успешността на терапията, защото в много случаи предопределя и влияе на самото лечение.
Фактически пациентът пренася върху психоаналитика емоции и чувства, изпитвани от него по друг повод към други персони.
Тези чувства и емоции могат да бъдат, както знаем, позитивни и негативни (нежен пренос и враждебен пренос, по определенията на Фройд).
Анализът на преноса има за цел да открие, изследва и анализира тези прояви на преживявания на пациента, насочени към терапевта.
Това става по класическата схема с петте психоаналитични процедури – разпознаване, конфронтиране, изясняване, интерпретиране и преработка. Знаем ги.
Преди това трябва да се установи психичната акцентуация на пациента, неговото реагиране на самото страдание, което преживява и което иска да излекува, зависи от това, какъв е самият той.
Меланхоликът, например, усилва страданието си от осъзнаването на факта, че страда, т.е. страда повече, заради това, че страда.
При пациентите с параноидни акцентуации този ефект на снежната топка липсва, даже е възможно да се изпитват други напълно неоправдани и неадекватни емоции във връзка със собственото страдание.
При един голям сегмент от психично болните има друга особеност на тяхното отношение към болестта им: то се премества от страданието към личността на психоаналитика и се фиксира към него.
Отношението на един такъв пациент към психоаналитика става твърде особено.
Интересът към психоаналитика е неимоверно голям. Той се вижда от пациента в особена светлина и в особени роли. Пациентът се държи с него по своеобразен начин.
Неочаквани и неадекватни действия и постъпки на пациента изненадват и озадачават терапевта.
Точно това отношение и тези действия и постъпки са обект на анализа на преноса.
Най-често в отношенията на пациента към терапевта доминират превъзнасянето и възхвалата, които достигат понякога до гротескни хиперболи.
В тази посока можем да открием и отношения на влюбеност, любов, даже сексуални пориви и т.н., които стават напълно обясними при случаите на проявени обич и доверие.
В обратния случай, които се среща доста по-рядко, към психоаналитика се показват отрицателни чувства и се предявяват претенции. Възможни са прояви на омраза и злост.
Обикновено негативните отношения и преживя-вания са мотивирани от реални или мними грешки в лечението, от реално или мнимо лошо (според пациента) поведение на психоаналитика и т.н.
Такива пациенти, според Зигмунд Фройд, най-често са невротични (с натрапчиви неврози) или хистерично болни.
Анализът на преноса, в общи линии, по хрониката на използване на 5-те класически психоаналитични процедури трябва да установи подробно цялостната ситуация на преноса, точно какви са възникващите при преноса преживявания на пациента, каква е тяхната динамика (в смисъл как и с каква скорост се развиват те), кои и какви са причините за възникването на тези отношения и преживявания на пациента спрямо психоаналитика (търсят се в несъзнаваното), в каква степен въпросните отношения в алианса са деформирани, какви тенденции има при деформацията им сега и в бъдеще и т.н.
При анализа на преноса трябва да отчитаме, че в много случаи той се явява незаменим помощник на успешното лечение, но също така и в много
случаи ѝ вреди и нанася щети на лечението, които могат да бъдат даже понякога фатални за неговата ефективност.
Пренасянето на чувства върху личността на психоаналитика по време на психоаналитичната терапия може да се прояви в най-различни форми – от страстна сексуална любов до силни афекти на омраза, като тези чувства и афекти произхождат от самата терапевтична ситуация и нямат нищо общо с действителните отношения между двама души.
Можем да кажем, че те едва ли биха възникнали, ако не беше налице терапевтичният алианс и не се провеждаше психоаналитична терапия.
Въпросните форми на проявяване на преноса също са обект на анализ.
Трябва да установим какви са те, да изследваме и да разберем техните параметри – сила, обхват, устойчивост, връзки и т.н.
Евентуалното надценяване и неадекватни очаквания от страна на пациента също се анализират.
При анализа трябва да открием, ако това е възможно, и евентуалните сублимации, както и възможните пориви от сексуална естество.
Враждебният пренос се среща по-често при пациенти от същия пол на психоаналитика, а така нареченият нежен пренос се среща при разлика в половете на страните на алианса „психоаналитик – пациент“.
Преносът може да бъде, както казах, и в помощ на психоаналитика в неговата работа, но може да бъде и съществена пречка пред лечението.
При анализа на преноса не трябва да считаме, че позитивният (нежният)
пренос може да донесе единствено ползи на терапията.
Твърде силната любовна страст може да обърка съвсем хода на терапията, ако не доведе и до други по-лоши резултати.
В същото време определена враждебност, изразявана в критично отношение и скептицизъм, може да помогне в оперативната работа по лечението.
Зигмунд Фройд казва, че много често нежният пренос се заменя с враждебен, като даже е възможно успоредно съществуване и на двата вида.
Странно, нали?
Фройд твърди: „Тяхното едновременно съществуване отразява добре амбивалентността на чувствата, която господства при повечето наши интимни отношения към другите хора“.
Амбивалентните прояви на преноса също следва да се търсят при неговия анализ.
Следващата задача на анализа на преноса е да установи, доколкото това е възможно, откъде произхожда конкретният пренос при пациента, който е налице в момента.
За тази цел психоаналитикът може да се обърне към резултатите от други свои анализи (например, анализ на съпротивите, анализ на тревожността, анализ на сънищата, анализ на комплексите, анализ на сексуалността и др.)
Затова е целесъобразно в хронологичен план анализът на преноса да е в по-задна позиция в графика на сеансите.
Разбира се, това не е задължително винаги; има случаи с пациенти, при които трябва да се почва с анализа на преноса, т.е. този анализ да е един от първите, които се извършват в хода на психоаналитичната терапия.
Да видим анализа на клиничните прояви на преноса.
Клиничният психоаналитик следи за прояви на пренос в конкретния случай от самото начало на терапията, като обект на неговото внимание трябва да са всички прояви на отношение на пациента към него и всички преживявания на пациента – чувства и емоции, – които са свързани (насочени) към персоната на терапевта.
В тази втора част на лекцията ние ще разгледаме следните клинични прояви на преноса:
- неуместност;
- внезапност;
- непостоянност;
- безпорядъчност;
- амбивалентност;
- интензивност;
- устойчивост.
Всички те индицират вероятното наличие на пренос в терапията и следва да бъдат обект на специален анализ.
Както можем да предположим, чувствата и отношенията на в алианса между психоаналитика и пациента са твърде разнообразни и са с най-различен интензитет.
Но ние се интересуваме не толкова от собствената им същност, колкото, на първо място, от тяхната неуместност в терапевтичния контекст, каквито и да са тези преживявания сами по себе си.
Тоест, ние анализираме неестествените, неадекватните, неуместните, причудливите, ненормалните прояви в преживяванията на пациента, като търсим причините за тяхната неуместност, които най-често, като реакция, имат корени не в психоаналитичната ситуация, а далеч в миналото на пациента и се отнасят до несъзнавани феномени в неговия психичен апарат.
Друга особеност на проявите на пренос, освен неуместността им, касае проявяванията им във времето.
Става дума за тяхната неустойчивост, внезапност, непостоянност и безпорядъчност.
Когато в процеса на терапията се появят неочаквани и непредизвикани от нищо внезапни реакции на пациента под формата на постъпки и поведение, както и под формата на „избухнали“ чувства и афекти, то за нас е ясно, че е много вероятно, това да са клинични прояви на пренос.
Тези преживявания, както вече казахме, могат да бъдат от най-различно естество; за психоаналитика е важна сега тъкмо тяхната внезапност и непостоянност при проявяването им.
Непостоянността, като клинична характеристика на проявите на пренос, може да се изрази и в скорошната промяна както на самата същност на чувствата и отношенията, така и в промяната на различни техни параметри (сила, интензивност и др.).
Във връзка с непостоянността правят впечатление и често наблюдаваните феномени на амбивалентност, т.е. – изпитване и демонстрация на противоположни чувства и емоции (например, преклонение и симпатия се заменят с непоносимост и омраза, или сексуални пориви – с неприкрито отвращение и т.н.).
Приложно правило при анализа на преноса при тези прояви е едната тяхна страна да се счита за предизвикана от несъзнавани фактори, а другата – да се приема за нормална и естествена в контекста на психоаналитичния процес.
Обикновено амбивалентните преживявания, като клинична проява на пренос, се наблюдават при регресирани пациенти или при пациенти с инфантилни акцентуации на характера.
При работата по анализа на преноса, въплътен в амбивалентност на преживяванията, е нужно да отчитаме и юнгианското мнение за двойственото виждане (разцепване) от страна на пациента на самата персона на терапевта на добър обект и на лош обект (сянка) и на съответното реагиране на пациента спрямо тях.
В него могат да се открият още и редица архетипи и митологически образи.
Ще посоча, че при анализа на амбивалентността можем да се натъкнем на феномена на така нареченото „изместване на амбивалентността“, при което едната страна на противоположните преживявания (обикновено тази, която произхожда от несъзнаваното) се пренасочва от психоаналитика към друг обект извън психотерапевтичната ситуация.
Неестествената интензивност на проявяваните чувства и емоции, както и на отношението на пациента към психоаналитика, също могат сами по себе си да са клинична проява на пренос.
Прекомерната интензивност на определени проявявани чувства спрямо психоаналитика, излизащи извън нормалното и обичайното за отношенията на един пациент с неговия терапевт, показват в повечето случаи пренос, чиито причини се крият в несъзнаваното на пациента.
Интензивността на такива преживявания като обич, ненавист, страх и др. се явяват в клиничната психоаналитична практика показатели на преноса.
Тук ще посоча, че като пренос могат да се считат и такива прояви на пациента в областта на отношенията, които се характеризират не само с висока интензивност на преживяванията, но и с неестествено нисък интензитет на чувствата и емоциите, с изключително ниска реактивност или даже с липса на реакции по време на сеансите.
По отношение на интензивността в клиничната практика трябва да се има предвид и възможността за проява при преноса на така наречената изместена интензивност, феномен, подобен на изместената амбивалентност.
При изместената интензивност по време на самия сеанс не се наблюдава нищо неестествено в силата на реакциите на пациента спрямо психоаналитика, но след сеанса чувствата и емоциите на пациента спрямо него избуяват по един закъсняващ (изместен) начин сякаш от факта на отсъствие на преки контакти с психоаналитика.
Възможно е също така въпросната интензивност на преживяванията да си потърси и друг обект, който да бъде идентифициран като персоната на психоаналитика и спрямо него да се изиграят отношенията и преживяванията на преноса.
Следващата клинична проява на преноса се изразява в неестествеността на устойчивостта на преживяванията и отношението на пациента към психоаналитика.
Това означава, че както прекомерната ниската (или никаква) устойчивост на тези преживявания, така и прекомерната прекалено голяма (висока) устойчивост на тези преживявания се третират от психоаналитика като възможни прояви на пренос.
При някои клинични случаи можем да срещнем озадачаващо устойчиви (втвърдени) чувства и отношения към терапевта, които явно в същността си са пренос и следва да бъдат анализирани като такива.
Тази клинична проява на преноса е свързана с повторяемостта, която е друга значима форма на осъществяване на пренос.
Тя се изразява в многократното и упорито проявяване на елементите на преноса.
От друга гледна точка тази проява може да ни се вижда и като ригидност (втвърдяване) във взаимодействията и взаимоотношенията в алианса „психоаналитик – пациент“, които са инициирани от пациента.
За типична клинична проява на преноса можем да счетем още и преносното невротизиране на пациента.
То може да се идентифицира в клиничната психоанализа (и това често се прави) като невроза на преноса.
Познат е и терминът „трансферна невроза“.
Този термин, както знаем, е използван от Зигмунд Фройд за обозначаване на постоянното проявяване на преносни реакции в хода на терапията.
Преносната невроза по дефиниция е споена, многообразна и приемлива от гледна точка на Аза на пациента съвкупност от преносни реакции, които са отграничени от другите неврози (например, от нарцистичните и хистеричните неврози).
Възможно е в самото начало неврозата на преноса да започне с появата на така наречените плаващи реакции на преноса, чиято същност е в спорадическото транзитно реагиране на пациента на взаимодействията в алианса „психоаналитик – пациента“, което в някаква степен има характеристиките на пренос.
Постепенно островите на преноса разширяват своята територия по цялата повърхност на отношенията с терапевта.
Проявите увеличават интензивността си, устойчивостта си, неуместността си и т.н., което формира симптоматиката на преносната невроза.
Самите реакции на пациента стават все повзривни, все по-хронически и, естествено, в клиничната си цялост като невроза, като психично страдание, се нуждаят от психотерапия.
Възможно е сред тях да срещнем:
- силни афекти;
- повторения (компулсии);
- противоречия (включително и вътрешноличностни);
- сходства;
- символизъм;
- непознати досега модификации на поведение и т.н.
Ако обобщим, анализът на клиничните прояви на преноса е насочен фактически към твърде широк спектър от реално наблюдаеми неща в психотерапевтичната ситуация.
Анализ на основните форми на преноса – това е третата част на лекцията.
Важен въпрос в анализа на преноса е какъв точно е той, какво представлява, дали е позитивен или е негативен, как изглежда от аспект на либидозните структури на психиката на пациента, от гледна точка на защитите, на обектните отношения и т.н.
Отговорът на тези въпроси по-нататък способства за факторния анализ (анализа на причините за преноса, които са в несъзнаваното), за анализа на евентуалните съпротиви срещу преноса и за противодействието срещу него, за преработката му, както и за ползването му в психотерапевтичната работа.
Следователно, психоаналитикът трябва да изясни напълно за нежен (позитивен) пренос ли става дума или за враждебен (негативен) пренос.
За позитивен пренос се счита този пренос, при който е налице някаква форма на любов или е налице определен предвестник (или дериват) на любовно отношение към психоаналитика.
Регистърът на тези форми е твърде голям и трябва да се познава: от благоразположеност до непреодолими сексуални пориви, насочени към терапевта; от почтителност до страстни изблици на ревност; от нежност до агресия и т.н.
Ще срещнем още като форми на позитивния пренос и такива психични неща като: интерес, доверие, нежност, възхищение, благоговение, страхопочитание, дива страст и др.
Най-често се наблюдава идеализиране на психоаналитика, който се вижда от пациента в особена илюзорна светлина, в която определени негови положителни черти и качества се хиперболизират, приписват му се още добродетели, преувеличават се достойнства и предимства и т.н.
При позитивния пренос можем да срещнем романтични украшения на отношенията (цветя, подаръци, стихове и др.), но можем да се сблъскаме (по-рядко, разбира се) и със сексуални отклонения – хомофилия, различни парафилии, перверзии и т.н.
Специално внимание трябва да се обърне на въпросната сексуална страна на позитивния пренос, защото тук най-често се проявяват едипови структури и действат с пълна сила освободени сексуални нагони.
Много често позитивният пренос е съпровождан и обикновено усилван от фантазии на пациента, както и от феномени от типа на вземам желаното за действително (Wishful thinking).
Позитивният пренос е съпровождан още и от лесно обяснима откровена съпротива срещу анализа.
Важно е да се установи и динамиката на развитието на преносните феномени, т.е. да се види накъде отиват нещата – задълбочава ли се любовта (и то как, по какъв начин, с какво темпо) или, обратно, постепенно (или рязко, бързо) угасва.
При анализа на позитивния пренос обикновено установяваме и вредните за ефективността на лечението на пациента неща.
Например, пациентът (или пациентката), изпитващи любовно отношение, косвено се противопоставят на лечението, замествайки терапевтичните отношения в алианса с други отношения.
Достъпът до Аза на пациента в случаите на позитивен пренос (особено при силен негов интензитет) е твърде затруднен.
Възможно е позитивният пренос да доведе в психоаналитичната ситуация контрапренос, т.е. ответни преживявания на психоаналитика.
Винаги при позитивен пренос могат да се очакват амбивалентни фигури, т.е. превръщането на позитивните чувства в негативни, преформирането на обичта в омраза.
Това може да стане по един рязък и внезапен начин (стига да има основателни според пациента причини и повод за това) или да е бавно и плавно преминаване на едно преживяване и на едно отношение в тяхната противоположност.
За негативен (враждебен) пренос се считат всички прояви на отрицателно отношение и на омраза спрямо психоаналитика, включващи: антипатия, неприязън, отвращение, негодувание, презрение, ненавист, омраза, гняв и др.
Всички форми на негативен пренос безспорно са противопоказни на психоаналитичната терапия.
Те без изключение правят терапевтичния сеанс болезнен и рязко намаляват ефективността на психоаналитичното лечение.
При враждебния пренос в някои случаи ще срещнем скрита и маскирана защита, която е възможно да се утаи под формата на параноидни и шизоидни продукции.
Възможно е също така и да се сблъскаме с прояви на мазохизъм, вродена агресивност и др.
При наличието на враждебен пренос, особено при по-интензивните му форми, е напълно възможно да възникнат редица усложнения в терапията.
Даже при определени стечения на обстоятелствата тези усложнения могат да поставят под въпрос самото провеждане на лечението.
Счита се, че негативният пренос е далеч повече проблематичен отколкото каквато и да е форма на позитивния пренос (нежния пренос).
Друго клинично правило е това, че анализирайки негативния пренос, ние нито за миг не трябва да забравяме възможността анализираните неща да представляват форми на защита.
Освен това добрият психоаналитик знае, че двете основни форми на преноса – нежният пренос и враждебният пренос – са свързани помежду си и често зависят една от друга.
Когато позитивният пренос е твърде упорит и устойчив, това не означава непременно, че негативен пренос няма, а може да означава, че той просто е скрит и маскиран с нещо друго.
От психоаналитичен аспект, в негативния пренос обикновено трябва да се предполагат проявления на мощни доедипови и едипови импулси, включително и на омразата към родителя от другия пол, на кастрационни феномени и т.н.
Всичко това ни кара при анализа на преноса да погледнем на него и от гледна точка на обектните отношения от периода на ранното детство.
В този смисъл можем да говорим за други специфични форми на пренос: бащин пренос (в основата на който лежат съответните чувства и преживявания спрямо бащата, майчин пренос (с преживявания към майката), сиблинг пренос (при този пренос база са отношенията с брат или сестра) и т.н.
Ако съчетаем тази класификация на преносите (бащин, майчин и сиблинг пренос) с предходната основна класификация (нежен пренос и враждебен пренос) ние фактически разполагаме с един регистър от шест възможни преноса от гледна точка на тяхното съдържание и от гледна точка на обектните отношения:
– бащин позитивен пренос,
– бащин негативен пренос,
– майчин позитивен пренос,
– майчин негативен пренос,
– сиблинг позитивен пренос,
– сиблинг негативен пренос.
Това уточняване на вида пренос значително улеснява работата по анализа.
Преносът следва да се разглежда и от аспект на нагоните, които евентуално участват при неговото формиране в сферата на несъзнаваното.
Казано с други думи, при анализа на преноса ние трябва да го изследваме и от аспект на нагонните пориви, по специално – на либидозните пориви и на либидозните фази.
Тоест, трябва да търсим в анализа фалическите референти на преноса, инцестуалните референти, елементите на парафилия и т.н.
Последната методическа основа на анализа на преноса, която ще изтъкнем в тази част на лекцията , се отнася до ползването на структурата на психичния апарат на пациента.
Според този принцип, ние трябва да се заинтересуваме при анализа на преноса дали той има, и то в каква степен има, отношения към Свръхаза на пациента, дали касае само и единствено структури от То, каква е ролята на Реалния Аз и на Идеалния Аз в преносните феномени и т.н.
Накрая на тази част от лекцията пак повтарям за опасността от заблуда на психоаналитика от често срещаното скриване и маскиране на преноса, т.е. още веднъж подчертавам латентния характер както на позитивния пренос, така и на негативните форми на пренос.
Сега да видим и факторния анализ на преноса, предпоследна част на лекцията.
Тук ще стане въпрос за анализирането на причините (факторите) за преноса.
Този анализ се прави след като вече сме установили какъв е преносът и какво той представлява за терапията на конкретния пациент.
Сега ни интересува произходът му, откъде той идва и причините му в един подробен и по-дълбинен план.
Факторният анализ на преноса се базира на анализа на основните форми на проява на преноса, като задълбочава анализа към етиологията на преносната форма.
В такъв случай напълно ясно е, че работата ни в сеансите ще се насочи към търсенето на причинно- следствени връзки в сферата на обектните отношения.
Там ще ползваме нашите познания за дълбинните механизми в психичния апарат на човека.
Освен в обектните отношения, факторният анализ на преноса може и трябва да се насочи и към тъмните страни на несъзнаваното, като специално внимание се отдели на сексуалните (либидозните) нагонни пориви, които често застават в основата на преноса.
Произходът на преноса може да бъде потърсен и намерен в областта на
функциите на Аза.
Тук практическата ни задача е да видим преноса като следствие на реализиране на тези функции в хода на терапията и по отношение на персоната на психоаналитика.
Както вече споменахме, преносът може да е проява на защитните механизми, които Азът използва.
В този смисъл анализът на преноса има общи задачи с анализа на защитните механизми, на който посветихме 60-та лекция.
Причините (факторите) за преноса при пациента могат да се потърсят и в областта на една от защитите – регресията.
Даже в литературата по клинична психоанализа можем да намерим и термина „регресивен пренос“, т.е. пренос, който е свързан и произхожда главно от механизмите на регресията.
При този пренос причините са във връщането назад в онтогенезата на пациента, най-често в ранните фази на детството.
Оттам се пренасят преживявания, нагласи и отношения в актуалната психотерапевтична ситуация и се проецират върху психоаналитика.
Трябва да имаме предвид, че регресивните фактори обикновено са неясни и анализът им трябва да бъде провеждан с голяма прецизност.
Факторният анализ може да ни доведе и до друг защитен механизъм – до съпротивите.
Тоест, ние можем да установим, че редица прояви на пренос при нашите пациенти всъщност са инспирирани от „тесните, но заедно с това сложни взаимоотношения между явленията на преноса и функциите на съпротивата”.
Съчетаването на двата психични механизма често пъти води до големи трудности при провеждане както на анализа на преноса, така и на анализа на съпротивите (виж 59-та лекция на този курс) и затова може би е нужно специално внимание от страна на клиничния психоаналитик.
Последната част на тази лекция днес е за технологията и техниката на анализа.
В технологичен и технически план анализът на преноса изисква да установим характера на реалните (нормалните) взаимоотношения в алианса „психоаналитик – пациент“, спрямо които преносните феномени представляват абнормни и неестествени прояви в сферата на преживяванията.
Ако трябва да го кажем по друг начин, отначало сравняваме евентуалните преноси с нормалните отношения и взаимодействия в алианса.
Следващата стъпка е идентифицирането на тези преноси, които се явяват прояви със своеобразна нормативност, т.е. са в руслото на обичайното и нормалното за преноса.
Тези преноси се отделят от абнормните, при които има неуместност, внезапност, безпорядъчност, амбивалентност, висока интензивност, и т.н.
С една дума, установяваме клиничните прояви на преноса, които имат значение за психоаналитичната терапия.
Тъкмо тези клинични прояви на преноса стават обект по-нататък на нашия анализ.
Извършваме анализ на основните форми на пренос, които евентуално са налице в психоаналитичната ситуация, т.е. анализираме позитивния пренос, негативния пренос, бащиния пренос, регресивния пренос, преноса на съпротива и т.н.
Следващата стъпка е анализ на дълбинните аспекти на преноса и на неговия произход и причини в несъзнаваното и Свръхаза (при някои форми на враждебен пренос).
Тук е целесъобразно технологията на нашата работа да включи още и разглеждане на преноса като форма на проекция, като форма на регресия, като форма и съчетаване със защитни механизми и др.
Във връзка с обектните отношения и с регресията можем да анализираме преноса и като инфантилизиране на пациента, а така също и да потърсим архетипните аспекти на конкретните форми на пренос.
Във всички случаи ползването на архетипни модели при анализа на преноса би улеснило работата на психоаналитика и би довело до сравнително добри резултати.
В технически и чисто практически план при анализа на преноса възниква въпросът за отношението между преноса и сугестията.
Счита се, че един човек може да е внушаем заради преноса, който е налице в хода на психоаналитичната терапия.
И, обратно, самият пренос може да е предизвикан от личностните особености на пациента, сред които е и неговата по-висока внушаемост.
По мнението на Зигмунд Фройд ролята на внушаемостта има своя прототип в ранното детство на пациента, когато внушаемостта е характерна черта на малкия човек.
Освен това внушаемостта работи за преноса. От друга страна, ако сугестивността (уменията за внушаване) на психоаналитика е голяма (усъвършенствана), това определено може да помогне на преноса.
Във всички случаи преносът има свой ефект на внушение.
При преодоляване на преносните явления също така могат да се ползват сугестивни средства.
Важно техническо правило е, да се търси установяването, дали в работата на психоаналитика по отношение на преноса самият пренос помага на психотерапевтичния процес или му пречи.
И в съответствие с констатираната функция се предприемат различни интервенции – ползване и стимулиране в първия случаи и противодействие – във втория.
В техническо отношение се посочват следните проблеми (въпроси), които трябва да стоят на вниманието на психоаналитика:
- Кога и при какви обстоятелства може и трябва преносът да еволюира?
- Кога и при какви обстоятелства на преноса може и трябва да сепротиводейства?
- Кога е необходима реакция на преноса и каква следва да бъде тя?
- Какво следва да бъде гарантирането на преноса (тоест, как да сепроектират и планират позицията и действията на психоаналитика спрямопреноса на пациента)?
При техническото осъществяване на анализа на преноса, който, както всички други анализи, протича по познатата ни от 53-тата лекция последователност от пет процедури. Знаете ги добре.
Според Зигмунд Фройд при анализа на преноса трябва да се прилага техническото правило на абстиненцията, според което всяко психоаналитично лечение трябва да се стреми да се проведа при състояние на абстиненция.
Това, според Фройд, означава предот- вратяване на „преждевременния полет в здравето“.
В техническо отношение е важен още и въпросът, какво трябва да се направи при установяване на грешни действия и поведение на психоаналитика, които са свързани с появата и с усилването на интензивността на различни форми и клинични прояви на пренос у пациента.
Тези проблеми би трябвало, според мен, да бъдат относително самостоен обект на анализ вътре в рамките на анализа на преноса и негови резултати следва да бъдат решения по конкретния казус в лечението.
Както е известно. позитивният пренос, а в някои случаи и негативният пренос, способстват за нарцистични реакции на терапевта.
Те имат отношение към контрапреноса и към значителна част от неудачите в психоаналитичната работа.
И тази толкова дълга лекция, дами и господа, свърши.
Уморихте се. Не е лесно.
До скоро!