ЕМИ ФОН Н., МЕЛАНХОЛИЧНАТА ЗРЯЛА ВДОВИЦА С ТЕЖКАТА ЗООФОБИЯ
Дами и господа,
Този случай на Фройд е твърде сходен със случая Анна О., също се отнася за хистерия.
Описан е, подобно на него, в известния общ труд на Йозеф Бройер и Зигмунд Фройд „Изследвания върху хистерията“ (Studien über Hysterie).
Там, във втората глава на съчинението, са представени, освен Анна О. (Берта Папeнхайм) и фрау Еми Н. (Фани Мозер), още Цецилия (Анна фон Либен), Катарина (Аурелия Йом), фройлайн Луси, Елизабет фон Р., Матилде Х. и Розали Х., общо 8 случая.
Единствено Анна О. е лекувана и от двамата автори на книгата; останалите случаи са само на Зигмунд Фройд.
Последните четири случая, за разлика от първите четири, не са идентифицирани.
По-нататък, в следващата трета лекция, ще разгледаме и случая Катарина.
Жак Лакан казва с умиление: „Къде са се дянали някогашните хистерички, тези прекрасни жени като Анна О. и Еми Н.?“ (Между другото, Лакан също има клиничен случай с подобно наименование „Еме“.)
Случаят Еми Н. става популярен благодарение на Ула Андерсън, шведска психоаналитичка.
Тя идентифицира пациентката с истинското ѝ име, представя свой анализ на случая през 1965 г. на конгреса на Международната психоаналитична асоциация (IPA) в Амстердам.
А после описва случая и в своя книга.
По-късно историографът на психоанализата родезиецът Анри Ф. Еленберже, преподава в университети в САЩ и Канада, доразработва анализа на случая в генеалогичен план, включва като негов предмет и битието на двете дъщери (Фани и Ментона) на Еми Н.
Самата пациентка всъщност се казва Фани Мозер.
Случаят е назован „Еми фон Н.“ по познатата ни схема на използване на предходните букви в немската азбука.
В случая се касае главно за хистерия.
По онова време това страдание по понятни причини (в Европа джендърната еманципация е все още само идея, жените, общо взето, са потиснати) е изключително разпространено, даже в известен смисъл „модно“ (както впоследствие по времето на fin de siecle – края на века – и при разцвета на късния европейски романтизъм става модна туберкулозата с нейната атрактивна бледност и обреченост, сега е моден Ковид 19).
Хистерията може да вземе формата на различни други психични и соматични страдания.
Преживяванията са демонстративни, театрални, с много енергия и с различни буйства.
Приличат на особен протест, който често пъти е неидентифициран по отношение на това, срещу което е насочен.
Зигмунд Фройд говори за обръщане, в смисъл на преформиране на психичния проблем в друг някакъв патологичен еквивалент, който може да бъде, както казахме, най-различен – от парези и конвулсии до фобии, мании и алергии.
За психоанализата формите на хистерията са продукт на изтласкване, което в много случаи е с либидозен характер, т.е. несъзнавани сексуални желания се преобръщат в телесни и психични симптоми.
Точно такъв е и случаят с Еми фон Н., описан от Зигмунд Фройд още в зората на психоаналитичното учение.
Еми фон Н. става емблематична фигура в клиничната психоанализа, тъй като съществува митът за нейните прочути три изречения, казани на Фройд по време на лечението на 1 март 1889 г.:
„Отдръпнете се!
Не ми говорете!
Не ме докосвайте!“.
Те впоследствие се възприемат като основни принципи на психоаналитичната терапия в областта на взаимодействията с пациента. Заслужават да се запомнят. Запомнете ги!
Счита се, че тъкмо Еми фон Н. фактически е създала еталона на психоаналитичната сцена, еталона на самата ситуация при психоаналитичното лечение с прочутата психоаналитична кушетка и застаналия на дистанция зад главата на пациента (пациентката) слушащ и мълчащ през повечето време психотерапевт.
Еми фон Н. (или Фани Мозер) е балтийка, родена през 1848 г. (Фройд е по-млад от нея с 8 години.)
По време на лечението тя е 40-годишна. Съпругът ѝ неотдавна е починал.
Има две дъщери, които също като нея имат психични проблеми.
Този факт допълнително влияе върху състоянието на пациентката преди и по време на терапията.
По характер Еми фон Н. е импулсивна, претенциозна, властна и прагматична.
На 23 години, все още твърде млада по тогавашните критерии, тя с омъжва за 63-годишен богаташ с двама големи синове.
Има слухове, че го е отровила, за да наследи цялото му имущество.
(Много популяре подход тогава, според Чезаре Ломброзо.)
Мъчи се цял живот да влезе в европейския бомонд, но това не ѝ се удава.
Има много любовници. Накрая един от тях, изоставяйки я, отмъква значителна част от състоянието ѝ, както става обикновено.
Оплакванията на пациентката са главно от страхове спрямо животни, конвулсивни тикове (така характерни за хистерията), припадъци, меланхолия и др.
Обстоятелствата на битието ѝ не могат в такава голяма степен, както при случая Анна О., да се третират за антецеденти на нейните психичните проблеми.
Животът ѝ е осигурен и сравнително лесен. Тя се чувства свободна жена, което не е толкова често срещано явление по онова време.
Възможно е притесненията (изтласкванията) от брака, от страданията на дъщерите ѝ, както и проблеми, свързани с нейни сексуални щения, и др. да стоят в основата на психичните проблеми на пациентката.
Освен това, животът ѝ е прекалено бурен и девиантен.
Често го определят като криминален (или поне балзаков, хайде така да кажа) роман с много перипетии и премеждия.
Диагнозата на Зигмунд Фройд е следната: в този случай става дума за нервно смущение (невроза), меланхолия, хистерия, зоофобия.
Особено притеснителни са компулсивните прояви, включително тиковете.
Терапията на великия психоаналитик продължава около месец и половина.
Включва ползването на ординарни техники и похвати – масажи, бани, продължителен сън и др.
В същото време при сеансите си Зигмунд Фройд ползва и хипноза.
Но основното средство за терапия в този случай е катарзисният диалог с пациентката, насочен към отстраняване на мъчителните преживявания и афекти.
Главните вътрешни психични конфликти са погасени.
Постигнато е съответното душевно равновесие.
С една дума, психоаналитичната терапия е успешна, доколкото може да се каже, че по-нататъшният начин на живот на пациентката след лечението е сравнително нормален и безпроблемен, съобразно все пак с нейния доста необичаен личностен натюрел.
Особеност на този случай е съчетанието на хистеричния синдром с тежка зоофобия, което в клиничната практика не се среща често.
Освен това, при този случай правят впечатление твърде активната позиция на пациентката по време на лечението и налагащата се от него спрямо терапевта настойчивост по отношение на провеждането на самите психоаналитични сеанси.
Друго интересно в случая е генеалогичният му аспект, на който, както вече посочих, обръща внимание проф. Еленберже.
Двете дъщери на Еми Н. страдат от почти същите психични проблеми на майка си.
Като компенсаторен механизъм (или поне като своеобразна реакция) при едната дъщеря можем да видим увлечеността ѝ по зоологията (парадоксална реакция на майчината зоофобия, в която могат да се съзрат и елементи на латентно противопоставяне).
Другата дъщеря (пак под компенсаторна форма, според мен) става комунистка, революционерка и бунтарка с прекомерно леви убеждения.
Тя също проявява силен интерес към животните, а през 1941 г. публикува детска книжка с приказки (особена форма на ескапизъм).
Самата фрау Еми Н. продължава и приключва живота си в непрестанно лутане и блуждаене, така характерно за нейната природа.
Като основни запомнящи се моменти на лечението при този интересен клиничен случай на Зигмунд Фройд могат да се посочат:
а.) съчетаването на психоаналитичния метод (катарзисния разговор) с ординарни други техники (масажи, бани и сън);
б.) сравнителната краткотрайност на терапията (значи, възможни са и къси срокове на лечение);
в.) установяването на генеалогичния аспект на случая и др.
В обобщение, този случай е със значителен принос за практиката на фройдизма и тъй като е един от най-ранните, той определено способства за изясняване на посоките, по които ще върви тази практика.
Това е всичко за днес, дами и господа.
Дано да ви хареса описанието на този клиничен случай.
До скоро!