АНАЛИЗ НА КОНТРАПРЕНОСА
Дами и господа,
Анализ на контрапреноса
В 18-тата лекция ние разгледахме контрапреноса като огледален процес на преноса, който тръгва от психоаналитика към пациента, т.е. става дума за пренос на преживявания на терапевта, другата страна от алианса „психоаналитик – пациент“.
В такъв случай първото, което ще кажем сега за анализа на контрапреноса, че този анализ всъщност е самоанализ, самоанализ на психоаналитика.
И това е единственият анализ от всичките 16 анализа, които разглеждаме в този курс по психоаналитична тетапия, който няма за предмет психични феномени на пациента (както останалите анализи и методи), а е насочен към самия психоаналитик.
Това, естествено, прави анализът на контрапреноса твърде различен от останалите анализи, както сигурно се досещате.
Като реален обект на анализа на контрапреноса можем да видим реакциите на психоаналитика на поведението и отношението на пациента към него и към терапията.
Анализът на контрапреноса е наложителен в случаите на възникване у психоаналитика на чувства и преживявания, чиято същност и сила надхвърлят обичайните за психоаналитичния процес.
Тоест, анализът на контрапреноса е задължителен тогава, когато психоаналитикът е обладан от любов, омраза, силна досада и други чувства и преживявания, изпитвани спрямо пациента.
Причината за това е, че в много случаи могат по същия начин, както при пациента, да се открият действия на дълбинни фактори в несъзнаваното.
При анализа на контрапреноса първият принцип, който следва да се прилага, е третирането на психичните явления у терапевта като повлияни от пациента, т.е. пациентът е факторът, който въздейства на безсъзнателни структури на терапевта, което води до промени в поведението и в постъпките му.
Тук Зигмунд Фройд препоръчва своето знаменито правило на огледалото, смисълът на което е, че в клиничната практика терапевтът е огледало, на което нищо не остава от образите, което нищо не приема, а само отразява това, което постъпва към неговата огледална повърхност.
В този смисъл наистина можем да видим контрапреноса като инструмент за изследване на несъзнаваното на пациента, отразено в огледалото.
Целта на анализа на контрапреноса е да се постигне въпросната хладна (Фройд казва gefühlkalt – студено чувство) огледалност.
А оперативната цел при конкретни прояви на неестествени преживявания на психоаналитика към пациента и на неестествено поведение от негова страна е корекцията на отношенията в алианса.
Тази цел технологично изисква и участието на пациента – другата страна в алианса. И заради това по този повод в психоаналитичната литература се говори за съвместност при анализа на контрапреноса.
Има се предвид взаимодействието на психоаналитика с пациента.
Това от своя страна предполага (прави много възможно и много вероятно) включването на анализа на преноса (или поне на елементи от него) в анализирането на контрапреноса, защото в редица случаи контрапреносът и преносът са доста силно свързани.
Има мнения, че контрапреносът е просто реакция на преноса на пациента.
И анализът му трябва да бъде съобразен с този факт.
Работата по анализирането на контрапреноса и по отстраняването и коригирането на всичко, което е вредно за терапията, е твърде сложна и трудна задача.
При решаването ѝ не можем да разчитаме на изучаване и анализ отвън на психичните феномени, не е лесно да се освободим от собствените си чувства и да намерим само хладните огледални реакции в лечението, хладната (но не прекалено студена, разбира се) терапевтична непроницаемост и т.н.
Изкушенията на психоаналитика при пренос на пациента са твърде големи.
Тук участват самооценката на психоаналитика, усилията му за получаване на доверието на пациента, даже и евентуалните нарцистични детайли в преживяванията и в поведението му, така характерни по принцип за квалифицираните и за успелите.
Анализът на контрапреноса протича по същата схема, както останалите анализи; включва същите процедури.
Но този път обектът е самата персона на психоаналитика с нейния психичен апарат и с нейните преживявания.
Прилагането на отделните процедури на анализа при контрапреноса си имат свои особености.
Например, още при разпознаването се налага специално внимание и специален подход, за да се разбере (идентифицира) контрапреносът, чиито прояви по принцип психоаналитикът е склонен да омаловажава.
При конфронтирането (втората процедура от петте) спецификата се отнася до вътрешноличностна раздвоеност и противопоставеност у самия психоаналитик.
Той, от една страна, изпитва определени чувства към пациента, а от друга страна е длъжен сам на себе си да се противопотави по отношение на тези чувства и преживявания.
Изясняването трябва да се задълбочи по въпросите какви са проявите на контрапреноса, какви са неговите параметри, динамика и др.
Интерпретирането също е твърде характерно, защото става въпрос за тълкуване на собствени психични феномени, което се затруднява от известната пристрастност на човек към себе си.
Значителни психични усилия и енергия са нужни при преработката на контрапреноса, при коригирането на евентуалните вредни за терапията мисли и преживявания на психоаналитика и т.н.
Важен методически въпрос при анализирането на контрапреноса е дали той се отнася до отделни неестествени чувства и емоции на психоаналитика или се отнася до неговото цялостно всеобемащо отношение, като страна на алианса, към другата страна (към пациента). И в двата случая могат да бъдат разпознати:
– влюбеност,
– сексуални пориви,
– омраза,
– умиление,
– презрение и т.н.
Този въпрос е важен за практиката на анализа на контрапреноса, защото отговорите ни водят към принципно различни реагирания спрямо контрапреносните феномени: в единия случаи (с отделните чувства) работата е по-фрагментарна, а в другия (с всеобемащото отношение) – по-цялостна и синтезирана.
При анализа на контрапреноса непременно трябва да се имат предвид класическите изисквания за позицията на психоаналитика в психотерапевтичния процес.
Тези изисквания в най-синтезиран вид могат да се изразят така:
- Хладност;
- Неутралност;
- Инкогнито.
Всичките те могат да се видят и като аспекти на правилото за огледалото, за което вече говорихме.
В същото време те са и нещо като критерии, спрямо които сравняваме действителните неща в отношенията между психоаналитика и пациента.
Например, ако тези отношения са прекалено топли, горещи, и изпълнени със страст, явно е, че сме разпознал контрапренос.
Изискванията за хладност и неутралност могат да се ползват освен при разпознаването и изясняването на контрапреноса, но още и при преработката, като там те по-скоро изглеждат като поставени цели при овладяването на контрапреноса.
Психоаналитикът се стреми да ги постигне като характеристики на собственото си участие в терапията.
Изискването за инкогнито представлява търсенето на особена незабележимост на психоаналитика, на чийто фон по-добре и по-релефно изпъква участието на пациента в терапията, което в редица случаи е за предпочитане.
Тук ще кажа, че въпросните три изисквания в никой случай не следва да се преувеличават, защото това също би могло да донесе вреди и забавяне на терапията, както и съответни реакции на пациента, които не са в полза на лечението.
Важно методическо изискване при провеждането на анализ на контрапреноса е равномерността на разпределението на вниманието и на усилията на психоаналитика както по отношение на отделните аспекти на контрапреноса, така и по отношение на цялостната му работа в хода на психотерапевтичния процес, особено в областта на взаимодействията между преноса и контрапреноса в него.
В някои ръководства по психоанализа се подчертава връзката на контрапреноса със емпатията.
При анализа на контрапреноса следва тази връзка да се установи, ако е налице, разбира се.
Ако е нужно, емпатията може да се ползва при изясняването на самия контрапренос (как изглежда психоаналитикът в очите на своя пациент), при тълкуването на контрапреносните влияния и т.н.
Емпатията е нужна и при овладяването на контрапреноса, като критерий за успешността на анализа в тази фаза, при тази процедура.
Овладяване на контрапреноса.
Овладяване на преноса е резонен термин, въпреки че същността на работата по овладяването може да се види в психоаналитичната процедура преработка.
Някои авторитети (Шандор Ференци, например) като цел на анализа на контрапреноса виждат и съпротивата (противодействието) срещу него и разработват своите указания съобразно тази методическа концепция.
Според мен, от приложна гледна точка е целесъобразно да говорим за овладяване на контрапреноса.
Това, разбира се, не изключва и действията по контрола и корекциите на контрапреносните явления, по тяхното регулиране или пълно елиминиране в хода на психоаналитичната работа.
Шандор Ференци описва общо взето три основни фази на овладяването на контрапреноса.
При първата фаза се постига контрол от страна на психоаналитика върху неговите собствени действия, постъпки и реч, а също така и контрол върху неговите собствени преживявания по отношение на пациента.
Втората фаза отразява възможната инерция от първата фаза и възможното твърде категорично и твърде остро елиминиране на чувства и преживявания, което може да увреди отношенията в алианса, да повлияе негативно на преноса и въобще да влоши резултатността от терапията.
Ясно е, че във втората фаза, която е съпротива на терапевта срещу контрапреноса, нещата трябва да се стабилизират и омекотят в полза на атмосферата в психоаналитичните сеанси.
Третата фаза е времето на същинския контрол върху контрапреноса, същинското овладяване на контрапреноса, през което се постига оптималното поведение на психоаналитика.
Тук, както казва Ференци, имаме вече „вътрешен страж“, който веднага ни сигнализира, щом чувствата ни към нашия пациент преминат над определен предел. Което е и целта на анализа на контрапреноса и на неговото овладяване, в частност.
В хода на своята работа по овладяването на контрапреноса на психоаналитика му се налага да извършва двойствена работа – от една страна да анализира и да продължава да работи с пациента, а от друга – непрекъснато да се самонаблюдава и да контролира самия себе си, да осъществява критична самопроверка на собственото си поведение и отношения в алианса „психоаналитик – пациент“.
Кои са основните опасности при работата по анализа на контрапреноса?
Както ни стана ясно, работата по анализа на контрапреноса крие много подводни камъни и опасности.
По-долу ще представя по-важните от тях.
На първо място ще посоча опасността от фобическо избягване на контрапреноса, в смисъл прекалено дистанциране от всякакви преживявания поради страх от контрапренос и съответното увреждане на хода на психоанализата, а и на състоянието на самия пациент.
Прекомерното страхуване от контрапреносните реакции може да навреди на човешките характеристики на психоаналитика, може да направи така, че той да загуби значими за общуването с пациента свои личностни черти – съучастност, съчувствие, емпатия, доброта и т.н.
Като прояви, които могат лесно да се установят, най-големи са опасностите от контрапреноса за състоянието на атмосферата в психоаналитичния алианс.
Обикновено контрапреносът (както и враждебният пренос) увреждат тази атмосфера и с това влияят зле на терапията.
Третата опасност се крие в хипертрофията на задачата за деперсонализация на психоаналитика, въплътена в трите основни изисквания (хладност, неутралност и инкогнито), запомнете ги, на правилото на огледалото, прилагано при анализа на контрапреноса.
В подобни случаи на хипертрофия психоаналитикът би се превърнал в нещо като много вещ (знаещ) робот и би се лишил от персоналната си същност и от идентичността си като личност.
Съществена опасност в приложен план представлява често срещаната в клиничната практика неспособност (или недостатъчни способности) на психоаналитика да отличава своите собствени вътрешноличностни конфликти от конфликтите, произхождащи от пациента (евентуално при враждебния пренос и при съпротивите му), както и от конфликтите в самия ход на психоаналитичното лечение.
Твърди се, че контрапреносът „прави“ пациента, създава пациента в очите на психоаналитика.
От това следва, че в много случаи съществува опасност при контрапреноса да се загубят истинските параметри и характеристики на личността на пациента, т.е. той да се види в изкривяващата призма на контрапреноса не такъв, какъвто всъщност е в действителност.
Има опасност при ползването на емпатията тя да се обърка с проективната и с интроективната идентификация в алианса „психоаналитик – пациент“, което да доведе до груби грешки при други анализи, особено в анализа на защитите, а оттам да повлияе върху цялостния терапевтичен процес.
Като реална опасност можем да определим и блажената самоувереност на психоаналитика, проявяваща се главно в началото на лечението при по-леките случаи.
Тя може да се превърне в капан на афектите, в който да попаднат както самия психоаналитик, така и самото лечение по-нататък.
Избягването на тази опасност е в спазването както трябва на трите изисквания за хладност, неутралност и инкогнито, за които вече говорихме.
Някои автори посочват опасностите на така наречения еротизиран контрапренос, виждайки в него освен деонтологични проблеми, но още и проблеми от нравствено естество, които определено увреждат лечението на пациента.
Ще посоча още и опасностите, които носят със себе си възможностите за вплитане в контрапреноса на нарцистични компоненти и на прекалено честолюбиви импулси, които структурно биха повлияли на работата ни.
С една дума, основните неща, от които трябва един клиничен психоаналитик да се пази по време на анализа на контрапреноса, са: да не би да загуби естествената си човешка същност и да не би да изтърве от контрола на Аза сили, вредни за на терапията.
Свършихме двете лекции за преноса и контрапреноса, дами и господа.
Разбрахте ли всичко?
Бъдете здрави и радостни!