ФРОЙД, 1902-1939 ГОД.
Дами и господа,
През 1902 г. сякаш започва нов етап в живота и в дейността на Зигмунд Фройд, затова приемаме условно точно тази година за разделна спрямо всичко досега в биографията му.
През 1902 г. д-р Фройд създава свой кръг от приближени и съмишленици във Виена – „Виенското психологическо дружество от сряда“ (Wiener Psychologische Mitwochgesellschaft), което по-сетне прераства във Виенско психоаналитическо обединение (Wiener Psychoanalytische Vereinigung – WPV).
Всяка сряда вечер в девет часа се събират двадесетина души, предимно евреи, представете си ги.
Образувайки своеобразен сенакъл (от senaculum – заседателна зала), пушейки пури и пиейки виенско кафе, то е силно филтрирано кафе със сметана и мед, което се сервира с традиционна кифличка, около голяма елипсовидна маса, тези хора са обменяли идеите си в областта на психологията, психиатрията и психоанализата.
Никой няма право да чете предварително подготвен текст.
Ораторите за вечерта се избират чрез жребий (с урна).
Предложената от оратора теза се дискутира в напълно свободен дебат, в който всеки е длъжен да участва.
Всичко се стенографира. Стенограф-протоколист е Ото Ранк.
Стенограмите се съхраняват от самия Фройд.
Той ги спасява даже от фашистите, и през седемдесетте години на миналия век те се публикуват в четири големи тома.
Жени в дружеството по принцип не се допускат.
Не го го разбирам, та много дами после стават най-известни авторитети в психоанализата със свои школи – Мелани Клайн, Хелене Дойч, Карен Хорни, Ана Фройд, Франсоаз Долто и др., ще говорим за тях в следващите лекции.
През 1905 г. Фройд публикува още „Остроумието и неговото отношение към безсъзнателното“, „Три очерка по теория на сексуалността“ и др.
През същата година Алберт Айнщайн формулира Теорията за относителността.
Мнозина сравняват (по различни критерии) тази теория и фройдизма.
Правят различни паралели между тях. Виждат успоредност.
Обявяват ги даже за еднакви по значение, за едно и също нещо, но в различни научни области.
Впоследствие се приема, че кубизмът и сюрреализмът в изкуството са отражение съответно на теорията за относителността и на фройдизма.
Известни кубисти са художниците Жорж Брак, Пабло Пикасо (в кубистичния му период), Хуан Грис и др.
Сред художниците-сюрреалисти най-прочути са: Салвадор Дали, Рене Магрит, Франциско Пикабия, Паул Клее, Джорджо де Кирико др.
Подобни еманации се виждат и в литературата (проза и поезия).
Кубисти са Гийом Аполинер, Гертруда Стайн, Андрей Платонов и др., а сюрреалисти и близки до психоаналитичния метод са писателите Марсел Пруст, Луи Арагон, Франц Кафка, Джеймс Джойс, Самуел Бекет, Хулио Кортасар, в България – Георги Райчев.
Като сюрреалисти и близки до фройдизма можем да определим също така и поетите Жак Превер, Пол Елюар, Робер Деснос, Витезслав Незвал, Константи Галчински, в България – Атанас Далчев, и др.
Сюрреализъм и теми, свързани с подсъзнанието и психоанализата, освен в живописта и литературата има още в театъра, в киното, в музиката, в танца, в дизайна и т.н.
Ще ги срещнем и в науката: във философията, в социологията, в политиката, историята, криминологията, антропологията, сексологията, лингвистиката, даже в някои съвременни теософски доктрини, да ме прости Господ.
С приложна клинична психоанализа започват да се занимават много последователи на Фройд – англичанинът Ърнест Джоунс, австрийците Макс Граф и Едуард Хичман, холандецът Август Щерке и др.
За петдесетгодишния юбилей приятелите на Фройд му подаряват медал с неговия лик и с гравиран на ривърса стих на Софокъл „Който разгада загадката и бе човек с огромна власт“.
Очевидно се намеква за гениалността на Фройд.
По този въпрос самият той казва „Гениите са непоносими. А в моето семейство ще ви кажат, колко леко се живее с мен. Значи не съм гений.“
През 1907 г. Фройд основава в Цюрих фройдистки кръг, първият извън Виена.
През април на следващата година Карл Абрахам основава подобна организация в Берлин – Берлинско психоаналитическо общество.
По-късно в Залцбург се свиква Първият международен психоаналитичен конгрес.
В периода 1900 – 1910 г. Фройд се радва на приятелството и подкрепата на едно от най-големите светила в психиатрията. – Ойген Блойлер.
Той ратува за интегрирането на фройдовите идеи с психиатричната теория и практика.
През 1909 г. Фройд започва да издава „Психоаналитически ежегодник“.
Първите публикации на Бащата на психоанализата там са случаите „Малкият Ханс“ и „Човекът – плъх“.
Ще ги разгледаме в третия курс в периода май-август догодина, живот и здраве.
Поканен е да чете лекции зад океана, в американския университет Кларк (в Уорчестер, щата Масачузетс), по случай неговата двадесетгодишнина, на университета имам предвид.
При пътуването с кораба „Джордж Вашингтон“ за Америка Фройд вижда един стюард да чете неговата книга „Психопатология на ежедневието“.
Това дълбоко го впечатлява.
Разбира добре своето нарастващо влияние във всички пластове на обществото.
В Америка Фройд се среща с Уйлям Джеймс и със Стенли Хол, на когото посвещава публикуваната по-късно книга с петте си „американски лекции“.
Прочетете в Приложението долу финала на тази книга, последните абзаци на петата от тези знаменити лекции.
Самият Фройд май не остава доволен от пътуването до Новия свят.
Той никога повече не го повтаря.
А за Америка казва, че е „една голяма грешка“.
Дали е прав, как мислите?
Интересно е това, че по-късно по препоръка (със специално окръжно) на нашенското Министерство на народната просвета тази малка книжка със заглавие „Върху психоанализата“ в доста солиден тираж се издава и в България в превод на доктора по психология Младен Николов.
Въобще у нас, дами и господа, преди и след комунизма (1944 – 1989 г.) трудове по психоанализа и специално произведенията на Зигмунд Фройд доста бързо се превеждат и разпространяват, знаете го.
През 1910 г. в Нюрнберг се провежда Вторият психоаналитичен конгрес.
На този конгрес се основава Международното психоаналитическо обединение (Internationalе Psychoanalytische Vereinigung – IPV, по- късно International Psychoanalytical Association – IPA) с президент Карл Густав Юнг.
Излиза „Централен лист за психоанализа“ (Zentralblatt fur Psychoanalyse), а след него и други периодични издания.
Започват да се публикуват материали по технология и техника на Приложната психоанализа.
В същото време започва и разпадът на Кръга на Фройд.
Пръв напуска Виенското дружество Алфред Адлер, после Вилхелм Щекел, после Юнг…
Като контрапункт на дезертьорите от фройдизма по инициатива на Ърнест Джоунс се образува знаменитият Таен комитет от адепти на Фройд, в който влизат освен Джоунс още Ото Ранк, Карл Абрахам, Ханс Закс, Шандор Ференци и Антон фон Фройнд.
Сигурно помните от първата лекция, че Фройд кани в него и една жена – Лу Андреас Саломе.
Този Таен комитет, наричан още Кръг (Ring) функционира като езотерично общество, почти като масонска ложа, цели петнадесет години.
Вижте Кръга долу на втория фотос.
Неговата главна цел е опазването на класическия фройдизъм от деформации и злонамерени и погрешни интерпретации, което си е било май твърде наложително и после, в цялата история на психоанализата.
Сакралността му се подкрепя със своеобразни ритуали и своеобразни отличителни знаци – гръцка камея на златна гривна, връчвана лично от Фройд.
Такава камея получава и Лу Саломе.
Комитетът се разпада от вътрешни противоречия през 1927 г.
Покрай необходимостта от ясно и точно концептуализиране на психоанализата през 1912 г. започва да излиза списание „Имаго“ (Imago).
То е създадено от Фройд и препраща към един от неговите основни термини – „имаго“ (образ, огледало) – за обозначаване представата за образ от несъзнаваното.
По-късно Юнг, че и Жак Лакан, настойчиво, не знам дали достатъчно почтено, експлоатират понятието в свои концепци – Юнг за архетипа, анимата и анимуса, а Лакан – за стадиите на развитие и за дуалните отношения (фр. relation duelle).
Списание „Имаго“ има обяснителен текст под главата – „Списание за приложение на психоанализата към науките за духа“, който ясно сочи, че Приложната психоанализа е достатъчно развита, за да има своя собствена територия даже в периодиката.
През слeдващата година Фройд основава „Психологически журнал“, издава книгата си „Тотем и табу“ – едно от най-важните произведения в областта на Приложната психоанализа в областта на духа, а в Мюнхен се провежда поредният Международен психоаналитически конгрес.
Линията за значими публикации по приложна психоанализа продължава с издаването на произведенията на Фройд: „Спомен, повторение и преработка“, „Към въпроса за нарцисизма“, „Мойсей на Микеланджело“, „Влеченията и тяхната съдба“, „Печал и меланхолия“, „Из историята на една детска невроза (човекът-вълк)“, „От другата страна на принципа на удоволствието“ и др.
Издават се и знаменитите лекции „Въведение в психоанализата“.
Навремето през комунизма тази книга беше строго забранена, аз, грешния, с много усилия я намерих все пак и тайно си копирах чак във… Видин, а аз живея в Русе, както знаете.
Основава се Международното психоаналитическо издателство, спонсорирано от Антон фон Фройнд.
А през 1919 г. 63-годишният Фройд, малко късно по днешните представи у нас, става професор.
Аз станах професор на 55 години, пак късничко.
Междувременно свършва Първата световна война.
В автобиографията си Фройд твърди: „Войната усили интереса към психоанализата в западните страни“. Малко странно, нали?
През следващата година, 1920 г., с Ърнест Джоунс започват да издават „Международен психоаналитически журнал“ (The International Journal of Psychoanalysis).
Работи върху теорията за влеченията; обединява инстинкта за самосъхранение и за продължаване на рода в категорията Ерос и ѝ противопоставя „безшумно действащото влечение към смъртта или разрушението“ в лицето на Танатос.
Приложната (клиничната) психоанализа набира скорост в развитието си.
В течение само на една година започват да функционират две големи психоаналитически поликлиники (амбулатории) в Берлин и във Виена, а после още две – в Лондон и в Париж.
Зигмунд Фройд продължава изследванията си и публикува обемни трудове: „Психоанализата“, „Теория за либидото“ и др.
През 1924 г. започва да издава и томовете на своите „Събрани съчинения“.
През 1926 г. Фройд е посетен от Алберт Айнщайн.
Тази необикновена среща помага по някакъв начин и на двамата.
Те имат много сходни идеи, особено в сферата на културата и пацифизма.
Кореспонденцията между двамата е публикувана през 1933 г. от Международния институт за интелектуално сътрудничество към ООН под заглавие „Защо война?“” („Warum Krieg?“).
После Фройд издава „Задържане, симптом и страх“ и няколко книги в областта на психоанализата на културата („Достоевски и отцеубийството“, „Неудовлетвореността на културата“ и др.), показващи широкия спектър на влияние на психоаналитичните идеи.
През 1930 г. му връчват премията „Гьоте“, Томас Ман го прославя с, както се изразява Фройд, „колкото благожелателни, толкова и дълбоки думи“.
За него пише и Стефан Цвайг. В Приложението към втората лекция видяхте какво казва.
Международната психоаналитическа асоциация (IPA), за искрена радост на Фройд, бързо се разраства.
Стига чрез своите местни организации до Скандинавия, САЩ, Йерусалим, Южна Африка, Индия (Калкута), Япония и т.н.
Той не присъства (не може да присъства) през 1934 г. на Тринадесетия международен конгрес на психоаналитиците в Люцерн, посветен на паметта на Шандор Ференци, но споделя доброто си впечатление от сериозната научна работа на своите колеги.
В същото време Зигмунд Фройд, трябва да кажа, има три екзистенциални проблема.
Единият е здравословен. Както е известно, той страда от рак на челюста, който открива като неголям тумор на небцето си още през 1923 г.
Отначало д-р Феликс Дойч скрива от Фройд злокачествения характер на образуванието, което ядосва Фройд и той се скарва с него.
Правят му общо 31 операции, включително и отстраняване на цялата горна челюст и на небцето.
В резултат Фройд е с масивна протеза, която, естествено, силно го затруднява при говорене.
Нарича я „Чудовището“.
Фройд страда и от екзотични форми на фобия.
На мнозина негови близки прави впечатление страхуването му от… папрат. Представяте ли си, страх от растение!
Изпитва страх и от числото 62; считал е, че преждевременно ще умре на точно тази възраст.
Може би страданията му, както често се случва, го карат в последните години на живота си да се обърне към окултизма – телепатия, телекинеза, метампсихоза, прорицателство, ясновидство.
Моля ви, искам да се заинтересувате и да узнаете какво точно представлява всяка една от изброените форми на парапсихологията.
Вторият екзистенциален проблем на Зигмунд Фройд е фашизмът.
Оказва се, че за него той също, в крайна сметка, е здравословен проблем, а може би е и косвена причина за смъртта му само една година след принудителното емигриране (изгонване) от фашистка Австрия.
Прави впечатление снизходително-ироничното отношение на Фройд към нацистите.
Например, когато гестаповци го заставят да подпише декларация, че не е бил малтретиран от тях, той невинно ги пита дали може да добави към текста ѝ фразата „Горещо препоръчвам Гестапо на всеки.“
Третият екзистенциален казус е свързан с вярата (в конфесионален смисъл) на Зигмунд Фройд.
Прието е да се счита, че е бил атеист. Вероятно това е така, но само по отношение на науката, която, както знаем, е територия, където не са обичайни разговорите и разсъжденията за Господ Бог.
Швейцарският теолог пастор Оскар Пфистер, който е приятел на Фройд, и е запознат основно с идеите му, казва: „Той не е нито евреин, нито атеист… никога не е имало по-добър християнин от самия Фройд“.
Като етнически евреин, значи расово непълноценен, според нацизма в Третия Райх, той попада под ударите на расовите закони на Фюрера, и през 1938 г. напуска Виена и Райха.
Помага му, пардон, спасява го, гръцката принцеса Марѝ Бонапарт.
Отпътува с Ориент експрес, като оставя четирите си сестри – Роза, Мария (Мици), Адолфине и Паулине във Виена.
Не след дълго те са депортирани в концлагер и са убити в газовите камери на Треблинка и Мали Тростинек, споменава се и концлагера в Терезин.
Пристига и се установява се в Лондон, като се идентифицира с библейския Яков, когото децата му водят в Египет.
Вижте на третия фотос пристигането му в Кралството, посрещнат е от принцеса Мари Бонапарт.
Само една година по-късно умира.
В същото време в Германия горят книгите му на клади.
В духа на компенсиращото обсебване от прорицателство в края на живота си Зигмунд Фройд става все по-голям и по-голям песимист и последните му пророчества за бъдещето, включително и на психоаналитическото движение, са твърде мрачни – толкова мрачни, колкото и пророчествата му въобще за бъдещето на цялото човечество.
През последните дни от живота си Зигмунд Фройд слуша радио, позира на Салвадор Дали, казва му: „Испанецо, ти си толкова луд, че даже аз не мога да ти помогна“, чете „Шагреновата кожа“ на Оноре дьо Балзак и завършва последната си книга „Мойсей и монотеизмът“, шедьовър, намерете я, потвърждавайки истината, че пред лицето на смъртта си всички търсим по свой начин Бога.
Въобще цялостното му гениално творчество започва от змиорките и завършва с връзката ни с Господ Бог (Мойсей е символът на тази връзка, получава скрижалите, ако не знаете еврейската Тора).
Мисля, че този дълъг път е съвършен!
На 23 септември 1939 г. по изрично желание на Фройд и със знанието на дъщеря му Анна личният му лекар д-р Макс Шур му инжектира три дози морфин.
Сега е в гробището Golders Green и на Небето.
Дами и господа, благодаря ви за вниманието, с което ме наградихте!
Сега вижте приложението.
*****
Приложение
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ АБЗАЦИ НА ПОСЛЕДНАТА ОТ ПЕТТЕ „АМЕРИКАНСКИ ЛЕКЦИИ“ НА ФРОЙД
Каква е въобще съдбата на освободените безсъзнателни желания, по какви пътища можем да ги направим безвредни за индивида? Такива пътища има много. Най-често тези желания изчезват още по време на психоанализата под влияние на по-добрите противоположни стремежи. Изтласкването се заменя с осъждане. Това е възможно, тъй като ние в повечето случаи трябва да отстраним само последствията от предходните стадии на развитието на Аза на болния. Навремето индивидът е можел да отстрани негодните влечения само чрез изтласкване, тъй като самият той тогава е бил слаб и с недостатъчна организация; при настоящата си зрялост и сила той е в състояние да овладее изцяло вредния инстинкт. Вторият изход на психоаналитичната работа може да бъде, че разкритите безсъзнателни влечения се пренасочват към други цели. Тези цели биха могли да бъдат намерени и по-рано от самия индивид, ако той се развиваше без препятствия. Простото отстраняване на инфантилните желания не представлява само по себе си идеалната цел на психоанализата. Заради своите изтласквания невротикът е лишен от много източници на душевна енергия, която би била твърде полезна за формирането на неговия характер и за дейността му в неговия живот. Ние знаем по-целесъобразен процес на развитие, така наречената сублимация, благодарение на чиято енергия инфантилните желания не се отстраняват, а се използват за други, висши, вече несексуални цели. Тъкмо компонентите на сексуалния нагон се отличават със способността за сублимиране, т.е. заместване на своята цел с друга, по-отдалечена, но по-ценна в социално отношение. За тези прибавяния от страна на сексуалните влечения на енергия в нашата душевна дейност ние по всяка вероятност сме задължени на висшите достижения на културата. Рано появилото се изтласкване изключва възможността за сублимация на изтласканото влечение; с прекратяването на изтласкването пътят към сублимацията отново става свободен.
Ние не бива да изпускаме предвид и третия възможен изход на психоаналитичната работа. Известна част от изтласканите еротични влечения имат право на директно удовлетворяване и те трябва да го намерят в живота. Нашите културни изисквания правят живота твърде тежък за мнозинството от хората; тези изисквания способстват за оттеглянето от действителността и за възникването на неврози, при което с прекомерното изтласкване въобще не се достига до някакъв кой знае колко голям успех в културно отношение. Ние не трябва да се самовъзвисяваме до такава степен, че да не обръщаме никакво внимание на животинското начало в нашата природа, и не трябва да забравяме, че щастието на всеки отделен индивид също трябва да влиза в целите на нашата култура. Пластичността на сексуалните компоненти, която се изразява в способността им за сублимация, може да ни изкуши да пос- тигаме с възможно най-интензивна сублимация най- големи културни ефекти. Но колкото малко ние разчитаме да превърнем при всичките наши машини топлината в полезна механична работа, също толкова малко би трябвало да се стремим да пренасочим цялата маса сексуална енергия към други, чужди за нея цели. Това не може да се реализира, и ако в ограничаването на сексуалността се прекали твърде много, то ще се наложи да се съобразяваме с всичките последствия на това толкова варварско отношение.
Аз не знам, как ще приемете това предупреждение, което току-що изразих. Ще ви разкажа стар анекдот, от който вие сами ще си направите правилния извод. В немската литература е известно градчето Шилда, за жителите на което разказват множество различни небивалици. Така, казват, че гражданите на Шилда имали кон, от чиято сила те били изключително доволни; едно само не им се харесвало: твърде много скъп овес поглъщал всеки ден конят. Гражданите решили по акуратен начин да отучат коня от тази безобразна привичка, намалявайки по-малко всеки ден порциона му, докато не го приучили на пълно въздържание от овес. Всичко вървяло прекрасно – конят съвсем се отучил да яде; на следният ден той можел да работи вече без никакъв овес. На сутринта обаче намерили коварното животно мъртво. Гражданите на Шилда въобще не могли да си обяснят защо конят им е умрял.
Вие, разбира се, си обяснявате, че конят е умрял от глад, и, че без известна дажба овес не трябва да се очаква никаква работа от животното.
Благодаря за поканата и за вниманието, с което ме наградихте.