ЧОВЕКЪТ-ПЛЪХ, КОЙТО Е ПОТРЕСЕН ОТ ЖЕСТОКО КИТАЙСКО МЪЧЕНИЕ
Дами и господа,
Това е вторият от трите дълготрайни случаи на Зигмунд Фройд, хронологично след Дора и преди Човекът-вълк.
Известен е още като „Случаят Ратенман“ (Rattenman – на немски буквално плъх-мъж).
При по-голяма прецизност би трябвало преводът на случая да е Мъжът-плъх (среща се и Човекът с плъховете), но ние ще ползваме популярния му етикет.
Описан е от Зигмунд Фройд в „Бележки върху един случай на натраплива невроза“ (1909 г.), представен е и в редица негови доклади и съобщения.
Самата терапия е осъществена по времето, когато виенският психоаналитик се е занимавал с Малкия Ханс.
Продължила 10 месеца, успешно завършвайки през юли 1908 г.
Дълго време не се е знаело, кой всъщност е Човекът-плъх.
Едва през 1986 г. канадският психоаналитик Патрик Махони разкрива, че това е Ернст Ланцер.
Ернст Ланцер е роден през 1878 г. като четвъртото дете, от общо седем, в средно богато виенско семейство.
Животът му е обичаен за тази среда. Следва и завършва право, но се посвещава на военна кариера.
По думите на Зигмунд Фройд, той е проницателен човек с ясен ум.
В същото време е впечатлителен, раним и импулсивен.
Очевидно е предразположен към психични проблеми.
Късоглед е, носи монокъл.
Когато е на 21-22 години, започват да му правят впечатление собствената му странна и непреодолима нетърпеливост (например, отива прекалено рано на изпит и др.), интересът му към погребения, различните му сексуални натрапливости, суицидните му помисли.
По този повод по-късно, през 1905 г., се консултира с Юлиус Вагнер-Яурег, психиатър и бъдещ нобелов лауреат за медицина.
Специалистът го успокоява, че е напълно здрав.
Впоследствие се подлага на хидротерапия, която никак не му помага.
В началото на октомври 1907 г. Човекът-плъх се обръща за помощ към Зигмунд Фройд.
Тогава той е 29 години.
Оплаква се от натрапливи автоагресивни желания (иска да разреже шията си, да се самоубие), изпитва силни постоянни страхове за живота на баща си (при положение, че него го няма, той е покойник от няколко години) и за живота на поредната си любовница, подвластен е на натрапливи фантазии за мъчения и т.н.
Зигмунд Фройд установява още:
– тенденция за пълно подчинение на вътрешни импулси,
– опасения от сбъдване на помислите,
– натрапливости (мисли, идеи, слова, действия),
– самообвинения,
– ползване на компенсаторни механизми (особени забрани, ритуали и др.)
В самото начало на серията психоаналитични сеанси с пациента Зигмунд Фройд се запознава достатъчно пълно с редица подробности от битието и историята на страданието му.
Още от малък, пациентът има засилен интерес към сексуалната сфера, разпалван от отношенията с младите гувернантки (фройлайн Петер му разрешава да гледа и опипва гениталиите ѝ, а фройлайн Лина го вземала при себе си в леглото), от воайорството, от разговорите на сексуални теми.
Впоследствие проблем за него е бил и онанизмът, а също така и обилните еротични фантазии, еротичният нарцисизъм (гледа продължително пениса си в огледалото вкъщи).
Появява се необикновено чувство, че укоримите тогава помисли, желания и действия на малкото момче са пряко свързани и биха могли да станат причина за страдания, даже смърт, на близки и обичани хора.
Това са елиптични форми на мислене при невротика.
На 12 години тийнейджърът се влюбва в едно момиче, като е считал, че ще спечели нейната любов само чрез състраданието ѝ, когато на него му се случи голямо нещастие (например, да умре баща му).
После, вече като младеж, е потресен от овариотомията (хирургическо отстраняване на яйчниците) на своята братовчедка Гизела Адлер, в която също е силно влюбен.
Особено значение за страданието на пациента имат, според Зигмунд Фройд, две събития в един и същи ден през месец юли 1907 г.
Първото е, когато един неуравновесен офицер – капитан Немечек – по време на военно учение в Галиция разказва на впечатлителния младеж за известното жестоко китайско мъчение с плъх, който се поставя в гърне отзад на измъчвания. Плъхът, търсейки спасение, влиза през ануса в червата и прегризва вътреш- ностите на живия човек.
Всеки може да си представи страданията на измъчвания.
Пациентът на Зигмунд Фройд свързва занапред това мъчение със своите най-скъпи хора.
Представя си как то се прилага спрямо тях.
Второто събитие е загубването на монокъла.
Той веднага телеграфира и поръчва от Виена нов.
След два дни пратката с монокъла му е връчена от самия капитан Немечек, който обаче изисква от него да плати пощенските разходи.
Това изглежда като санкция и оттук нататък пациентът свързва мъчението чрез плъх с плащане на сметка (вноска) по схемата „ако не платиш сметката, те чака плъхът“, която изглежда като клетва.
Тя не е изпълнена (парите не са платени), защото не е било нужно, тъй като пощата за военните била тогава безплатна, капитан Немечек е излъгал.
Но мъчителното преживяване остава.
На Фройд прави впечатление и това, че „плъх“ (на немски Ratte) и „вноска“ (на немски Rate) имат твърде сходна фонетика, те са омофони.
И за него лечението става Случаят Rattenman (Човекът-плъх).
Противоположните чувства, които изпитва Човекът-плъх, имат своите корени, според Фройд, в една случка от най-ранното детство на пациента, когато той е само на три години.
Тогава той бил наказан от баща си за своеобразното мастурбиране, а момчето ожесточено го „обиждало“ с всякакви прозвища, които му идват на ума: „Лампа такава!“, „Покривко!“, „Чиния!“ и др.
Амбивалентното чувство остава за цял живот.
А то, както знаем, е един от основните признаци на неврозата.
Достатъчно интелигентният младеж рационализира мотивите и чувствата си в определена сфера, деформира тяхната структура и тяхното съдържание.
Диагнозата определено е в кръга на обсесиите и неврозите – натраплива невроза.
По-конкретно, става въпрос за невротично изпълнение на обсебеност от две неща – плъхове и дължими сметки (задължения), които са свързани помежду си.
Интересна комбинация, нали
На редица места при описанието на случая Зигмунд Фройд ползва терминът делириум, в смисъл на лудост.
В специална част „Бащиният комплекс и решаването на натрапливата идея за плъховете“ в студията си за Човека-плъх той говори даже за „плъхов делириум“, за „натраплив делириум“.
В страданието е включен и богат регистър от ярки асоциации, обхващащи доста области от психичния живот на пациента, включително (и най-много) – от сексуалността, както и силни амбивалентни преживявания.
Лечението, което предприема Зигмунд Фройд, се осъществява по традиционните психоаналитични методи на разговора, с търсене на откровения, с внимателното навлизане в отдавнашни детски спомени от еротично естество.
Ползва се методът на свободните асоциации.
Зигмунд Фройд всяка вечер след сеанса пише дневник на лечението и точно възпроизвежда диалозите с пациента, търси асоциациите.
Тъй като, по думите на Фройд, натрапливостта е „опит за компенсиране на съмнението и за коригиране на непоносимите задръжки“, то е възможно чрез преместване (вид психична защита) да се потърси друго направление на натрапливата енергия, например, в други действия.
Може да се ползва и регресията.
Точно тези средства прилага Зигмунд Фройд при лечението на Човека-плъх.
В случаите, когато се появяват съпротиви, Фройд решително им се противопоставя. Настоява пациентът да каже всичко, каквото и да е то, заставя го да направи признания относно страданията и страховете си, както и да изглеждат те.
С техниката на принуденото признание лечението постига успех спрямо отношенията на пациента с бащата.
Този успех е свързан и с преноса: пациентът във фантазиите си, а и в сънищата си, ругае Фройд, противопоставя му се, идентифицирайки го с баща си.
Чрез преноса се стига до освобождаващо признание на нелепата (и несъзнавана) омраза към бащата.
Конфликт от типа „обич – омраза“ съществува при пациента не само при взаимоотношенията с баща му; такива конфликти са налице и при други междуличностни отношения в неговото битие.
Зигмунд Фройд постига важната истина при този конкретен пациент за връзката на китайското мъчение с аналния период от детството, когато тригодишното момче е наказано от баща си за еротично провинение.
Тази връзка се укрепва и става доминираща на подсъзнателно равнище, а проявите ѝ навън (в мислите и действията на пациента) придобиват ярко патологичен характер.
Постепенно патологията намалява и отшумява.
Това Фройд постига с редуциране на натрапливостите (мисли, идеи, преживявания) чрез анализа на техния източник, на техните корени.
Зигмунд Фройд се справя и с така наречената „вторична мотивировка“ на натрапливите импулси, когато зад тях застава някоя от психичните защити.
В конкретния случай при Човека-плъх това са рационализацията, преместването и др.
Особено внимание психоаналитикът обръща на връзката „плъхове – пари“.
Даже заплащането на психоаналитичните сеанси от пациента е вкарано в тази схема.
В своята студия за случая с Човека-плъх Зигмунд Фройд пише, че когато отговорил на въпроса на пациента, колко струва лечението му, той чул „Колкото плъхове – толкова гулдена“.
Респективно терапевтичните усилия са насочени и за разрушаване на тази връзка.
Особеностите на случая Човекът-плъх са няколко.
Някои от тях правят този случай уникален.
Първо, той е единственият клиничен случай от петте големи случая на Зигмунд Фройд, при който лечението се счита за напълно успешно.
Второ, представянето на случая е „най-добре построената, най-структурираната, най-строго логичната история“, според Фройд, на клиничен случай от цялата му клинична практика.
Трето, бащата на психоанализата има особена слабост към този случай.
Той, така да се каже, е фасциниран, запленен, от него, много често се връща към него, обича да го разказва и коментира.
В същото време, за разлика от персоните при другите си терапии (например Дора, Шребер), той определено изпитва силни симпатии към Човека-плъх.
Дали сам не се идентифицира в някаква степен с него?
За Зигмунд Фройд случаят показва как едно нещо, в случая плъх, може да обедини и да символизира значителен брой забранени (изтласкани) теми, сюжети, фантазми и преживявания на пациента.
Случаят утвърждава и целесъобразността на ползваните при него психоаналитични техники, развива методологията на приложната клинична психоанализа.
В теоретично отношение случаят помага за развитие и на парадигмите за либидото и за Едиповия комплекс, за Едиповата ситуация на любов към майката и за ненавистта към бащата, а в известен смисъл и за ролята на преноса при лечението на натрапливата невроза и др.
Разширява представите за обсесиите (натрапливостите) и неврозите, за ролята на асоциациите, за така наречените елиптични форми на мисловна продукция при невротика (например, от типа „ако се оженя, татко ще умре“).
Резултатите от психоаналитичната терапия са, както посочих вече, напълно успешни, пациентът е излекуван от страданията си.
След лечението той се оженва за Гизела Адлер. Щастлив е.
През 1913 г. става адвокат.
Участва в Първата световна война като войник на имперската армия.
Попада в руски плен.
И умира през октомври 1914 г.
Десет години по-късно, в своя публикация, Зигмунд Фройд ще изрази своето съжаление и печал за ранната кончина на пациента си.
Изводите, които могат да се направят от този случай на Зигмунд Фройд, са свързани главно със значението му за теорията и практиката на клиничната психоанализа в ранните периоди на нейната история.
Този случай, според Жак Лакан, придобива статута на мит, който ни представя сложната психична структура и сложните връзки, свързващи човек по символен път с толкова много други хора и неща.
Стига толкова за днес, дами и господа!
Бъдете здрави!
Довиждане.