ШРЕБЕР, ЮРИСТЪТ С ПАРАНОИДНАТА ДЕМЕНЦИЯ, КОЙТО ОБЩУВА С БОГ
Дами и годпода,
Всички случаи на Зигмунд Фройд са уникални, наистина, но сред тях случаят Шребер заема особено място с това, че, за разлика от другите знаменити клинични казуси, дали импулс в развитието на психоаналитичната теория и практика, единствено този е по автобиографично описание, а не е от реално психоаналитично лечение.
Зигмунд Фройд счита работата си (анализа си) по този случай за твърде важна и често после в много свои трудове, писма, бележки и беседи се връща към него, особено когато става дума за параноя, ревност, хомосексуализъм и др.
Фройд представя заболяването на Даниел Паул Шребер, с когото никога не се е срещал, и своя анализ по него през 1911 г. (през същата тази година Шребер умира, Фройд не знае това) в студията „Психоаналитични бележки върху един автобиографично описан случай на параноя (dementia paranoides)“.
Въпросното автобиографично описание – предмет на анализа – е публикуваната през 1903 г. книга на Даниел Шребер със заглавие „Мемоари на нервноболния“, която Фройд обсъжда многократно с Карл Абрахам, със Шандор Ференци, с Вилхелм Флис.
Даниел Шребер, юрист, доктор по право, е председател на Саксонската апелативна съдебна колегия.
Той е типичен представител на заможния амбициозен и активен пласт на тогавашното немско общество, има добро възпитание и е образован.
Нещо повече, той е ерудит, притежава вродена интелигентност, както и особени нравствени качества, свързани с протестантската конфесия.
В зряла възраст Шребер заболява от „нервна болест“ и от 1884 г. (същата година той се кандидатира за депутат в Райхстага) постоянно е пациент на различни болници и клиники, като междувременно не напуска работата си на юрист.
Само за известно време е обявен за недееспособен, а имуществото му е под попечителство, но той успява да постигне отменяването на съдебното решение.
В клиниката на д-р Паул Флехсиг страданието му отначало се идентифицира като тежка хипохондрия, но после става ясно, че клиничната картина обхваща още:
– идеи за преследване,
– зрителни и слухови халюцинации,
– хиперестезия (сетивна свръхчувствителност),
– силни болезнени преживявания (счита, че е мъртъв, че се разлага),
– психомоторни симптоми,
– ступор.
Очертава се параноя.
Налудните му идеи приемат религиозен и мистичен характер и се подреждат в стройна система.
Пациентът общува с Бога, с дяволите, чува „свещена“ музика, живее в друг свят, превръща се в жена и т.н.
В същото време Даниел Шребер си остава паметлив и разсъдителен, запазва интелекта и знанията си, включен е достатъчно пълноценно в ежедневния живот, работи в съда.
Тъкмо това е удивителното в случая, което привлича вниманието не само на Зигмунд Фройд, но и на редица други изкушени в медицината и в психиатрията авторитети от онова време.
В своята студия за случая Шребер бащата на психоанализата казва, че не му е известна нито биографията, нито предисторията на болестта, нито обстоятелствата на битието на пациента, освен това, което е написано в книгата на Шребер: че бил женен и че нямал деца, че влошил отношенията си с първия лекувал го лекар д-р Флехсиг („душевадец“, по думите му) и др.
Даниел Шребер е роден в Лайпциг през 1842 г. в пуританско протестантско семейство.
Баща му се увлича от експерименти в областта на възпитателната практика, даже издава свои учебници по темата, в които прокламира необходимостта от строгост, гимнастика и хигиенизъм.
Естествено, това има отражение върху характера и развитието на неговия малък син, който става обект на изобретеното от баща му „ново“ възпитание.
Първото му „нервно заболяване“ е през 1884 г.
Лекува се в клиниката на Лайпцигския университет.
Второто е през 1893 г.
Лекува в няколко клиники (Лайпциг, Линденхоф, Зоненщайн).
Тогава публикува мемоарите си.
Третото заболяване е през 1907 г., когато умира майка му, а жена му получава апоплектичен удар.
Лечението му тогава се провежда пак в Лайпциг.
Умира през април 1911 г., а през следващата година умира и жена му.
В книгата си Даниел Шребер пише: „На два пъти заболявах на нервна почва, и двата пъти вследствие на умствено пренапрягане“.
Но очевидно нещата не са такива, каквито ги вижда той, не са толкова прости.
Обстоятелствата и причините на страданието на Даниел Шребер са предмет на задълбочено изследване в студията на Зигмунд Фройд (първата част след въведението).
Фройд цитира д-р Вебер, който в заключението си при лечението на първото заболяване твърди, че становищата на пациента по всички въпроси, освен от областта на налудните му идеи, са напълно адекватни, показват здрав разсъдък, етичност и добра памет, а той самият е сдържан, тактичен и учтив.
Но продукцията на налудните идеи е впечатляваща: пациентът се счита за призван да спасява света и да му върне блаженството, като преди това се превърне от мъж в жена. Това превръщане било заложено в световния порядък и фактически е Божествено чудо.
С него разговарят Слънцето (слънцето в немския език е от женски род), дърветата, птиците.
Той трябва да роди нова раса.
Лъчи го правят безсмъртен.
Омагьосани птици, пълни с риби, му носят душите на предците.
Около него са само сенки на санитари и болни („затворени човешки сенки”).
Краят на света е близо, и той, Шребер, трябва да спаси човечеството.
Той е изнесеният на небето „Командир на лъчите“.
Той е Президентът.
Той е Спасителят.
Не е известно какво е причинило изграждането на тази налудна система.
Зигмунд Фройд, в традициите на психоанализата, твърди, че „дори и такива странни, толкова отдалечени от обикновеното мислене на човека, мисловни конструкции произлизат от най-общите и понятни подбуди на душевния живот”.
Според Фройд случаят Шребер касае два момента, които поотделно и в съчетание са истинските обекти на анализа и тълкуването (интерпретациите).
Първият е религиозна параноя, чийто ядро – месианството – е съчетано по необичаен и странен начин с демаскулинизация (превръщане на мъж в жена), която за психоаналитика е акт на кастрация.
Вторият момент е създадената от пациента особена психо-теологическа система.
Тя включва следните представи на пациента:
- Човешката душа се състои от нерви;
- В Божествената йерархия основата е Бог, който е само нерви – безчислени и вечни;
- Общуването на Бог с хората е са̀мо след смъртта им (Бог не разбира живите), тогава Той очиства душата на умрелия;
- С очистването настъпва блаженството пред вратите на рая;
- Самият Бог е двоен – долен (Ариман) и горен (Ормузд) и носи името „Задните Божии царства“, за разлика от предверието на рая („Предните Божии царства“).
Диагнозата на Зигмунд Фройд, изведена и в заглавието на неговата студия за Шребер, е dementia paranoides (параноидна деменция), но тя, по мое мнение, по-скоро отразява диагностичните стандарти на онова време, отколкото същинската специфика на самото страдание на Шребер, чийто параноялен характер (paranoia) очевидно е извън съмнение.
Във въведението на своята студия самият Фройд говори за „психоаналитично изследване на параноята“.
Анализът на Зигмунд Фройд обхваща констатираните от него особености на страданието на пациента, които той охотно и много подробно описва в своята автобиографична книга.
Както вече казах, в демаскулинизацията съзираме елементи на кастриране.
Блаженството, настъпващо след посмъртното общуване с Бога-нерв, също е сексуализирано (Зигмунд Фройд пише за „удивителната сексуализация на небесното блаженство“).
Пациентът се чувства (след превръщението си) като жена на Бога, вижда се с женски гърди и с женски гениталии.
Страданието на Шребер започва като мания за преследване, но след един повратен пункт на „примирение“ постепенно се преформира в параноя.
Според Зигмунд Фройд женската нагласа се поражда от първоначалните отношения с лекуващия лекар още при първото заболяване във връзка с отстъпващата и подчинената позиция на пациента.
По този повод Фройд казва още, че човек винаги се колебае по отношение на джендърната (мъж, жена) и сексуалната си (хомо или хетеро) принадлежност и разочарованието от едната страна го карат да се обърне към другата, да я потърси.
Зигмунд Фройд изказва предположение, че поводът за развитието на тежкото душевно разстройство може да се търси точно в тази сфера, която според него е свързана с преноса (при първото и второто заболяване).
Той счита още, че съпротивата и ползваните психични защити при пациента са приели формата на мания за преследване, която по-късно прераства в мания за величие, и в параноя.
Влияние оказва и доминиращият в този клиничен случай Бащин комплекс, проявил се още в отношенията на пациента с д-р Флехсиг като инфантилни връзки на дете с любимия баща.
Според анализа на Зигмунд Фройд, болестта е в зависимост и от безплодния (макар и по своему щастлив) брак на пациента.
Той няма деца, няма син, който да замести загубата на баща му, а и него самия, когато си отиде от белия свят.
Този факт е в основата на появата на фантазии и илюзии, а по-късно – на халюцинации, мании и на налудна продукция.
Фройд обръща внимание на това, че параноята разчленява (докато хистерията събира) и съвсем добросъвестно посочва възможните варианти за ядрото на конфликта при параноята, което според него е свързано главно с хомосексуални желания и фантазии.
Психоаналитикът описва нарцисизма и регресията на пациента, а така също и ролите на изтласкването, проекцията и фиксацията, както и на механизма на възвръщане на изтласканото.
Самото страдание на Шребер е определено от Фройд като „опит за изцеление, за реконструкция“.
Особеностите на случая Шребер са главно по отношение начина на провеждане на анализа без пряка комуникация с пациента, а що се отнася до самото страдание, правят впечатление особената фиксация на пациента върху персоната на един от лекувалите го лекари – д-р Флехсиг, както и самата конструкция на налудната му система и нейната откъснатост (обособеност) от реалното битие на Шребер.
Зигмунд Фройд подчертава още механизма на симптомообразуване, фиксацията върху нарцисизма и доминиращия Бащин комплекс.
Резултатите от лечението на пациента, в което Фройд не участва, могат да бъдат определени като променливи, но все пак като достатъчно успешни за възможностите на тогавашната психотерапия.
Случаят Шребер дълги години предизвиква интереса на редица психоаналитици (Мелани Клайн, Морис Катан, Ида Макълпин, Ричард Хънтър и др.) главно с особеностите на динамиката на болестта на пациента.
През 1955 г. Франц Баумайер открива в старите болнични истории в клиниката Зоненщайн записки за случая Шребер.
Установява, че психичното страдание на пациента започва със смъртта от паралич на брат му и със съответно появилия се страх на Шребер, да не го сполети същата съдба.
Влияние оказва, според него, и разочарованието от неуспеха на кандидатурата на Даниел Шребер за член на Райхстага по това време.
Интересни са изследванията на американския психоаналитик Уйлям Нидерленд.
Той допуска, че проблемите на пациента се дължат главно на експериментите на баща му с него като малък.
В издадения си труд „Книга за възпитание на душата и тялото“ бащата Готлиб Шребер открива принципи, техники и средства за „работа“ с подрастващите, чието прилагане няма как да не предизвика психични травми и деформации, според Нидерленд.
В частност Нидерленд описва изобретения от бащата ортопедически апарат от кожи и метални пластини за правилен стоеж и седеж на детето, наподобяващ съоръжение за инквизиция, който безспорно е бил прилаган върху малкия му син Даниел и безспорно това се отразило върху неговата психика.
Американецът открива също така, че бащата е имал психични разстройства, свързани със сериозна негова черепно-мозъчна травма.
Жак Лакан също подчертава връзката между педагогическите изстъпления на Готлиб Шребер и лудостта на сина му Даниел.
Като основен извод ще посоча, че този случай на Зигмунд Фройд остава в историята на психоанализата като обект на особено внимание и има репутацията на класическо психоаналитично изследване по следите на едно психично страдание, особено в областта на инфантилните фантазми и параноичните налудности.
Този случай обяснява в някаква степен, защо и как една дълбока депресия чрез инфантилни либидни механизми води до параноя.
Самият Фройд твърди (в края на студията си за Даниел Шребер), че в случая има още и ценности от антропологичен и филогенетичен порядък, т.е. този случай може да ни даде знания относно особеностите на мисленето и афектите в динамиката на развитието на човешкия род, а психоанализата – да ни представи „дивия примитивен човек“, обитаващ подсъзнанието.
Беше ли интересно, дами и господа?
След два дни ще чуете за един клиничен случай на Фройд, този път – с едно малко момиченце.
Довиждане!