ТЕОРИЯ ЗА АЗА. ВЛЕЧЕНИЯ И ЕНЕРГИЯ В ЧОВЕШКАТА ДУША. АДАПТАЦИЯ И МОРАЛНИ ЦЕННОСТИ. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ХАРТМАНОВАТА МЕТОДОЛОГИЯ
Дами и господа,
Азът, кaкто знаем, е понятие, което се схваща по различен начин – едни го виждат като синоним на „личност“ и „индивид“, други го считат за „субект“ в противовес на обекта, трети схващат Аза като Self, като „осъзнаване на собствената самоличност“ и т.н.
Според Зигмунд Фройд (в неговия труд „Аз и То“) Азът е съвсем друго нещо.
Той е организация, възникваща от То, включваща съзнателни и безсъзнателни компоненти (по Втората топика), свързваща психични процеси по идентификацията на изгубени обекти и преобразуваща влечения в психична енергия на личността.
Говорихме за това в 4-тата и 5-тата лекция.
Хайнц Хартман и неговите съмишленици Ернст Крис и Рудолф Льовенщайн считат, допълвайки, коригирайки и развивайки фройдистката представа за Аза, че Аз и То са диференцирани още в ранното детство в резултат на натиска на влечения и на конфликтите между влечения.
Тази диференциация според Хартман зависи не само от външни фактори, но и от вродени, притежавани от Аза свойства.
С една дума, имаме пред себе си идеята за първичната автономия на Аза.
Азът, по мнението на Хайнц Хартман, е насочен чрез редица свои функции към външния свят, като зависи от съществуващи в психиката на човека нагласи, тенденции, намерения, интереси и др.
На практика Азът се явява като екзекутив (изпълнител) на намеренията на личността.
Той се грижи за удовлетворяване и постигане на всичко, което е необходимо и важно за съществуването и функционирането на персоната.
Основните функции на Аза, включително и на ранния Аз в ранното детство, в този контекст са:
- хващане;
- пълзене;
- ходене;
- разбиране на обекта;
- отношение към външния свят;
- мислене;
- ползване на защити;
- проверка на реалността;
- реч;
- действия, дейност;
- характер на персоната;
- планиране
- координираща функция;
- интегрираща функция
- организираща функция и др.
Хартман счита, че осъществяването на тези функции протича безконфликтно и обозначава цялата съвкупност от всички функции на Аза с термина безконфликтна сфера на Аза.
Според него, защитните средства, които ползва Азът, с течение на времето се автоматизират, както е с всички повтарящи се неща в психиката и в моториката.
Служейки на по-сложни процеси (анализ, синтез, адаптация и др.), те стават още и независими и самостойни.
За Хайнц Хартман всяко реактивно характерологично нещо, възникващо по реда на защитаването от определени влечения (забранени, табуирани и т.н.), влиза в съвкупността от функциите на Аза, влиза в неговата структура.
В рамките на Аза са възможни, според концепцията на Хартман, множество противоречия и конфликти, които той нарича интрасистемни конфликти.
Хайнц Хартман счита даже, че „Азът има тенденция да противопоставя себе си на влеченията“, което като принцип само по себе си е твърде интересно и говори, по мое мнение, за наличието на надчовешки (божествени) основания в конструкцията на човешката психика, свързани с Доброто, Справедливото и Вечното.
Това са интрасистемни казуси, до чието разбиране и разрешаване сега човешката мисъл, според Хартман, не е в състояние да се добере.
Иначе, в реален контекст, Азът според него е рационална и интегрираща инстанция, която функционира с помощта на паметта, символиката, интернализирането и др.
Теорията за Аза на Хайнц Хартман има своите особености и, разбира се, своите големи достойнства, които я извеждат на предно място в регистъра на психоаналитическите приноси по отношение на Втората топика на Фройд.
Сега за влеченита и енергията в човешката душа.
В класическите разбирания на фройдизма, знаете, влеченията са вродени и центрирани върху сексуалността, превръщат се в либидо.
Агресивните импулси пък се виждат като деривати на сдържането на сексуалното влечение.
Едва по-късно е била призната автохтонността на агресивното влечение.
Впоследствие в този процес се намесва и сублимацията, като основна реална проява на агресивното влечение.
Хайнц Хартман осъзнава сложността на проблема с идентифицирането на влеченията и тяхната роля в психичните процеси и се опитва да го разреши.
Той първо разглежда същността на влеченията, като тръгва от агресивното влечение.
Констатира, че завършекът (реализацията) на агресивното влечение се преживява в известен смисъл като удовлетворение (удоволствие), напомнящо удоволствието при осъществяването или постигането на всяко едно желано и преследвано нещо.
Обратно, спирането и блокирането на реализацията на едно влечение се преживяват като неудоволствие и като неудовлетвореност.
Неговото заключение е, че у човешката душа съществуват множество влечения, включително влеченията към (на) секса, към агресията, към самоутвърждаването и др., които във формален аспект са твърде сходни, а в съдържателен аспект са твърде различни.
Вътре във всяко влечение е възможна йерархизация на мотивите.
Този широк спектър влечения са кредитирани с определено количество психична енергия, енергия на влеченията, която при отделните личности може да е различна.
Енергията не е фиксирана и едносъщна; напротив, тя може да се изменя, да се трансформира.
Трансформирането на енергията на влеченията става чрез следните процеси, които са характерни за всички влечения, включително и за влечението към агресия, към което Хартман проявява по-голям интерес:
- преместване на влечението към друг обект;
- сублимация;
- ограничаване на целите в импулсите на влечението;
- свързване на кое да е влечение (особено на влечението към агресия) с либидозните пориви на личността и др.
Специално по отношение на агресивните влечения, Хайнц Хартман допуска възможности за осъществяване на деагресивизация, което по принцип може да стане и с други влечения.
Той говори също и за неутрализация на влечението и за неутрализирана енергия.
Натрупването на неутрализирана енергия, което става чрез механизма на адаптирането (рационално и ирационално) може да предостави на Аза относителна независимост на подбудите, да разшири функционалната област, да потърси проекции в бъдещето и т.н.
Този процес е наречен от Хайнц Хартман „вторична автономия“.
По отношение на енергията на влеченията, според него, е възможен и процес на денеутрализация, представляващ преустановяване на неутрализиращите субпроцеси и връщане на същинската, преднеутрализираната, енергия на влеченията.
Концепцията за влеченията и за енергията на влеченията се използва в пълна степен от Хайнц Хартман и неговата школа в клиничната практика, особено в случаи на лечение на шизофрения, на детски нев- рози и др.
Следващото, което ще обсъдим с вас, е адаптацията и моралните ценности.
Механизмът на адаптацията е един от основните обекти на внимание в Аз-психологията на Хайнц Хартман.
Това, в общи линии, е доста различно в сравнение с класическия фройдизъм, ако имаме предвид доминирането при него на интереса към патологията и към терапията.
Адаптирането (адаптацията) стои в основата на много психични процеси и, според Хартман, заслужава по-задълбочено изследване като проблем.
За него адаптацията може да се види като състояние и като проблем.
У човека е налице вроден инстинкт за адаптиране към обстоятелствата на околната среда.
Самият процес на адаптиране се осъществява чрез научаване в съответното социално поле.
След раждането си, според Хайнц Хартман, човек разполага с определени ограничени възможности за оцеляване, но те по-късно не са достатъчно, за да се справи с трудностите на живота.
Затова възниква необходимост от адаптиране към обстоятелствата на реалната физическа и социална среда.
За разлика от животинския свят, където действат вродени инстинкти за самосъхранение и за продължаване на рода, то при хората, както знаем, съществуват редица влечения, чието удовлетворяване е съществена реална потребност на всеки жив човек.
Тази потребност често не се съобразява с нищо – нито други потребности, нито със срокове, нито с разумни доводи, нито с наличието на възможности и условия.
Нали така?
Единствено адаптацията, според вижданията на Хайнц Хартман, може в някаква степен да намали драматизма на възникващите противоречия и опасности за битието на индивида.
При адаптацията действа принципът на реалността, чийто смисъл най-общо е в наистина съобразяването с съществуващите реалии.
В процесите на адаптиране често се използват необичайни, екстраординерни, действия, като при тяхната мотивация често можем да видим ролята на фантазията и ирационалността в човешката психика.
Разбира се, в голямата част от конкретните случаи на адаптиране действат рационалните фактори, участва мисленето, разумът.
Но Хайнц Хартман смята, че много често при адаптирането извън контрола на разума остават редица емоции, редица нагласи, погрешни цели, желания, мотиви, неадекватни намерения и др.
Той счита още, че самият процес на адаптиране може да стане не по два основни пътя (автопластичен – чрез изменение на себе си, и алопластичен – чрез изменение на обкръжението), каквото е общоприетото до момента мнение, а по три пътя: освен тези първи два, той допуска и трети начин за адаптиране – чрез намиране на нова среда, която е по-пригодна за индивида.
Счита се, че идеите на Хайнц Хартман за адаптацията са фон, на който могат да се анализират останалите проблеми в сферата на приложната психоанализа.
Един от тези проблеми е за ролята на Свръхаза във функционирането и развитието на конкретната личност.
Както знаем, Свръхазът е фигура във Втората Топика на Фройд, която отговаря за обществените претенции към битието на индивида, отговаря за това, което той трябва (длъжен е) в рамките на даден социален контекст да прави (да постъпва).
В своя труд „Бележки за Свръхаза“ („Notes of the Superego“) Хайнц Хартман сочи двата основни според него компоненти на Свръхаза: Аз-идеала и моралните ценности.
Към последните той причислява следните четири главни добродетели:
- справедливост
- мъдрост
- мъжество
- умереност.
Между другото, те влизат в седморката на християнски добродетели, която освен тях включва и същинско религиозните:
– вяра,
– надежда,
– любов.
Четирите главни добродетели на Хартман се отнасят съответно (поред) до морала и до трите основни сфери на човешката психика – разум (мислене), воля и преживявания.
Запомнете това!
Хайнц Хартман допуска конфликтно функциониране на Свръхаза (каквото е налице при Аза), а така също и деформации на Свръхаза.
Говори също и за специфична ирадиация на моралните ценности, които се разпространяват (и овладяват) други полета на психиката, на мотивите и съответно на дейността и преживяванията на личността.
Своите идеи за ролята на моралните ценности Хартман ползва в практическата си работа, като посочва, че в обществото са необходими действащи морални кодекси и специфична етика на здравето.
Мисля, че във всичко това прозира желанието на Хайнц Хартман да превърне психоанализата в надежден инструмент за нравственост и за щастие на човека.
Теоретичните разработки и изследванията на Хайнц Хартман в пълна степен обслужват психоаналитическата практика, особено психотерапията.
Неговите възгледи и идеи за същността на Аза, за влеченията и тяхната енергия, за процесите на адаптация, за ролята на моралните ценности и др. могат да бъдат видени и в методологически план.
Те представляват методически основания (указания, схеми, еталони) за работа в различни области на социалната практика.
Освен това тази методология помага за разпространението на психоанализата и в други сфери (например, изкуство, комуникиране, педагогика, медицина, социални дейности и др.).
Сближава психоанализата с други научни сфери – социология, социална психология, антропология, философия, история, икономика и др.
Характерно за Хартмановата методология още е насочеността ѝ към бъдещето, към това, което предстои пред човека и пред обществото.
В най-общ ракурс приложението ѝ се базира на следните нейни основни постулати (особености):
- Акцентиране на нормалните, безконфликтните, аспекти на Аза и на адаптацията;
- Използване на автономен апарат на Аза, извън влеченията;
- Способност на Аза да разполага с първична енергия;
- Разработване на структура на Аза и на границите му;
- Определяне на функциите на Аза;
- Оценка на синтезиращата и организиращата функция на Аза;
- Изследване на неутрализираната енергия, постоянно служеща на Аза;
- Систематично разширяване на психоанализата до обща психология;
- Уточняване на еволюцията на животинския инстинкт до бинарността „Аз и То” от Втората топика на Зигмунд Фройд;
- Ново разбиране на агресивното влечение;
- Акцентиране върху постоянните отношения между интрапсихичнитепроцеси и средноочакваното обкръжение;
- Ново дефиниране на определени психични феномени, като сублимацията и др.;
- Използване на горепосочените идеи в клиничната практика – при шизофрения, детски неврози и др.;
- Изясняване на научната методология и на ролята на емпиричните наблюдения за построяването на хипотези и изграждането на теории и т.н.
Толкова за днес, дами и господа.
Бъдете здрави и щастливи!
