ИНСТИНКТИ И АРХЕТИПОВЕ. ФЕНОМЕНИТЕ АЗ, ПЕРСОНА И СЯНКА
Дами и господа,
В юнгианството се приема, че колективното несъзнавано се състои от инстинкти и архетипове (може да се ползва и „архетипи“, дублетната форма за множествено число).
Инстинктите представляват несъзнавано влечение към определени активности (дейности, действия).
Те, разбира се, са извън контрола на съзнанието.
Нещо повече, всички процеси извън обхвата и контрола на съзнанието, според Юнг, са инстинктивни.
Инстинктът е съчетан с особена мътна и архаична философия на живота и своеобразна позиция към хаотичността на обстоятелствата около нас.
Инстинктите, като несъзнавани феномени, все пак могат да преминат в съзнанието и да се преформират в съзнателни (осъзнавани и осъзнати) неща.
Този процес се нарича психизация на инстинктите.
Тя може да стигне до патологични размери (невроза и психоза), като преди това приема формата на автономен личен комплекс.
Обратното също е възможно. Неща, които са в съзнанието, могат да станат инстинктивни и да ползват енергия от несъзнаваното.
Това обикновено става при преумора, депресия, стрес, ексклузивни ситуации и др.
В юнгианството се приема, че основните инстинкти са пет:
– глад,
– сексуалност,
– активност,
– рефлексия (включително религиозност и търсене на смисъл),
– и творчество.
Подредени са във възходящ ред от най-първичния – глада, до най-възвишения – творчеството.
Би трябвало да ни направи впечатление, че Карл Густав Юнг говори за инстинкт за творчество като по-висш инстинкт от инстинктивната религиозност и търсене на смисъл в нещата на този свят.
Което е доста странно, мисля си.
Юнг счита, че инстинктът (като импулс към действие) определя архетипа (като личностната форма на възприятие на конкретната ситуация).
Архетипът (αρχη τυρος на гръцки буквално означава праобраз) е наследена част от психиката в сферата на колективното несъзнавано, която представлява структуриращ образец на психично поведение.
Юнг създава, както споменахме, това понятие в аналитичната психология през 1919 г.
Ползва се и терминът „архетипов образ“, който според мен е плеоназъм, има известна тавтология вътре в него.
По принцип идеята за архетипа е една от основните концептуални различия между юнгианството и фройдизма.
Архетипът като понятие ни напомня за ейдоса (идеята) на Платон. Юнг е от линията на този велик философ, както вече казахме в 18-тата лекция.
Той предизвиква афект, подчинява волята, дистанцира личността от фактите на реалния свят и мотивира поведение, което съзнанието най-често не може да обясни със средствата на разума и логиката.
Действията вследствие на архетипа всъщност са неконтролируеми и неограничени от нищо освен от самия архетип.
Архетипът прилича (напомня) на обсесия, обсебване.
Може да се каже, че в динамичен план архетипът изглежда като готовност за действие, като в същото време е преживяване (емоция, афект) и наследен представян образ.
Архетиповете са фактори и мотиви за поведение – това е тяхната важна за приложната психоанализа страна.
Този образ може да бъде най-различен; това зависи от обстоятелствата и от поколението.
Съответният архетип би могъл да е:
– Бог,
– Герой,
– Мъдрец,
– Войн,
– Майка,
– Жена,
– Аз,
– Персона,
– Сянка,
– Любовница,
– Дете и др.
Архетипът се изразява и възприема (представя) чрез символи.
Например, символично Воинът може да си го представим като Александър Македонски, като Анибал, като Железният Български Войник със Щика и др.
Можем да си представим Бог като Слънце, като Светлина и др.
Всички знаем как си представяме архетипа на Злото – Сатана: черен (може и тъмно зелен), рогат, грозен, козя брада, с копита и т.н.
Символите на Жената, знаем, са:
– Ева,
– Хубавата Елена,
– Мона Лиза,
– Беатриче,
– Жулиета,
– Дева Мария и т.н.
Архетиповете могат да се формират на личностно равнище, т.е. да се отнасят за всеки отделен индивид.
Но също така е възможно създаването на колективни архетипи, характерни за големи общности от хора за продължително време. Левски, например.
Интересно е още, че инстинктите са комбинирани с архетиповете и представляват важна двойка.
Те, независимо от това, че са противоположни по същност, единият в тъмното несъзнавано, а другият в светлото дъзнавано, те са неразривно свързани и всеки от тях зависи от другия в най-голяма степен.
На практика те осъществяват баланса между възвисения дух и земната първичност, между духовната креативност при творчеството и първичната сляпа подчиненост на емпирията, между инстинкта и логиката и т.н.
Архетипът представя целта на инстинкта и я „извиква“ по-близо до съзнанието (при психизацията).
Юнг вижда инстинктите като инфрачервени, а архетиповете като ултравиолетови в Божествената дъга на мирозданието, редуцирана в човешката психика.
Както инстинктите определят нашите действия, така и архетиповете определят нашите възприятия на нещата от този Божи свят.
Може да се каже, че и едните и другите по своя характер са колективни, тъй като произхождат и са свързани с унаследения опит на поколенията.
И инстинктите и архетиповете са извън областта на личното и индивидуалното.
Те корелират и си взаимодействат помежду си в хода на онтогенезата.
Толкова за тях.
Сега, дами и господа, да видим юнгианските феномени Аз, Персона и Сянка.
Карл Густав Юнг нарича Аз (или Его) главния според него феномен в областта на съзнанието, централния комплекс.
Този комплекс е субектът на съзнанието.
Състои се от черти на характера, наследени предразположености, даже и от придобити по несъзнаван път впечатления за нещата от света.
Азът се развива от цялостната личност.
Тя е над него, повече от него, тъй като включва още и несъзнаваното в двете му хипостази – лично несъзнавано и колективно несъзнавано.
В този смисъл Азът се развива от несъзнаваното, докато то, особено колективното несъзнавано, съществува априорно.
Азът, по илюстративното обяснение на Юнг, изглежда като задвижван от задвижващата цялостна личност обект.
Азът е усещането и осъзнаването на целите, а в същото време е и продукт на самоидентифицирането на конкретната личност.
Този феномен, за разлика от персоната, като че ли има истински смисъл само по отношение на тази конкретна личност, докато персоната е нещо, което има смисъл, както ще видим по-долу, само в социален контекст, пред другите, по отношение на другите, в сравнение с другите.
Отношенията (идентифицирането) на цялостната личност спрямо Аза са твърде интересни от гледна точка на приложната психоанализа.
Възможно е Азът да изпада под пълен контрол на несъзнаваните структури на личността, да е в плен на несъзнаваното.
Тогава се сблъскваме с проблема за асимилиране на Аза от личността.
Възможно е също така Азът при някои индивиди да доминира по неестествено силен начин върху цялостната личност (със съответните прояви на егоцентризъм, егоизъм. нарцисизъм и др.), да не давам сега примери с наши политици, знаете ги.
В този случай имаме свръхакцентуиране на Аза.
Ясно е, че и при двата случая става въпрос за психични отклонения от социално зададени норми.
Тези отклонения са обект на етиката, педагогиката (възпитанието), психопатологията и… психотерапията.
Важна задача при индивидуацията е отделянето (диференцирането) на Аза от комплексите на личното несъзнавано и по-точно от анимата и анимуса (за които вече стана дума) и от персоната и сянката.
Персоната е аспект на Аза, обърнат към околния социален свят.
Самото понятие произхожда от латинската дума за маска на актьор (persona – маска за лице), носена от него, за да показва ролята, която той играе в представлението.
Лице в преносен смисъл означава това, което е някой за останалите.
Лицето, дами и господа, няма смисъл без тях, другите. Разбирате ли?
От една страна лицето, или маската за лицето, ни представят индивида с оглед възприемането му в социална среда, а от друга – то, както и маската, е субстрат на личността, то е личността в социален контекст.
В този смисъл Персоната (може да се пише и с главна буква като собствено име на архетип), по определението на Юнг е „това, което всъщност човек не е, но което той и другите мислят, че е“. Красива дефиниция!
Персоната е идеализиран Аз.
Тя е този Аз, който човек би искал да бъде.
Друг е въпросът, дали той е или не е този желан Аз, или в каква степен очакванията му са реализирани чрез действителните факти относно същността (качествата, развитието и др.) на индивида.
Така погледната, персоната може да бъде схваната като индивидуалност, уникалност и самоидентичност, но в същността си тя по-скоро е социална идентичност и главното в нея е това, че изпълнява функции за връзка и взаимодействие с другите в социалната среда.
Обществото иска (и осъществява натиск) към своите членове да бъдат такива, каквито те му трябват.
То изгражда система от роли, които трябва да се играят в социална среда.
Награждава и наказва при съответно добро изпълнение или при неизпълнение на ролите, каквито то ги иска.
В много случаи маските (персоните) помагат да се получи общественото благоволение и да се избегнат санкциите на социума.
В този смисъл една персона е и Азът на личността и Азът, очакван от обществото.
Целта е всеки индивид в развитието си да сближи колкото може повече тези два ракурса на Аза.
На схемата това отношение ясно се вижда:
Персоната с ролите, които играе, е доста по-множествен и обемен психичен (и социалнопсихичен) феномен.
Персоната е отговорна за преговорите и взаимодействията на Аза с околния свят.
Психичното здраве на личността зависи от добре приспособената към този външен свят Персона, т.е. от правилно подбраните и добре изиграни роли в рамките на социума.
Неврозите възникват от дефекти в реагирането на фактите от живота и на околните събития, т.е. те произхождат от „свити“ и зле изиграни роли, при които фактически персоната не може да се справи с очакванията на околния социален свят.
В юнгианството скритите, потиснатите и изтикани психични неща, които личността е „вкарала“ (натикала) в несъзнаваното или нещата, които тя никога не е възприела в светлата част на психиката (в съзнанието), се определят като Сянка.
Запомнете го това.
В известен ракурс Сянката изглежда като репресия (вид психична защита, при която опасните и неприятни мисли не се допускат до съзнанието).
Сянката всъщност е нравствен въпрос.
А освен това е този психичен феномен (архетип), който според Юнг е най-пряко свързан с Аза.
За него личност №1 е Азът, а личност №2 – Сянката.
Те образуват Първата двойка.
Тя обикновено представя личността като определен психологичен тип.
Тази двойка архетипи се персонифицира най-добре в образите на доктор Джекил и мистър Хайд в известното едноименно произведение на Р. Л. Стивънсън, авторът, между другото, и на „Островът на съкровищата“, тази книга са я чели всички момчета.
Докато Азът е самоусещането и самоидентификацията на личността и представлява крехка скъпоценна светлина на съзнанието, която трябва добре да се пази и съхранява, то Сянката представлява всичко тъмно, животинско и ниско, което личността иска да скрие от обществото, от другите около себе си, че даже, в известен смисъл, и от себе си.
Сянката е долна и примитивна.
Изглежда несръчна и адаптацията ѝ е трудна (по-често е неадаптируема).
Счита се, че Сянката е източникът на Злото в живота на човека.
Сянката включва в себе си непристойни желания, недопустими импулси, нравствено укорими мотиви, забранени от социума фантазирания и мечти и т.н.
Ще кажем, че е възможно в сянката да се съдържат и погребани в несъзнаваното положителни психични стойности (нравствени добродетели, способности, личностни ценности и др.), отхвърлени от съзнанието поради една или друга причина.
Всички те са неща, от които човек в някаква степен се срамува.
Много често съдържанието на Сянката се проецира или се рационализира, т.е. ползват се различни психични защити за осигуряване на душевен комфорт при смущаващи параметри на сянката.
Сянката може да бъде и колективен феномен, когато характеризира не отделна личност, цяла група (общност) хора.
Тогава говорим за архетипова Сянка.
Образът на еврейството във фашистката идеология, например, всъщност ни представя Сянката на еврейската общност в контекста на арийските расови концепции.
Обикновено персоната потиска Сянката.
Двете се намират в компенсаторна връзка.
При невъзможност за потискане на Сянката, когато човек разбере (осъзнае), че той не е това, което иска да е, или което мисли, че е, той обикновено се депресира или реагира по друг болезнен начин.
Става ясно, че психотерапията много често трябва да започне от конфронтирането на Аза срещу Сянката, докато се стигне до някакво единство или поне примирение (приемане) между тях.
Нямам какво повече да ви кажа по темата, това ви е достатъчно.
Успешна нова седмица!