СИСТЕМАТА НА КЛАСИЧЕСКИЯ ФРОЙДИЗЪМ
Дами и господа,
Прието е изградената от Зигмунд Фройд парадигма за човешката психика и за нейния анализ да се нарича фройдизъм.
Да припомня, парадигма е това, което насочва дейността на учените в една област, и около което те се обединяват – всеобщо признати научни концепции, анализи и изводи, които служат за разбиране на проблемите и на тяхното разрешаване.
Фройдизмът е система на мислене, начин на мислене!
Тази система се базира главно на основните фройдистки постулати:
* принципите, управляващи човешката психика – принципа на удоволствието и принципа на реалността;
* двете основни топики на структурата на човешката психика – ранната и късната;
* идеите за Ерос и Танатос;
* ролята на инстинктите и влеченията;
* ролята на либидозния порив;
* идеята за изтласкването;
* функциите на психичните защити;
* сублимацията;
* преноса;
* психоаналитичната терапия и т.н.
Прието е също така да се говори за фройдизма като за школа, която включва всички по-късни течения, интерпретации, научни разклонения и т.н.
В общи линии са легитимирани пет основни по-късни разновидности (течения, субшколи) на фройдизма, които са припознати от Международната психоаналитическа асоциация (IPA):
* Аннафройдизъм (привърженици на Анна Фройд),
* Клайнианство (привърженици на Мелани Клайн),
* Независими или Middle Group (извън или помежду влиянието на А. Фройд и М. Клайн),
* Его-психология (привърженици на Хайнц Хартман),
* Self-psychology (привърженици на Хайнц Кохут)
* има и една извън Асоциацията със собствен институционален строеж – Лаканианството (привърженици на Жак Лакан).
Виждат се ясно на схемата долу, втория фотос.
Ще изучим в настоящия курс, живот и здраве, базисните концепти на всичките, като самостойни, плюс на още други двадесетина школи.
За разлика от тези шест разновидности класическият фройдизъм представя идеите само на първосъздателя Зигмунд Фройд във вид, който той счита за правилен.
Поради това можем да считаме този фройдизъм за ортодоксален фройдизъм, в добрия смисъл на думата.
Както се вижда, идеята за психоанализата е в основата на твърде много утвърдили се концепции.
Мнението на всяка една от тях съдържа рационални компоненти, които в една или друга степен ползват приложната психоанализа, и затова в настоящия курс ние разглеждаме общо 27 от тях.
Системата на класическия фройдизъм в най-общи линии обхваща две основни страни – концептуална и терапевтична (методологична).
Сега ние се интересуваме повече от концептуалната (теоретичната) страна на класическия фройдизъм, а терапевтичната ще разгледаме по-бегло, тъй като тя ще е обект на вниманието ни във втория и в третия курс на настоящото обучение по приложна психоанализа.
Първото, което трябва да се каже, е, че според Фройд два принципа управляват човешката психика.
Първият е принципът на удоволствието, той въплъщава целта да се доставя удоволствие и да се избягва неудоволствието и страданието.
Този принцип не признава никакви пречки и ограничения. Нищо не е забранено.
Другият, принципът на реалността, обратно, изразява необходимостта за приспособяване към външната реалност и въплъщава налаганите от обществото и морала норми, изисквания, ограничения и забрани.
По отношение на структурата на човешката психика, тази така важна концептуална характеристика, Фройд ползва две топики.
Топика (от гръцкото τοπικα – система от общи визии и доводи, които могат да се прилагат по универсален начин спрямо много обекти) в случая е термин, обозначаващ образното представяне на функционирането на психичния апарат.
Според първата, ранната, топика на Фройд човешката психика е разположена в три основни пласта – подсъзнание, предсъзнание и съзнание.
Тя, както може да се види на схемата в третия фотос долу, е съставена (състои се) от тези три основни компонента.
Те са вляво: съзнание, предсъзнание и подсъзнание.
(Бързам да ви кажа, вдясно, в картинката-остров, е втората, късната, топика, за нея след малко.)
Подсъзнанието от ранната топика е областта от човешката психика, в която е разположено несъзнаваното от човека.
Между двете понятия – подсъзнание и несъзнавано – има паралел, често се считат за идентични.
Но Фройд използва в първата си топика трите основни понятия като прилагателни – несъзнавано, предсъзнавано и съзнавано.
Във всички случаи този термин – несъзнавано – обозначава всичко в психиката, което е без участието на мисълта, без работа на съзнанието.
Това са нещата, които са непознати на съзнанието.
А подсъзнанието е особена „друга сцена“ в психиката.
Освен това можем да видим подсъзнанието, респективно несъзнаваното, като ниво в човешката психика, което е най-ниско, най-долу, най-дълбинно, ако приемем, че съзнанието (респективно съзнаваното) реално е най-извисената и най-светла част от структурата на човешката психика, в която са разположени всичките ни контакти с Божия свят.
В подсъзнанието се намират недопуснатите или изтласканите по една или друга причина от съзнанието психични феномени.
Фройд счита, че изтласканото е само част от несъзнаваното; там има и първоначални фантазми, които за разлика от изтласканото от съзнанието, не са били никога в съзнателния пласт, а са си все в дълбините на подсъзнанието.
В пласта на несъзнаваното се намират забравени спомени, фантазии, табуирани помисли, сценарии, отхвърлени желания, либидозни пориви, забранени страсти и др.
Там са и едни особени представи, които Фройд нарича „пълномощници на нагоните“.
Най-високия етаж на човешката психика, който се намира в пряк досег със света, е съзнанието.
Там е съзнаваното, мисленото.
В класическия фройдизъм съзнанието се разбира като интегрално понятие за разума, познанието, мисленето и интуицията.
Всичко, което има смисъл и е налице в човешката психика като познато (възприето) и мислимо, е в този пласт.
Между долния пласт (подсъзнанието) и горния пласт (съзнанието) е разположено предсъзнанието.
Предсъзнанието (респективно, предсъзнаваното, когато се отнася конкретно за нещо) е средната, междинната, инстанция в първата топика.
В този пласт са непринадлежащи на съзнанието неща, т.е. неща извън съзнанието.
Но в същото време те са и извън подсъзнанието, не са несъзнавани.
Тези неща, за разлика от нещата в подсъзнанието, са достъпни за разума и могат да се разберат, т.е. те могат да преминат, да се качат, в съзнанието.
Предсъзнанието е отделено от съзнанието с цензура.
Но тази цензура в сравнение с цензурата между предсъзнанието и подсъзнанието не е толкова строга, другата е по-строга и неумолима.
Границата е преодолима, или, казано с други думи, нещата от предсъзнанието (предсъзнаваните неща) все пак могат да преминат в съзнанието и обратно.
Докато всичко това при втората граница – между подсъзнанието и предсъзнанието – е невъзможно.
Тази граница е непреодолима чрез съзнателни усилия.
Излиза, че предсъзнанието е надежден гард на съзнанието; той пази добре съзнаваното и не пуска недопустимите неща до светлия пласт на нашия разум.
Втората, по-късната (чак след 1923 г.), топика борави със съвсем други феномени: Аз, То и Свръхаз.
Могат да се срещнат и други наименования – Его, Ид и Суперего.
Всеки един от тях си има своите функции.
Тези субструктури са разположени, както се вижда на същия трети фотос долу, те са в острова вдясно, в трите пласта на психиката от първата топика, включително и в дълбинния – подсъзнанието (несъзнаваното, безсъзнателното).
Вижте и четвъртия фотос.
Като само То единствено е в подсъзнанието на човека и представлява единствено несъзнавано.
Другите два компонента на психиката могат да имат свои съставки във всеки пласт от първата топика – и в съзнанието, и в предсъзнанието, и в подсъзнанието.
Разбирате ли всичко дотук за топиките?
Да?
Тогава продължаваме.
Ще започнем с То.
Според фройдизма То е доминиращата и най-важната инстанция на психичния апарат.
Другите две съществуват и имат смисъл само спрямо нея.
Те са нейни модификации в резултат на „прогресивна диференциация“, по израза на Фройд.
Зигмунд Фройд заимства термина То (на немски Еs), който е лично местоимение, трето лице, среден род, единствено число, аз; ти; той, тя, то, от Георг Гродек, от „Книга за То“ („Das Buch vom Es“), публикувана през 1923 г.
За да разберем То, трябва да осъзнаем смисъла на такива обичайни ежедневни изрази като „Струва ми се“…, „Нещо ме кара да…“, „Обзема ме…“, „Иска ми се“, „Прилошало (то) му“, „От вчера не е валяло (то)“, „Причерняло (то) ѝ е“ и др., в които присъства безличното непознато То, което не можем да разберем какво е, но е ясно, че То определено има власт върху нас и е иманентна част от нас, и от всичко наоколо, която е дълбинна и доминираща.
В немския език употребата на Es (то) в тази конотация е доста по-ярка.
Казва се: Es tut mir leid (Мъчно ми е, буквално: То ми прави мъка), Es friert mich (Студено ми е, То ми прави студено), Es ist unmöglich (Невъзможно е), Es regnet (Вали дъжд), и др.
Знам немски донякъде, не се чудете.
Добре се вижда, че с използването на „То“ (Es) се внушава неотвратимост и независимост от личността.
Тази психична инстанция – То (Es) – е предхождаща и раждаща Аза.
Тя се противопоставя на Свръхаза.
„В началото на всичко е То“ – казва Фройд.
Можем да кажем, че То е изцяло в подсъзнанието.
А освен това То е напълно несъзнавано, за разлика от Аза и Свръхаза, които, както казахме, са само частично несъзнавани.
Важното е още това, че То представлява източник на психичната енергия на човек.
В известен смисъл То е двигател на психичното у човека, стои в основата на главните психични функции.
В редица случаи То посредничи между соматичните и психичните процеси.
В То работи императивът за задоволяване на наследените или придобити инстинкти, желания и влечения от всякакъв характер, особено сексуалните инстинкти и желания.
Самото То е с ирационални измерения, неразбираемо е.
В него властва Принципът на удоволствието.
Включва рефлекторни феномени (кихане, плач, смях и др.), първични психични процеси (представи, фантазии, халюцинации, сънища и др.).
Самият човек, според Фройд в неговата статия „Аз и То“, е:
„Човек е непознато и несъзнавано психично То, на повърхността на което е разположен Азът, които се развива от предсъзнаваната система“.
Каква дефиниция, каква красота!
Втората инстанция – Свръхазът (познат и като Суперего) – въплъщава нормативния порядък и моралните устои на обществото. Фройд го нарича „адвокат на външния свят“.
Според него той се формира в резултат на особено разцепване на Аза на две части, едната от които приема функциите на наблюдател, оценител и съдник на другата, в случая – на Аза.
В генезиса и в развитието си Азът е свързан с родителската инстанция (Едип и Електра).
Свръхазът е строг и репресивен.
Налага норми.
Изисква подчинение.
Когато тези норми се интериоризират и започват да се спазват безусловно, Свръхазът заменя изцяло родителската инстанция чрез продължаващ процес на идентификация и самоидентификация.
Свръхазът става седалище и осъществител на самонаблюдението и на самокорекциите.
Развива се успоредно с Аза.
По принцип Свърхазът има две основни форми на проява: съвест и Аз-идеал.
И двете, въпреки че имат съвсем различен характер (едната е еманация на чувството за отговорност, а другата е представа за съвършенството на собствената персона), изпълняват сходни функции по отношение на доместикацията, или опитомяването (от латинското domesticus – домашен) на То по нормите на външния свят и обществото.
Доместикация на То, запомнихте го.
Третата инстанция – Азът – е, както казахме вече, производна на То; обхваща съзнавано, предсъзнавано и отчасти несъзнавано. Виждаме на схемата с острова.
Бидейки част от То, под натиска на външния свят с неговите норми, изисквания, забрани и правила, Азът се формира като Аз чрез диференциация (отделяне) от структурата на несъзнаваното То.
Принципът на реалността постепенно измества Принципа на удоволствието в раждащия се Аз.
Азът е буфер между противоречията на То със правилата и изискванията на външната действителност, и морала.
Той е нещо като тампон, спиращ разцепванията в цялостния психичен апарат на човека, и преграда пред агресията на външния свят и пред спонтанните желания за реагиране на тази агресия от страна на реалната личност.
В дълбинната си част Азът се смесва с То, а във висшата си част се идентифицира изцяло с разума и с интелекта. И това се вижда.
Азът отговаря за вземането на решения от страна на личността.
В общи линии може да се каже, че при тези решения се търси както удовлетворяване желанията и импулсите на То, така и съобразяването с изискванията и нормите на околния свят. Сложно, нали?
Счита се, че главната причина за психичните страдания е невротичният конфликт между Аз и То, а също така и между Аз и Свръхаз.
Въобще в системата на Фройд То и Свръхаз са несъвместими, противонасочени и в постоянно противоречие помежду си.
Заради това и Азът на личността се намира в състояние на постоянна тревожност и конфликтност.
Знаем го по себе си.
Освен това в подсъзнанието биват изтласкани и натиснати различни мотиви, желания, пориви, чувства, преживявания, изкушения и др., които там – в царството на несъзнаваното – не изчезват безследно, въпреки че вече стават недостъпни до съзнанието на човека и той не може да знае и да разбере нищо за тях.
Често пъти демоничната компресия изтласква в предсъзнателното, и оттам в съзнанието, отделни техни фрагменти или пък ги представя частично или напълно в символен вид.
Те се появяват в сънищата, в грешките, в сублимациите и т.н.
Могат да се преместят „на светло“ и във вид на действия и постъпки, които са приемливи в някаква степен и допустими за цензурата на границата с предсъзнанието и със съзнанието.
Фройд счита, че те предизвикат също така и психични проблеми на личността – неврози и психози.
Важен компонент в системата на фройдизма са механизмите на влеченията. Фройд приема, че съществуват две основни групи влечения – едните са насочени към живота, а другите – към смъртта.
Първата група влечения той нарича Ерос, а втората – Танатос, съответно на боговете на любовта и на смъртта в гръцката митология.
Ерос включва либидото (сексуалното влечение), но само в тази му част, която служи за оцеляването на съответния индивид, на продължаването на рода.
Според Фройд има и сексуални влечения, които са деструктивни по отношение на живота на човека и са включени във втората група влечения – към Танатос.
Друга основна идея на фройдизма, която е свързана пряко с влеченията (Ерос и Танатос), е идеята за изтласкването.
По дефиницията на Фройд изтласкването е процес на отстраняване, премахване, на тези влечения, на които по една или друга причина се отказва достъп и вход в сферата на съзнаваното от човека.
Смисълът на процеса на изтласкване е в отстраняване (Abweisung) на тези възбуди, които предизвикват неудоволствие.
На практика изтласкването става чрез различни забрани (и санкции), блокиращи забраненото наслаждение (в многото случаи сексуално).
В този контекст на действащи забрани и заплахи Фройд прибягва до механизма на комплексите.
Терминът „комплекс“ е въведен от Ойген Блойлер.
Между другото Бойлер е автор и на други изключително популярни наименования – шизофрения, аутизъм и др.
Във фройдизма комплексът означава, най-общо казано, съвкупност от преживявания, представи и фантазии с афективен характер, която влияе върху психичните процеси и върху поведението и действията на човека.
Фройд ползва термина главно в областта на сексуалността и инцеста – Едипов комплекс, кастрационен комплекс, комплекс на Електра и др.
Ще ги учим по-нататък.
Въпросните комплекси представляват съчетание от емоционално-чувствени преживявания след фалическата фаза в развитието с любовен, и респективно враждебен, характер към някой от родителите.
При момчетата е налице любов и влечение спрямо майката, а в същото време – ревност и враждебност към съперника – баща.
Тогава говорим за Едипов комплекс.
При момичетата е обратно: обич към бащата и ревност към майката. Респективно говорим за комплекс на Електра (или Едипов комплекс при момчета).
Ясно е, че в „битките“ между Свръхаза и То, между Ерос и Танатос, между нормата (забраната) и влечението, между желанието и насочеността към удоволствие и блокирането му, се налага човек да се защитава и да се противопоставя на действието на тези тревожещи го, притесняващи го, тормозещи го (в неговата биологична същност) феномени.
И той е принуден да прибягва до защитни механизми, които са най-различни.
Фройд открива цяла система от психични защити: сублимация, проекция, регресия, пренос, интроекция, изтласкване (то може да бъде и несъзнателно), заместване, рационализиране и др.
Сред тях се открояват изтласкването, сублимацията и преносът, който стои и в основата на психоаналитичната психотерапия по модела на Зигмунд Фройд.
Целта на психоаналитичната психотерапия, грубо казано, е разрешаването на конфликта между То и Свръхаз и съединяването на безсъзнателната част на Аза с неговата съзнателна част.
Тоест, внимание!, психотерапията трябва да изведе дълбинни психични проблеми (често от детството или от потаен сексуален характер) до нивото на съзнаваното, да помогне на пациента в самооценката му и в отношенията му с другите.
Това става чрез следните механизми (технологии): свободно асоцииране, изясняване, свързване на материала от пациента, интерпретации, анализ на съпротивата, анализ на психичните защити, анализ на преноса, анализ на контрапреноса, анализ на съвестта, анализ на сънищата, конфронтация и др.
Ще ги представим в най-общ вид в осмата лекция, а подробно ще ги разгледаме и анализираме във втория курс на Обучението по приложна психоанализа.
Сега се разделяме, дами и господа.
Хареса ли ви първата, вече нехронологична (какво, къде, кога), а същностна концептуална лекция за приложната психоанализа?
Въпроси?
Мнения?
Бъдете здрави тогава!