ХАРАЛД ШУЛЦ-ХЕНКЕ
Дами и господа,
Сред различните теоретични постановки, учения и школи в дълбинната психология неоанализата (или неопсихоанализата) на Харалд Шулц-Хенке се откроява с факта, че единствена тя се интересува и извежда като централен свой обект на внимание процесите на потискане.
Основният труд на Шулц-Хенке е „Потиснатият човек“ („Der gehemmte Mensch“), публикувана през 1940 г.
Концепцията на Шулц-Хенке в областта на психичните неврози изглежда по-скоро теория за потиснатата личност, така модерна сега.
Това не е случайно в неоанализата, тъй като нейният създател всъщност е единственият от видните психоаналитици, който работи за нацистите като психоаналитик.
След края на войната той се проявява обаче и в ГДР (в Хумболтовия университет в Източен Берлин), при комунистите, по въпросите на приложната психология и психоанализа.
С една дума, Харалд Шулц-Хенке има специфичен афинитет към тоталитарните и потискащи режими, каквито са фашизмът и комунизмът.
Според мен, за това способства и неговата пластичност по отноше- ние на властта и социалните обстоятелства наоколо.
Харалд Шулц-Хенке е германец.
Роден е в Берлин през 1892 г., в годината на раждането на Хари Стек Съливан.
През същата година в Америка построяват първата бетонна магистрала, Намибия става немска колония, англичаните издават за пръв път вестник за слепи, а белгийския писател-символист Морис Метерлинк публикува пиесата си „Пелеас и Мелизанда“. Прекрасна е.
Бащата на Харалд Шулц-Хенке, чиновник, е с по-скромен произход в сравнение с майка му. Мезалианс.
Тя е с аристократично потекло, даже се счита, че е извънбрачна дъщеря на английския крал Едуард VІІ, с когото баба му имала връзка преди да дойде в Германия и да се омъжи за дядо му в Берлин.
Майка му се увлича от графология и езотерика.
Тя е болна от туберкулоза и в семейството цари доста потискаща атмосфера.
Харалд Шулц-Хенке има по-голям брат, който загива през Първата световна война.
Харалд също участва във войната като доброволец, но поради болест бива освободен от армията.
По това време той следва медицина в Фрайбургския университет.
Интересува се от още много науки, което прави възможно формирането му като изключително образована и интелигентна личност.
(Длъжен съм да ви кажа и друго мнение. Според някои историци на психоанализата, напротив, той бил „посредствена личност, слаб и суетен“.)
Ориентира се към психиатрията и се запознава с учението на Фройд, което силно го впечатлява и той без никакво колебание се включва в немските психоаналитически среди.
Преминава през дидактична анализа, знаете какво е това, при Шандор Радо, който след 1922 г. е в Берлин.
Става член на Берлинския психоаналитически институт, но още от самото начало се отделя от огромното конформистко мнозинство в него.
Освен с фройдизма, той се запознава и с концепциите на Карл Густав Юнг и на Алфред Адлер, като възприема много от техните виждания (особено адлерианските) и ги включва в изграждането на собствената си концепция в психоанализата, която нарича „неоанализа“.
Това става още през 1927 г., когато Харалд Шулц-Хенке публикува своя труд „Въведение в психоанализата“, представящ в основни линии неговата нова психоаналитична парадигма.
Развива своите неоаналитични виждания в следващата си книга – „Съдба и невроза“, публикувана през 1932 г.
В своята неоанализа Харалд Шулц-Хенке остро се противопоставя на фройдовите постулати за сексуалността, либидото и др.
Приема по-скоро адлерианската визия и също като Алфред Адлер показва леви убеждения, и даже социалистически манталитет.
Участва в Обединеното лекарско общество за психотерапия (Allgemeine Ärztliche Gesellschaft für Psychotherapie), където лансира собствената си психо-аналитична концепция.
Президент на това дружество до 1933 г. е Ернст Кречмер, а след това – Карл Густав Юнг, когото нацистите харесват заради увлечеността му по езотериката и символиката.
След идването на власт на Адолф Хитлер и нацистите режимът подлага на дискриминация и преследване фройдистите, които в по-голямата си част са евреи.
В Германия се основава Немски институт за психоаналитическо изследване и психотерапия, който е ръководен от братовчед на фелдмаршал Гьоринг и, общо взето, прокарва арийската линия в приложната психология и психотерапията.
Разбира се, негови членове са само арийци.
Самият институт по-късно бива наричан „Гьоринг институт“.
Харалд Шулц-Хенке основава ново дружество – Немско дружество на лекарите-ординатори за психотерапия, което е лоялно към идеологията на новата власт на националсоциализма, и което действа в унисон с Гьоринг института.
По думите на Кете Дрегер, в тези психоаналитически общности преобладавало „катакомбно чувство“, в смисъл потиснатост и раболепие.
Харалд Шулц-Хенке публикува през 1940 г. основния си труд „Потиснатия човек“, в който най-цялостно излага своята неоанализа.
След войната Шулц-Хенке заедно с Вернер Кемпер участват в работата на психиатри в Източен Берлин, при комунистите, с почти същото усърдие, каквото са влагали при нацистите.
Шулц-Хенке възстановява разрушения от бомбардировките психоаналитичен институт под ново име – Институт за психогенни заболявания, който се финансира от Здравното министерство и Здравното осигуряване.
(Забележете, Здравната каса финансира психоанализа.)
Създава и нова немска психоаналитическа фракция, която не се радва на добро отношение от страна на международната психоаналитическа общност.
IPA го критикува заради „девиационния характер“ на неговата неоаналитична концепция.
След войната Харалд Шулц-Хенке публикува два нови учебника – единият е по анализиране на сънища (излиза през 1949 г.), а другият е по аналитична пси- хотерапия (1951 г.).
Последната му книга е „Проблемът на шизофренията“, публикувана една година пред смъртта му .
Умира през 1953 г. от множествена емболия след операция на сляпото черво, извинявайте за натурализма тук.
С това, дами и господа, свършвам лекцията.
Бъдете щастливи!