АНАЛИЗ НА ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА
Дами и господа,
І. Особености на пациента, чувстващ вина. По принцип чувство за вина само по себе си, ако не е прекалено силно, може да се счита за позитивен феномен, натоварен с морал и нравственост, който помага за самоконтрола и за саморегулирането на личността.
Но в случаите, когато вината е обсебваща, с параметри извън нормите, и си взаимодейства с други психични и психопатологични неща, които са опасни и носят щети за личността на пациента, тогава чувството за вина си счита за обект на психотерапия.
И става обект на психотерапия.
Пациентът с патологично чувство за вина, за разлика от нормалния човек, чувстващ вина за своя простъпка или за свое погрешно поради някаква причина поведение, изпитва болезнени преживявания, силни душевни мъки.
Характерното за такъв пациент е, че той се самообвинява даже по отношение на неща, за които вината му е може да е малка или даже никаква.
Освен това за него главното е, че той в собствените си очи е нарушил определени норми и предписания, които са значими за него.
Най-често става дума за морални и нравствени норми и изисквания.
При пациента с патологични стойности на чувството за вина обикновено се наблюдават прояви на себеупреци и самобвинение.
В много случаи ще срещнем още и силни, понякога непреодолими, желания за самонаказване.
Успоредно с хипертрофираното чувство за вина у пациента ще констатираме и елементи на самоподценяване, съпроводени от чувство за малоценност, виж 22-та лекция.
Както казах вече, не е изключено при остро чувство за вина и акутна динамика на страданието да станем свидетели на самоагресия и, не дай си Боже, на суицидни помисли и мотиви.
Въобще, работата с пациент, изпитващ остро чувство за вина, в психотерапевтично отношение е твърде сериозна и отговорна.
В много от случаите чувството за вина (sense of guilt) е свързано с реални фактори (причини), но в редица случаи, които са по-сложни за терапия, чувството за вина е преживяване без осъзнаване на съответните причини, факторите не са ясни.
Не е ясно, защо е въпросното усещане, кой го предизвиква, защо се поражда като преживяване и т.н.
Също така обикновено пациентът не разбира опасностите на собственото си психично състояние.
Що се отнася до външните прояви на чувстващия вина, то те ни насочат на пръв поглед към преживявания на душевна мъка (виж предходната лекция), към комплекси, към страхове и тревожност (виж 65-тата лекция), а също така и към меланхолни симптоми.
За разлика от тревожността, която визира бъдещето (очаква се опасност), то чувството за вина е феномен, който определено е насочен към миналото на пациента, към нещо от това минало, което някога е станало факт.
Чувството за вина не бива да се асоциира със страха от наказание или от възмездие, независимо, че в етиологията на вината присъстват санкциониращи елементи.
Но те не са важни и определящи.
Лошото в редица конкретни случаи е това, че у някои пациенти с остро невротизирано чувство за вина се наблюдават отчетливо деструктивни импулси.
Те често са насочени към обекти на желанията на пациента или към тези обекти, от които пациентът изпитва някаква форма на зависимост, която той не може да понесе във връзка с преживяванията си на виновност. Обикновено динамиката на острите преживявания на вина у пациента са с тенденция да се превърнат в невроза, а в някои по-тежки случаи – и в психоза.
Чувството за вина се проявява в различни периоди в онтогенезата на човека. Можем да го очакваме във всяка възраст, но все пак значително по-често клинични случаи на остро чувство за вина се срещат в юношеството и в младостта.
Можем да твърдим също така, че в известните ни възрастови кризи (кризата на седмата година, юношеската криза, климаксът, кризата на старостта) са жизнени периоди, при които можем да очакваме случаи на невротично чувство за вина. Тази вина през различните кризи и през различните възрастови периоди може да е съвсем различна, да протича по различен начин, да е с различни непредвидими последствия.
На практика острото чувство за вина може да бъде назовано невротично чувство за вина, и точно то е обект на интерес за психоаналитика.
ІІ. Анализиране на чувство за вина. При анализа на чувството на вина у пациента се ползва схемата с петте класически психоаналитични процедури – разпознаване, конфронтиране, изясняване, интерпретация и преработка.
Познати до болка. 😉
Основните симптоми на виновност у пациента са:
- Постоянно чувство, че греши;
- Страх от критика и порицания;
- Желание за прошка от околните;
- Перманентно чувство, че дължи обяснения някому;
- Постоянно желание да се оправдава;
- Остра нужда от приятелство и от подкрепа;
- Мнителност по отношение съвети, отправени към него;
- Стеснителност;
- Скованост;
- Прекалена отстъпчивост;
- Прекалена учтивост и любезност и др.
Основният психоаналитичен принцип, от който се тръгва в терапията, е, че вината е особена болезнена форма на приемане от страна на Аза на пациента на критиката на Свръхаза. Добре казано, нали?
След процедурите на изясняването и на интерпретацията по-нататък терапевтичната стратегия трябва да се съобразява с тази основна теза относно етиологията и същността на чувството за вина.
Анализът на чувството за вина трябва да е в координатите на моралните ценности на пациента, тъй като то, както знаем, е морално натоварено, има морални параметри.
Затова е целесъобразно да се възползваме, ако преценим за нужно, от анализ на съвестта на пациента.
За технологията на този анализ ние отделихме специална лекция в този курс – 61-вата лекция.
Можем да видим особена двустранна връзка на съвестта и вината, която пациентът чувства: те си взаимодействат помежду си и си влияят една на друга.
При анализа на чувството за вина следва да потърсим негови корени в Едиповия комплекс.
Сигурно е, че там в повечето случаи ще открием фактори, които имат отношение към това актуално преживяване.
Съответно при преработката се търсят фактори от структурите на Аза, които биха могли да участват в трансформирането на чувството за вина в други преживявания, в редукцията на интензитета и силата на самото преживяване на вина и т.н.
Непременно трябва да отчитаме още и това, че често в преживяването на вина се намесват и компоненти от друга структура на психичния апарат на пациента – от несъзнаваното.
Нерядко чувството за вина има своя дълбинен произход от изтласкани в подсъзнанието неща, от психотравми, от забравени ситуации и действия на пациента в миналото (в детството) и др.
Немотивираното чувство за виновност, т.е. чувството за вина, което няма ясни антецеденти, за което не знаем откъде произхожда, най-често има своите корени в ранното детство, чиито филизи избуяват по един или друг начин в актуалното настояще на анализирания пациент.
Конфликтът между Свръхаза и несъзнавани нагонни подтици и желания (обикновено със сексуален характер), както и раннодетският конфликт на детето с неговите родители се превръщат при определени условия в актуално чувство за вина у пациента, което може да носи в себе си и агресивна (и самоагресивна) енергия.
В повечето случаи следва да очакваме тази енергия да се насочи върху самата личност на пациента.
Тогава е важно в общи линии да сме наясно с въпроса, какви са нейните параметри, каква е нейната скрита сила, мощност, форми и т.н.
Никога един психопатологичен феномен не пристига в кабинета на психоаналитика сам и уединен.
Напротив, той винаги се съпровожда от други психични проблеми, които са възникнали преди него или които са негово следствие, но са придобили самостоятелност и заради това могат да му влияят.
Така че в хрониката на психичното страдание самото чувство за вина не е самостоятелно, а е в компанията на други психични неща, които трябва да се търсят и да се анализират от психоаналитика по време на сеансите.
Когато работим с пациент с остро чувство за вина, е необходимо да виждаме в преживяванията му и специфичното чувство (и желание) за самонаказания, за което говори още Зигмунд Фройд в ранните си трудове по въпроса.
Това преживяване и тази тенденция е свързана с наказващите функции на Свръхаза, с неговата роля на санкционираща инстанция в психичния апарат на личността.
Непременно трябва да имаме предвид и механизмите на изтласкването, без които много от факторите за чувството на вина в подсъзнанието на пациента не биха могли да проявят своето действие спрямо това чувство.
Най-успешната стратегия за преработка на чувството за вина е неговото интелектуално осъзнаване.
Казано с други думи, психоаналитикът по един най-настойчив начин трябва да търси трансформирането на несъзнаваните компоненти на чувството за вина у пациента в съзнавани и добре разбирани неща в неговия Аз.
Тъй като клиничната практика показва, че обикновено в основата на чувството за вина ще открием при интерпретацията нагонни (сексуални) желания и проблеми, то анализът на чувството за вина трябва да се съчетае с анализ на сексуалността (виж 67-мата лекция).
В преработката, когато се налага, могат да се ползват различни защитни механизми:
* отричане на действителността,
* рационализация,
* репресия (изтласкване),
* регресия,
* изолация ,
* сублимация и др.
Добри резултати дава работата на психоаналитика със защитния механизъм на компенсацията, чрез който въображаемите щети, които са нанесени от страна на пациента се използват за намаляване (компенсиране) на чувството за вина.
Няма нищо друго за днес, дами и господа.
Това е всичко. Разделяме се.
След два дни е последната лекция на този курс.
Дотогава!