Курс по психоанализа – лекция 21

СЪЗНАВАНО И НЕСЪЗНАВАНО. ИНДИВИДУАЦИЯ, АНИМА И АНИМУС

Дами и господа,

Сега внимавайте много, ще се запознаем с основите на юнгианството.

Според Карл Густав Юнг човешката психика се състои главно от две структури – съзнание и несъзнавано, които са противоположни по свойства и функции, но в същото време взаимно се допълват (нещо като Ян и Ин в източните концепции, китайския знак Тай ги ту).

Индивидуалното съзнание е суперструктура, която се базира на несъзнаваното и произхожда от него, от „тъмните дълбини“, като често излиза от там под формата на спонтанни мисли, озарения („щукна ми на ума“, по интересния наш израз), проблясъци и др.

Съзнанието на всеки конкретен индивид има четири основни функции, които по двойки са противоположни.:

– мислене и чувстване,

– усещане и интуиция.

Вижте следващата схема:

 

За юнгианството функцията на съзнанието е непроменяща се от обстоятелствата и независима от съдържанието си психична дейност.

Функциите по вертикала (мислене и чувстване) са рационални, тъй като ползват оценки – вярно или грешно, желано или нежелано.

А функциите по хоризонтала са ирационални, защото не ползват разума, „заобикалят“ го.

Мисленето е в горната, висшата, най-светлата част на психиката, докато чувствата са в най-тъмната, низшата и дълбинна част.

Мисленето се осъществява чрез логика, с понятия, съждения, умозаключения. (Учете логика!).

С чувствата показваме отношението си към нещата от този свят, включително и към собствената персона.

Усещането (или възприятието) ни дава качествата и детайлите на нещата, които са обект на сетивата ни, докато с интуицията чрез особено вътрешно възприемане (прозрение, озарение) виждаме смисъла им, без да ни интересуват детайлите.

Между мисленето и интуицията има сегмент, който можем да наречем интуитивно мислене (или спекулативно мислене), а между интуицията и чувствата са интуитивните чувства, в които доминира инсайтът (въпросното озарение).

Между чувствата и възприятието има сегмент на усещащите чувства, които са пряко свързани с възприеманата реалност, за разлика от по-абстрактните интуитивни чувства.

А между усещането и мисленето се намира емпиричното мислене, което е свързано с опита, с реално възприеманите неща.

Разбрахте ли всичко това?

Освен съзнание, според основния психоаналитичен тезис, психиката се състои и от несъзнавани структури.

При Карл Густав Юнг, за разлика от фройдизма, те са две:

* лично несъзнавано;

* колективно несъзнавано.

Най-дълбоко в тъмната област на несъзнаваното е Вечното несъзнавано, което в същността си е част от колективното несъзнавано, която никога не може да бъде осъзната (Ignoramus et ignorabimus – не знаем и не ще узнаем).

Колективното несъзнавано според Юнг се състои от унаследени елементи, съдържащи цялата еволюционна история на човечеството.

То е „мощна духовна наследствена маса на човешкото развитие“, по неговите думи.

Състои се от инвазии, емоции, като по-близо до вечното несъзнавано са инвазиите.

Инвазиите са си пробили път от най-дълбинната и тъмна страна на колективното несъзнавано.

Фактически представляват нахлувания.

Имат автономен характер и остават неразбрани за Аза.

Често се проявяват като фантазии, халюцинации, сънища, видения, психози, неврози и т.н.

Емоциите (и афектите) са еманация на примитивните инстинкти в колективното несъзнавано.

Според Юнг, те са, забележете, алхимичен огън, чиято топлина води до раждането на всичко.

Приличат на искра от удара на кремък и стомана.

Няма преминаване от мрак във светлина без емоции“, казва Юнг.

Личното несъзнавано е сравнително по-светла структура и съдържа общо взето изтласквания и спомени.

Изтласкванията – това са феномени, отхвърлени (изтласкани) от съзнанието на личността:

– неприемливи идеи,

– мъчителни преживявания,

– забранени желания,

– неосъзнаваеми (засега) неща и др.

Спомените са съществуващи в личното несъзнавано възприети, мислени и чувствани неща, които с помощта на паметта могат отново да влязат в съзнанието на личността.

Ако имаме предвид всичко казано по-горе, нещата изглеждат така, както е показано на схемата, вижте я:

Психиката на всяка една личност, намираща се в реалния свят, обхваща три компонента.

Вечното несъзнавано (В. Н.) е скрито и недостъпно в дълбините на несъзнаваното.

Около него, с двата си пласта инвазии (а) и емоции (б), е колективното несъзнавано (К. Н.).

Личното несъзнавано (Л. Н.) обхваща изтласкванията (в) и спомените (г), като спомените са най-близо до съзнанието с неговите четири основни функции (пластове), с които преди малко се запознахме, нали?: усещания (1), чувства (2), интуиция (3) и мислене (4).

Дотук беше първата част на тази лекция.

Така, сега, дами и господа, нека да разгледаме индивидуацията, анимата и анимуса, основни юнгиански понятия.

Темата за индивидуацията занимава Юнг през целия му живот.

Окончателната дефиниция на процеса на индивидуацията той прави към края на живота си в един от последните си трудове – „Misterium conyunctionis“.

В общи линии процесът на индивидуацията може да се разглежда като целенасочен акт на самоосъществяване на човека, на постигане на неговата индивидуалност и уникалност, когато той става себе си.

От друга гледна точка, индивидуацията е процес на психично диференциране на личността от другите хора, който се движи от идеала на всеки човек за цялостност, като в същото време е и връзка между Аза и несъзнаваното.

Индивидуацията обхваща целия живот на човека от раждането до смъртта му, тъй като е свързана непосредствено с битието му и с развитието му като личност.

И далеч не е фактор за изолиране, както обикновено хората си представят придобиването на идентичност и уникалност, а, напротив, индивидуацията се осъществява чрез интензивни социални комуникации и взаимодействия, като при това се запазва респекта към обществените норми, нрави, правила, обичаи и др.

Юнг счита, че индивидуацията е възможност, която може да се реализира, но може и да остане само в представите на човека.

Тоест човек може да стане себе си и да придобие собствената си уникалност, но може и да не успее да се включи в този процес.

Когато тази възможност се осъществява, или, с други думи, когато индивидуацията протича, тя може да бъде най-различна, да се реализира по различни начини.

Но целта винаги е само една – синтез на цялостната личност. Ясно?

Юнг подчертава, правейки паралел с алхимията, че целта има значение като идея, но по-важен е опусът (в смисъл работата, дейността), който води до целта.

Във връзка с придобиването на собствената идентичност в юнгианството се обръща внимание на други две знаменателни категории: анима и анимус.

Анимата според Юнг е вътрешната женска страна на всеки мъж.

Това е жената у мъжа, женскостта на мъжа.

Анимата е архетип на жената в психиката на мъжа, а същевременно и личен комплекс.

Тя е фактор, който стои в основата на проекцията по време на целия живот на човека.

Когато анимата не се осъзнава, тя ползва проекции.

Първата любов на мъжа, както знаем, много често наподобява майка му, повтаря я.

Това е проекция, нали?

В ранното детство анимата се идентифицира с майката, после с учителката, после с първата любов, после с други значими за конкретната личност от мъжки пол жени и т.н.

Така ли е, господа?

Анимата се проявява в преживяванията, в настроенията, емоциите, реакциите, импулсите и др.

Влияе на характера на мъжа, като вкарва в него типично женски черти – суетност, ревност, ранимост, капризност и др.

Анимата е архетип и е свързана с ероса, който в юнгианството представя способността за свързване, за копулация.

Юнг определя четири разновидности на анимата и ги нарича с известни женски имена, всяко от които определено внушава основните характеристики на дадения тип:

* Ева (майка),

* Елена (любовница),

* Мария (религиозна отдаденост),

* Софѝя (мъдрост).

Тези четири разновидности същевременно са и фази в онтогенезата на всеки мъж.

Ясно е, че Ева доминира в детството, Елена – през юношеството и младостта, Мария – в зрелостта, а София – в късната зрялост и в старостта.

Така ли е?

Мъжът може да разкрие и да разбере своята анима след като анализира своите чувства и емоции.

Анимусът пък е вътрешната мъжка страна на жената.

Той е архетип на мъжкостта у жената и неин личен комплекс.

Анимусът отговаря на бащиния логос, представящ принципа на логиката и на разумното, свързан със света на Бащата и на Бога.

Логосът изразява преценката и прозрението, а така също и, обратно на Ероса, диференциацията, разликата.

Анимусът се проявява като неосъзнаван дух във фикс идеи, в неосъзнавани съждения и др.

Обсебената от анимуса жена губи женствеността си във всички нейни проявления.

Юнг нарича прекомерната обсебеност с името Sol Niger – черно слънце.

Това е жена, която е самоуверена, упорита, безпощадна, жестока.

Тя, както казва Юнг, е вредна, зла и необучаема.

Подобно на разновидностите на анимата, и анимусът може да бъде различен, от различни видове, които същевременно са и фази в онтогенетичен план.

Отначало най-значим е Бащата, после, в юношеството и младостта впечатлява Мъжът-герой и Учителят, а в старостта най-важен е Мъжът-утешител (например, свещеник, лекар) и др.

Съгласни ли сте, скъпи дами?

Познати са още като символи на Анимуса: Херакъл (атлет), Одисей (инициатор), Аристотел (умник,), Хермес (посредник), Дон Жуан (любовник) и др.

Разкриването и разбирането на анимуса става чрез анализ от страна на жената на нейните собствени идеи и мнения.

Дами и господа, интересно, нали?

Няма как да не е така.

Продължаваме след два дни.

Довиждане!

Related Post