ТОРНАДО БГ Психоанализа Курс по психоанализа – лекция 42

Курс по психоанализа – лекция 42

ХАРИ СЪЛИВАН

Дами и господа,

В историята на психоанализата обикновено Хари Стек Съливан се свързва с имената на Карен Хорни и на Ерих Фром, като се говори за великолепното неофройдистко трио, което те тримата образуват.

Самият Ерих Фром (виж двадесет и първа тема на този курс) се противопоставя на това, казвайки, че помежду тримата има повече разногласия, отколкото единомислие.

Някъде към триото прибавят и Ерик Ериксон с неговата епигенетична психологическа теория (виж двадесет и третата тема.)

Освен като неофройдист, Съливан бива причисляван от съвременните анализатори на развитието на дълбинната психология още и към последователите на Алфред Адлер, третират го като неоадлерианец, въпреки че, независимо от редица паралели между неговото учение и индивидуалната психология на Адлер, пряко позоваване и подчертани реални връзки не съществуват.

Хари Стек Съливан често бива идентифициран и като културалист, наред с Маргарет Мид и Рут Бенедикт, в смисъл, че привнася в дълбинната психология (психоанализата, в частност) и в психиатрията външните фактори на културата, които според него определят Аз-системата на всеки член на обществото.

Срещат се и мнения, че в същността си неговият подход в областта на клиничната психоанализа е свързан с динамичната психиатрия и с психодинамиката, т.е. разчита на психогенезата, на перспективата в развитието (динамиката) на психичните страдания, включително и на терапията със съответните преноси и транзакции между психотерапевта и пациента.

Във всички случаи, няма съмнение, че Съливан е последният наистина значим новатор в психоанализата, като при това той определено може да се счита за номер едно в американското психоаналитическо движение.

Хари Стек Съливан е истински американец от няколко поколения и като такъв носи особеностите на американската субкултура и на американския начин на живот.

Това намира отражение в създадената от него психоаналитическа парадигма в рамките на неофройдизма.

Може би заради тази даденост той отхвърля някои от основите тези на класическия фройдизъм – идеята за несъзнаваното, постулата за либидото, Едиповия комплекс и др.

Излиза, че в този аспект Хари Стек Съливан е един от значимите дисиденти във фройдисткото движение.

Между другото, самият характер и личностните особености на американския психоаналитик – бунтарство, зависимост от алкохола, хомосексуални изпълнения и др. – предполагат подобен нонконформизъм.

Трябва да имаме предвид още, че етническите корени на Съливан са… ирландски.

Основните приноси на видния американски психоаналитик са в областта на ползването на социологическите и социалнопсихологическите (културалистичните) принципи и подходи в психоаналитичната теория, в създаването на интерперсонален модел за обяснение на важни психоаналитични феномени, в идеите му за Аз-системата и за динамизмите (тези приноси ще разгледаме в следващата лекция), както и за лечението на шизофренията.

Херберт (Хари) Стек Съливан е роден в Норич, щата Ню Йорк, през 1892 г.

През същата година са родени основателят на фентъзи жанра Джон Толкин и руската поетеса Марина Цветаева. В Париж барон Пиер де Кубертен предлага да се възстановят античните Олимпийски игри, Рудолф Дизел патентова двигателя си, а в Америка започва да се продава „франкфуртски сандвич“, по-късно известен като „хот дог“.

Семейството на Съливан, както казахме, е с ирландски корени и изповядва католическата вяра.

Бащата, Тимоти Съливан, е фермер.

Той е плах и стеснителен.

Не може да контактува със сина си.

А майката, Ела Съливан, полуинвалид, е от семейство на свещеници и юристи.

Тя не могла да приеме мизерното съществуване във фермата и твърде често проявявала доста бурно злостта си и раздразнението си от този факт.

Съливан казва, че в отношенията си с нея се чувствал като закачалка, на която тя окачвала своите илюзии. Метафората е изключителна, според мен.

Хари Съливан е единственото дете в семейството.

Лишен е от пълноценно общуване с връстници, а освен това е потиснат от твърдите католически норми.

Когато момчето е на 4 години, умира майка му.

Точно тогава развива арахнофобия (фобия от паяци), която впоследствие след пубертета се трансформира, не знам защо, в страх от жените.

Този страх може би е в основата на хомосексуализма на младия и на зрелия Хари Съливан.

Петгодишен, го пращат в „Юнион скул“.

И там не намира може би очакваната от него социална среда. Пак се чувства самотен и изолиран.

Дали това не го насочва тогава към книгите (четенето е занимание за самотници, знам по себе си), после към неговия хипертрофиран интерес към социалните аспекти на нещата, който определя и визията му към психоанализата и към психиатрията?

През 1908 г., само 16-годишен, Хари Съливан, ползвайки отпуснатата му от щата Ню Йорк стипендия, става студент в Корнелския университет.

Не се представя никак добре и след втория семестър е изключен заради слаб успех.

По-зрял, на 19 години, постъпва в Чикагския колеж по медицина и хирургия, специалност „Психиатрия“.

По това време (1909 г.) Зигмунд Фройд чете своите знаменити пет лекции в университета Кларк (в Уорчестер, щат Масачузетс) и в САЩ започва ажиотаж на психоаналитичните идеи.

Хари Стек Съливан се дипломира със степен „магистър“ през 1917 г.

По време на Първата световна война до 1923 г. служи като офицер в болницата „Света Елизабета”, окръг Колумбия.

Там, както казва самият той, се спасява от собствената си депресия.

Но в същото време се запознава с д-р Уйлям Алансън Уайт и покрай него се увлича от шизофренията като обект на психиатричната практика.

В тази болница се запознава и с Клара Томпсън, с която в бъдеще имат „тесни професионални и човешки отношения“, по думите на негов интимен приятел.

Голямата популярност на фройдизма привлича вниманието на Хари Стек Съливан.

То е толкова силно, че той с познавателна цел се подлага на психоаналитически сеанси (75 часа).

Даже кара Клара Томпсън, която е унгарка по произход, също да се подложи на психоанализа при самия Шандор Ференци.

И тя ходи всяко лято „вместо него“ в Будапеща на сеанси, опитът от които обстоятелствено споделя с Хари Съливан.

Опитът не е малък – цели 300 часа.

По-късно Клара Томпсън работи в Нюйоркския психоаналитичен институт заедно с Карен Хорни и има свои ученици в областта на психоанализата.

През 1923 г. Хари Съливан започва работа в болницата „Shepard and Enoch Pratt Hospital“ в щата Мериленд.

Вниманието му е привлечено главно от лечението на шизофренно болни.

В същата година става извънреден професор по психиатрия към Университета в Мериленд.

Обсебен от психоанализата, Хари Стек Съливан започва да посещава клуба „Зодиак“.

Този клуб между двете световни войни е любимо място на хора, изкушени от психоанализата, в това число и пристигнали от Европа дисиденти на фройдизма. Сред тях са Ерих Фром, Карен Хорни и др.

Тук той се среща и с упоменатите по-горе Маргарет Мид и Рут Бенедикт.

И като че ли за пръв път намира средата си, а и пътя си по-нататък, в широките творчески полета на приложната психология.

Пръв негов учител в областта на психоанализата е Уйлям Уайт, директор на Hospital for the Insane (във Вашингтон), основател на Psychoanalytic Review, и въобще поклонник (и меценат) на психоанализата, но не на Фройд, от когото се дистанцира и когото иронично нарича „Виенския папа“.

Както си спомняте от 38-та ми лекция, Уайт кани навремето в САЩ Джейкъб Морено и му осигурява прилична работа и доходи, поне на първо време.

Той помага и на Ото Ранк, и на Хари Съливан.

По-късно Съливан заедно с Ърнест Джоунс ще компрометират и ще провалят Ранк в IPA.

В работата си със шизофреници, Съливан провежда задълбочени изследвания, които стават основа за неговите последващи изводи и виждания за ролята на социокултурните фактори в пораждането и развитието на шизофренията.

После тези негови идеи ще формират по-обща интерперсонална концепция, която той излага в единствената си приживе публикувана монография „Концепция за съвременната психиатрия“.

По свидетелство на Герард Хржановски, интимен приятел на Съливан, в отношенията с колегите си той е злобен и по ирландски саркастичен: „със заядливия си сарказъм може пред всички да направи на пух и прах един лош доклад“, но може да бъде и съвсем друг – „мек, сърдечен и дружелюбен“ с всеки един от пациeнтите си.

Вероятно поради особеностите на своя характер на Хари Съливан се налага доста често да сменя работата си, независимо от това, че винаги работи с любов и желание.

През 1931 г. той се мести от Вашингтон в Ню Йорк, където се отдава на частна практика.

После се връща пак във Вашингтон и работи във военния сектор, по-точно в донаборната военна институция.

През цялото време той извършва огромна изследователска работа, но не публикува.

Обяснява това с факта, че според него има две групи потенциални читатели – едните никога нищо няма да разберат от написаното, както и да бъде написано то, а другите, които са интелектуално надарени, само ще се смеят на простотата на описанията му, каквито и да са те.

Много по-късно, след смъртта му, от магнетофонни записи ще бъдат „извлечени“ значими негови творения, например „Лична психопатология“, публикувана през 1971 г.

Хари Стек Съливан основава списание „Psychiatry – Journal of the Operational Statement of Interpersonal Relations“, което има добър прием в САЩ.

Лидер е на едно от големите психоаналитически обединения в САЩ – Психоаналитическото общество на Вашингтон и Балтимор (Washington Baltimor Psychoanalytic Association).

Активен член е на Световната организация за душевно здраве.

Умира, „изтощен от бурен живот“, през 1949 г. в Париж по време конференция на ЮНЕСКО.

Лоша работа, дами и господа, е смъртта, независимо чия е, каква е и къде е.

Довиждане, ако нямате въпроси.

Related Post

Курс по психоанализа – лекция 84Курс по психоанализа – лекция 84

ПРОЕКЦИЯ И ИНТРОЕКЦИЯ Дами и господа, Прието е да се счита, че проекцията у една от най-примитивните (първичните) форми на психична защита. Тя е архаична защита. Може би по-примитивно е

Курс по психоанализа – лекция 117Курс по психоанализа – лекция 117

ВСТЪПИТЕЛНИЯТ РАЗГОВОР Дами и господа, Терапията започва с първата среща на пациента с психоаналитика. Ще се спрем на нея. Тази среща, естествено, е по инициатива на пациента (или на негови