БИОАНАЛИЗА И ГЕНИТАЛИЗЪМ
Дами и господа,
Както се вижда от предходната лекция в тази трета тема, Шандор Ференци има подчертан интерес към междудисциплинарните концепции и усилено работи в граничните полета между психоанализата и педагогиката, психоанализата и социологията, психоанализата и криминологията и т.н.
Ференци ползва специфичен утроквистки метод, ще го обясня след малко, който предполага самостойно възникване и развитие на различни (хетерогенни) научни области, но в същото време и възможности за междудисциплинарни сравнения, допълнения и други взаимодействия, които биха били в полза на съответните контрагенти (науки, ползващи утроквизма) в областта на емпирията и теорията.
Самото понятие произхожда от латинското utroque, което е съчетание от utro – „накъде“, „към коя от двете страни“ и наставката за двойственост (буквално: и) que, която се слага в латинския език накрая на думата.
Utroque означава „на двете страни“, буквално „и към двете страни“.
С една дума това е подход за едновременно зачитане на двете страни, в случая – на двете науки: биология и психоанализа, нещо, което допреди него не се е правило.
Ференци счита, че по такъв начин ще се отстрани „относителната слепота“ на самостойните науки сами за себе си.
Той е убеден, че взаимодействието и взаимопроникването на психологическия опит и опита на естествените науки (в случая – биологията) ще доведе до така желаната обективност в научната работа.
Разбирате ли за какво става дума? Добре.
Афинитетът към утроквизма (някъде ще срещнем и термина утраквизъм) при Ференци е свързан с неговите еволюционистки убеждения в духа на модерните и прогресивни за онези времена учения на Чарлз Дарвин и на Херберт Спенсер.
Утроквизмът му е свързан и с неговите виждания за всеобщото действие на принципа на конверсията, с изповядваната от него особена аналогия между психичното и биологичното, включително и на филогенетично равнище.
А освен това е във връзка и с неговия скрит (маскиран) панпсихизъм, който, между другото, не би могъл да не бъде очакван, ако имаме предвид обсебеността на Ференци от психологията и от психоанализата.
Особено внимание заслужават изследванията му по утроквисткия метод в граничната област между психоанализата и органическата медицина, които стават основание Ференци да бъде считан за основател на психоаналитично ориентираната психосоматика (пси- хосоматична медицина и терапия).
Също така Ференци работи и в граничните полета между психологията (като наука за душата) и биологията (като наука за природата и живата материя).
Тези изследвания стават база за създаването на биоанализата – уникално научно творение на Ференци, което заедно с другите разработки на Ференци (теорията за генитализма, например) носи на психоаналитическото движение нови територии и нова динамика.
В същото време тази концепция редуцира прекомерния психологизъм в класическия фройдизъм, където всеки психичен феномен в общи линии се обяснява с други психични феномени, което според мен очевидно носи определени рискове в логическата конструкция на системата на психоанализата.
В минираната гранична област между биологията и психологията Ференци навлиза доста смело, без да се бои от мините на конфесионалните препятствия и от онтологическите опасности.
На практика биоанализата на Шандор Ференци е херменевтическа концепция (херменевтика от гръцкото ἑρμηνευτική – изкуство на тълкуването на текстове), за същността и развитието на душата на човека, видяна в нейната връзка с биологичната му природа.
Основната нейна теза е свързана с предизвикващите възторг неочаквани структурни сходства и динамически паралели между органичното (биологичното) и психичното.
Общото между психиката и биологията е обект на биоанализата, т.е. психосоматиката според Ференци е не само основна категория, но и основен принцип в областта на психоаналитичната терапия.
Идеята е да се покаже (и докаже), че няма и не може да има противоположност между тяло и душа.
Нещо повече, ефективната терапия трябва да е насочена едновременно и към двете.
Това е много важен принцип!
В том І на своя труд „Основи на психоанализата“ Ференци аргументира идеите си за биоанализата с научни аргументи.
Това той прави както с редица свои изследвания в областта на психоанализата, така и с анализи и обобщения в областта на биологичните науки (главно по история на природата, еволюционистки анализи и др.)
Естествено, това става в рамките на владеещата умовете и сърцата на образованите европейци немска романтическа натурфилософия, допускаща немислимите доскоро контакти между катедрите по психология и катедрите по биология в европейските университети.
В чисто романтична приповдигнатост и тук се стига до неестествен апотеоз на връзката „биология – психология“ като се търси приемственост между психоаналитика Шандор Ференци и поета Новалис (Новалис е творческият псевдоним на Фридрих Филип Леополд барон фон Харденберг, който е сред най-видните представители на ранния немски романтизъм), живял повече от век преди него.
Цитира се знаменитата фраза на Новалис:
„Поетът е трансцендентен лекар“.
Биоанализата има за по-далечна цел да съвмести биоаналитичната натурфилософия с биоаналитичните естествени науки и в частност с биоаналитичната психотерапия (теория и практика).
Според Ференци биоаналитичната психотерапия следва да се интересува далеч по-силно от чисто биологичните факти в живота на човека:
– дишане,
– сън,
– повръщане,
– сукане,
– съвкупление,
– раждане,
– колабиране,
– дефекация,
– смърт и др.
Биоанализата трябва да потърси техния смисъл, тяхната подсъзнателна същност, като се има предвид, че тя не е само изтласкана в подсъзнанието от Свръхаза, а просто е филогенетично неясна.
В този случай целта на биоанализата на въпросните природни феномени е получаването на удовлетворение от изясняването в смислов порядък на всеки от тях и от удачното им изтълкуване от всеки конкретен човек в рамките на собствената му ценностна система.
Тази концепция става по-ясна, ако имаме предвид виждането на Шандор Ференци за желанията на човека (включително и желанието за познание, за разбиране) като основен интегрален фактор и двигател на неговото развитие.
В своята теория за биоанализата Ференци включва още и символните методологии, т.е. счита, че при осъществяването на връзката между натуралистичните биологични наблюдения и психоаналитичния метод се ползват и трябва да се ползват символи.
В третия том на „Основи на психоанализата“ той твърди, че символиката може да се употребява като естественонаучен източник на биоанализа, а самото прибягване до символите е, както казва той, „царският път в биохерменевтиката“.
Сега, дами и господа, за генитализма на унгарския психоаналитик.
Теорията на Шандор Ференци за генитализма е в контекста на неговите разбирания за онтогенезата.
Развитието на личността от раждането до смъртта, това се нарича онтогенеза, знаете, през така важните първи години на детството е твърде динамично и в основни линии е по пътя от действието на принципа на удоволствието към действие на принципа на реалността.
Важен етап от този път е признанието на неудоволствието (термин на Ференци) и неговото отрицание, които се появяват при процесите на социализация и които налагат изтласкването в подсъзнанието на забранените неща, независимо че носят удоволствие.
Потушаването на Едиповата революция е може би най-сериозният травмиращ акт в ранните фази на онтогенезата.
Обикновено той се реализира чрез заплахи за кастрация.
Тези заплахи са мними (нереални) и реални, като в същото време се подкрепят в редица случаи с обичайни (най-често конфесионални) символи и ритуали, като например обрязването при момчетата (а и при момичетата, в някои общества и етноси).
Обикновено всичко това става чрез авторитета на родителите, които, като агенти на социалната реалност, не само забраняват някои от анималистичните желания, но и налагат те да се интериоризират в детската съвест като най-енергичните компоненти на вътрешноличностната контролираща инстанция, действаща чрез механизмите на страха – отначало страх пред бащата и майката, който страх трябва да редуцира евентуалните по-сетнешни страхове пред реалните опасности на живота.
Разбирате ли?
В резултат на всичко това, както знаем, се постига отказ от някои удоволствия, което си е пряк резултат от социализацията на индивида.
В същото време, в чисто психичен план, наблюдаваме вездесъщата детска амнезия по отношение на Едиповия комплекс, за която вече говорихме.
Според Шандор Ференци динамиката на онтогенезата може да бъде представена в периода от ранното детство до следпубертета чрез преминаване през четири основни фази:
– вътрешноутробен рай,
– автоеротизъм,
– нарцисизъм,
– генитализъм.
В своя капитален труд „Таласа. Теория за гениталността“ Шандор Ференци изразява своето становище, че онтогенезата всъщност е хроника на развитието на влеченията при всяка конкретна личност, докато те достигнат уместните за зрелостта нива на влечения към обект от външния свят (от другия пол), което освен всичко друго, както ни е известно, е нужно и за продължението на човешкия род, нали така?
Ференци счита още, че онтогенетичното развитие може да се види и като история на създаването на различни слоеве на личността, които по различен начин се противопоставят на несъстоятелните според социума (и морала) нейни влечения.
Онтогенезата се осъществява от социалното обкръжение и може да бъде ускорена, забавена или даже блокирана.
За усъвършенстването на личността от примитивен нарцисист в детството до човек със съвършени качества и с добродетели, каквито изисква обществото от всеки свои член, се грижи педагогиката (системата на възпитанието).
От схемата на фотоса долу, вижте я, излиза, че гениталността (или генитализмът) е цел на онтогенетичните процеси, които фактически обслужват социума.
Те, погледнато детайлно, се стремят към разрушаване на естествени досега човешки влечения и препятстват различни удоволствия. Нещо, което не може и да се помисли в предхождащите генитализма етапи.
Фиксираността върху гениталиите в юношеството и младостта (с тяхната хиперсексуалност), а и в дългия период после на зрелостта, наистина дава основание да се потърси точно такава обща характеристика на онтогенезата, при която тъкмо гениталиите имат важни функции и доминират в много отношения спрямо редица психични процеси: мислене, преживявания, мотивация и т.н.
Безметежното състояние в утробата в продължение на девет месеца е уподобено от Ференци на пребиваване в море и е назовано от него Таласа (на гръцки θαλασσα означава море), като има предвид обгръщащата всеотдайност на околоплодните води.
Раждането, този най-травмиращ в цялата онтогенеза акт, фактически пресушава най-катастрофически таласата и човек все едно, че влиза в сухия и враждебен свят на реалността.
Тази идея по-късно става централна за Карен Хорни и бива въплътена в нейната концепция за базалната тревожност.
Ще я обсъдим в десетата тема на този курс за хуманистичната психоаналитична концепция.
Ференци прави немислими дотогава паралели между онтогенезата и филогенезата:
* оплодяване на женската яйцеклетка – начало на живота във филогинетичен план;
* ембрионално развитие в утробата – развитие на първите морски (водни) организми;
* раждане – приспособяване към наземен живот, земни животни и т.н.
Биоанализата с нейния интерес към реалните биологични феномени (факти) в живота на човека помага на Шандор Ференци да види оргазма, върховия пункт (и преживяване) в един от тях – съвкуплението (коитуса), – като цялостна идентификация на личността с собствените ѝ гениталии.
Идентификацията става чрез съноподобни и халюцинаторни механизми, някои от които даже наподобяват епилептичен припадък (!).
Илюзионно човек сякаш достига до отдавнашната ситуация на пребиваване в Таласа.
Ференци счита, че в оргазма при коитуса сякаш се възражда страхът от раждането, съчетан с преживяванията за безметежно блаженство в майчиното лоно. Тази идея за оргазма по-късно много ще заинтригува Вилхелм Райх; за него в деветнадесетата тема на курса.
Според Ференци, след своето раждане, през целия си живот човек е обладан от таласално регресивно влечение, което получава най-силно удовлетворение при коитуса, осъществяван, естествено, генитално, независимо от съпътстващите го (или предхождащите го) други сексуални техники.
Разглеждайки гениталността не само като етап, но и като принцип в онтогенезата, Ференци разсъждава в своята теория върху различните роли на половете не само при коитуса, но и въобще в битието на хората.
При това той ползва тезите на класическия фройдизъм за значението на гениталната зона у момчетата (мъжете) и момичетата (жените) с познатите постулати за символната важност на пениса и рудиментарната същност на клитора като несъстоял се пенис, със съответната завист на момичето към пениса и успокоителната и себезапазваща идентификация с майката.
Ференци подчертава извечната борба между половете, символно или несимволно водена даже и при любовната игра и по време на самото съвкупление, сочи вроденият страх у жената пред мъжа, вековното разделение на дейностите на мъжки и женски и т.н.
Според теорията за гениталността, открояваща различията между половете, мъжкият пол е по-силен физически (неговото генитално лого е проникването), но той е по-примитивен, тъй като по-слабият женски пол (неговото генитално лого е приемането) фактически е принуден от обстоятелствата да ползва други социални сили – етика, естетика, пластичност на интелекта, логика, приспособяване и т.н., все непримитивни в същността си неща.
Шандор Ференци в този контекст ясно заявява с характерната му прямота:
„Жената по рождение е по-умна и по-добра от мъжа“.
Харесва ли ви това, скъпи дами?
В дълбинната психология се счита, че съчетаването на „Тотем и табу“ на Зигмунд Фройд с „Таласа. Теория за гениталността“ на Шандор Ференци представлява в същността си конструиране на своеобразна система на натурфилософска психоанализа.
И безспорно това е много полезно в приложен аспект за използването в обществото на психоаналитическата парадигма, включително и при клиничната практика.
Тази лекция, дами и господа, май стана доста дълга, прощавайте.
Надявам се, че въпреки сложността ѝ ви беше интересна.
Всичко най-хубаво. Пазете се!