АНАЛИЗ НА ДУШЕВНИ МЪКИ
Дами и господа,
І. Poena damni – мъката на загубата.
Латинският термин poena damni буквално означава мъка на загубата.
Освен като мъка това психично страдание (състояние) е известно още като депресия на загубата (по DSM- ІV), тъга, скръб, горест, печал, покруса, отчаяние и др.
То е твърде значимо за практиката на психоаналитика, тъй като освен, че е много разпространено, то се включва като ингредиент на много други психични разстройства.
Ако се съгласим с Джеймс Джойс, мъките, които изпитва човек и които могат да го съкрушат, са много, и мъката на загубата (poena damni) е една от тях.
Не е най-тежката мъка сред тях, но съвсем определено е най-разпространената.
Всички губим. И страдаме. Не е ли така?
Без мъките бедствията ни сякаш са мними.
Казват, че по-тежки от нея са мъките на съвестта, повече известни като угризения. (Виж 61-вата лекция).
Тези мъки на съвестта, които в същността си пак визират определена загуба на нещо, в общи линии са:
- мъката по отминалите радости;
- мъката на разкаянието;
- мъката на пропуснатите възможности.
Всяка следваща от тях, в сравнение с предходната, е по-болезнена за пациента.
Още по-тежка от всички е самоусилващата се мъка, тази мъка, която обхваща почти всичко – въображението, чувствата, разума и т.н.
Тази мъка фактически сама, от само себе си, непрестанно се усилва.
А от всички мъки най-непоносимо за човека е убеждаването във вечността (липсата на свършек) на изпитваната от него горест, т.е. убедеността, че мъката му е безкрайна, сизифова (знаете мита за Сизиф, а някои от вас сигурно са чели и есето на нобелиста Албер Камю за него).
Мнозина пациенти в състояние на дълбока мъка скъсват всякакви социални контакти и отношения, усамотяват се, отдават се изцяло на мъката си, страдат неимоверно.
Това може да стане някой път по повод на загуба на не толкова значими неща – например, смърт на домашен любимец, кончина на любима звездна личност, незначителен прискърбен факт и т.н.
Въпреки че нямат кой знае какво пряко отношение към битието на пациента, мъките могат да му причинят много, и то непропорционално тежки, страдания, ако той има в психиката си някаква предразположеност към негативното преживяване – емотивност, ранимост, впечатлителност и др.
Във всеки конкретен случай мъката на загубата трябва да бъде определена каква точно е:
* дали е силна и кратка,
* дали е силна и продължителна,
* дали е с прекъсвания,
* дали е за цял живот,
* дали дифузира (обхваща и други сфери на човешката психика и други обекти на страдание),
* дали е непоносима за пациента и т.н.
Мъката на загубата, независимо какъв е обектът, който е загубен (безвъзвратно или не), най-често в началото е с много силен интензитет (включително до безразсъдни постъпки) и постепенно снижаване (намаляване) с течение на времето на изпитваната душевна болка.
Острата мъка обикновено води със себе си депресия, както и предразположеност към различни други психични (паническо разстройство, например) и психосоматични (рак, язва, колит, сърдечни болести, диабет и др.) страдания, включително и някои от тези страдания, които са с най-драматичен начин на протичане и са практически нелечими.
Според DSM-IV характерните особености на страданието (наречено там „депресия на загубата“) са:
- чувство за вина;
- усещане за безсмисленост;
- психомоторна ретардация (изоставане в развитието);
- суицидни помисли;
- психоза (евентуално) и др.
Ще обърнем внимание на така наречените любовни мъки. Не са малко случаите, когато точно те са причината за търсене на психотерапевтичната помощ.
Любовта в същността си, както знаем, е дълбоко интимно чувство, което е устойчиво, но в същото време е изпълнено с напрегнатост и тревожност от възможна загуба на обекта на любов, от охладняване на неговите чувства и т.н.
Любовта може да бъде дефинирана като много силно влечение и огромно желание за близост с друг човек, подплатено от силна емоционална възбуденост и (обикновено) от сексуални щения.
Тези щения са съставка (някои считат, че е най-важната) е сексуалният сегмент на любовта.
Според Зигмунд Фройд ядрото на любовта е тъкмо сексуалното влечение (либидото) и желанието за коитус.
Счита се, че любовта произхожда от нарцисизма, че тя по своята природа е нарцистично нещо, което се отнася до обекти, сливащи се с разширения Аз на влюбения.
Любовта, която е родена от прекомерната привързаност на двама души един към друг, има свои собствени правила (характеристики).
Тези правила в най-общ вид са следните:
- Наличие на симпатии, на харесване;
- Прояви на уважение;
- Доброволна безвъзмездна помощ при нужда;
- Защита на интересите на другия;
- Сексуална практика (особено при любовта-ерос);
- Наличие на доверие и др.
Когато тези правила – характеристики на любовта не се спазват, липсват, тогава настъпват любовни мъки, а често и любовен разрив, от който влюбеният неимоверно страда.
Причина за разрива много често е ревността или негативното отношение към други дейности и контакти на партньора.
Често причината за любовните терзания са неизпълнените очаквания на пациента, които в някои случаи няма как да се изпълнят от неговия любовен партньор (обект на любов), тъй като те, както често се случва, са несъразмерно големи, а в същото време взискателността на влюбения твърде висока.
Обсебеният от любов (полуделият от любов) не е адекватен на обстоятелствата на реалния живот.
Неговите възприятия, неговите оценки и неговото поведение са изкривени и деформирани от любовта му и от страданията му, свързани с нея.
Неслучайно в българския лексикон се казва, че човекът „вехне“, „чезне” от любов, т.е. губи се от любов, изчезва, губи личностните си черти, които са променени от любовните копнежи и от любовната мъка.
Е, може и разцъфтява, и да цъфти, от любов. Донякога.
Състоянието на пациента си е в пълния смисъл на думата патологично, а неговите психични страдания – тежки, а понякога и непоносими.
Не е нужно да казваме, че изключително голям процент от самоубийствата и убийствата са от любовна мъка, по любовни причини.
Самото страдание мъка на загубата, включително и любовната мъка, се появява непосредствено, успоредно със загубата, но може да бъде и отложено, т.е. да се прояви в някакъв период (най-често до два месеца) след акта на загубата.
Психоаналитикът трябва да положи доста усилия при даден конкретен случай във връзка с установяването на истинската картина на взаимодействието „мъка на загубата – депресия”.
ІІ. Технология на анализа на душевните мъки на пациента
При анализа на душевните мъки на пациента трябва точно да определим при процедурите разпознаване, конфронтиране и изясняване на типа душевна мъка, както и нейните прояви (реакциите на пациента).
Тези прояви в психичен план могат да бъдат:
* скръб,
* вина,
* дисоциации,
* апатия,
* тревога,
* страх,
* объркване,
* регресия,
* илюзии,
* гняв,
* потиснатост,
* тъга,
* възбуденост,
* агресивност и др.
А в поведенски план можем да видим:
– дезорганизация,
– нелепи постъпки,
– безпомощност,
– плач,
– загуба на контрол,
– повишена зависимост,
– скованост,
– хаотични действия,
– насилие и др.
Анализът на душевната мъка е насочен и към изследване на нейните причини.
Тези причини (или причина) могат да бъдат реални обстоятелства и факти от действителността:
– тежко заболяване (загуба на здравето),
– ампутация,
– развод,
– уволнение от работа (загуба на работата),
– остаряването (загуба на младостта),
– спонтанен аборт,
– ослепяване,
– загуба на обект на обич,
– неудача,
– поражение, крах,
– несполука,
– щета, вреда и др.
Но те могат и да не са реални, а да са мними, да представляват представи, фантазии и илюзии на пациента, да са негови внушения и видения.
Всички те могат да предизвикат poena damni.
Човек може да изпита силна мъка при всеки един от тези феномени, стига той да е важен (или мнимо важен) за него.
По принцип мъката на загубата не може да бъде изцяло разрешена и елиминирана като психичен проблем.
Няма как да изтрием факта на загубата, която вече се е състояла.
Но мъката на загубата може да бъде психологически омекотена, да бъде донякъде потушена, да бъде снижена като интензивност.
И тъкмо това е задачата на терапевта при психоаналитичната процедура преработка.
Една от най-ползваните форми за омекотяване на болката е съхраняването по някакъв начин на образа на загубения обект – фотоси, клипове, свързани с обекта предмети, въздействащи върху сетивата, различни други фактори (мирис, мелодия, образи, обстоятелства) и т.н.
Ако се касае за загуба на близък човек, той сякаш продължава да живее чрез спомените за него и чрез неговите вещи, които са при пациента.
В този случай се наблюдава така наречената светла печал или сладостна мъка, които в известен смисъл даже са привлекателни за пациента, водят го при загубеното и липсващото.
Понякога тези методи са вредни, тъй като се противопоставят на действието на времето, напомнят пак и пак за мъката, водят я в съзнанието, не позволяват тя да избледнее и постепенно да се загуби, да изчезне и т.н.
Ако разчитаме на психотерапевтични методи, търсещи забравянето на злощастните мигове и постепенно оттегляне от тягостните и мъчителни спомени, методите за съхраняване на загубеното, естествено, изглеждат като противопоказни.
Но ако сме убедени, че тъкмо съхраняването чрез някакъв похват на образа на загубения обект, съхраняването на макар и ефимерното нереално усещане, че той по някакъв начин присъства, тук е, не е загубен безвъзвратно и цялостно, ще доведе до известно облекчаване на тежкото страдание на пациента, то тогава можем да се възползваме от горепосочените методи.
На практика психотерапевтът съветва пациента как по най-добър начин да запази спомените (и преживяванията) за загубения обект.
Това трябва да стане по подходящ за конкретния пациент начин.
Има случаи на използване и на парапсихологически техники (спиритически сеанси, например).
Това само го споменаваме за сведение.
При ползването на посочените методи ние фактически разчитаме на полезни за лечението илюзии на пациента.
С оглед на това трябва да отчитаме пък опасността за формиране на натрапчиви илюзии и халюцинации, както и за появата на по-сложни деформации в психиката на пациента по този повод.
Съвсем обратно на методите за съхраняване на загубеното, при използване на методи за игнориране на загубата ние премахваме всичко, което би напомнило за загубата.
За нея, загубата, не се говори.
Забранено е на пациента да се връща към нея.
Даже обстоятелствата, които биха могли да доведат някакви спомени, се избягват и игнорират.
Психоаналитикът всъщност в сеансите трябва да учи пациента, как той може да постигне всичко това.
Длъжни сме да подчертаем, че по принцип в психотерапията на тъгата и скръбта се счита, че стимулирането на забравата на загубата не е целесъобразно, и трябва да се търсят други методи, но все пак има конкретни случаи, където не други, а точно тези методи са ефективни.
Ползват се и антирегресивни методи.
Тъй като е обичайно при дълбока мъка и при тежки преживявания на тъга пациентът да ползва регресията като удобна психична защита срещу страданието, а това, както знаем, може да доведе други усложнения в клиничната картина, психотерапевтът трябва да обърне внимание на този аспект на лечението и да реши, дали ще подкрепи въпросната психична защита или ще ѝ се противопостави, след като вече е установил нейната вредност за терапията.
Извеждането от регресивните състояния не е лесно, но в замяна на това е твърде ефективно.
Както е почти винаги навсякъде: трудното е по-резултатно.
Осъзналият прекомерността на мъчителните си преживявания от типа poena damni и върнал се в действителната си възрастова група пациент е с много
по-добри показатели (характеристики) за приемане на следващите стъпки на психотерапевтичната програма и с доста повече шансове за краен успех на лечението.
Обикновено антирегресивните действия се осъществяват със следните средства:
– убеждаване,
– разяснения,
– сравнения,
– посочване на желателни поведенски патерни,
– внушаване и др.
Що се отнася до анализа на любовните мъки, ще подчертая, че в своята практика с пациент, страдащ от любовна мъка, психоаналитикът трябва добре да диагностицира всички изтъкнати досега аспекти на неговата любов, както и на състоянието и динамиката на отношенията между любовните партньори.
Трябва да са ясни параметрите на афилиацията, на атракцията, да е ясна степента на привързаност, трябва да е ясен типът любов, стилът на любовта, да знаем нейните особености, нейната хроника и т.н.
Също така трябва да ни е известно и какво изпитва страдащият от любовна мъка
– отчаяние,
– депресия,
– чувство за загуба (poena damni),
– ревност,
– гняв,
– самосъжаление,
– безпокойство,
– тревожност,
– страхове.
Трябва да сме наясно още какво е неговото обективно състояние – умора, безсъние, апатия, агресивни намерения и др.
Налице ли са суицидни помисли, желание за отмъщение, за насилие и др.
Във всички случаи, в хода на психоаналитичните сеанси трябва да установим деформациите в идентичността на пациента, в психо-емоционалната сфера на неговата психика, както и в мисловната му продукция.
На практика следва да разберем дали се касае за тревожна прекомерна любов, дали пациентът не проявява натрапчива привързаност, дали не е неестествено зависим, дали не е прекалено раним, дали не е обсебен от любовта и т.н., като съответно пренесем психоаналитичните си усилия в тези посоки.
Когато става дума за мъките на ревността или за мъките на изневярата, непременно трябва да се отчита стеничният характер на реакциите на пациента, които могат да се проявят като неконтролиран гняв, агресия, самоагресия, насилие.
Всичко това изисква сравнително бърза реакция и особено внимание в хода на психотерапията.
Клиничната практика показва, че в процедурата преработка по отношение на любовните мъки доста добри резултати се постигат с метода на абреакцията (отреагирането).
Става въпрос за плача, за изявите на скръбта, за невъзпираното от никого и от нищо изстрадване, изплакване на любовната мъка, което може да стане с всички средства на стеничните емоции.
Добри резултати в това отношение дава и споделянето с психоаналитика на пълни подробности за собствените любовни страдания, а освен това и оплакването на собствената любовна съдба пред него, споделянето на любовното терзание по съвет на психоаналитика пред някой добър и добронамерен слушател извън сеансите и т.н.
Това е лекцията днес, дами и господа.
Довиждане!