ДЕТСКАТА ПСИХОАНАЛИЗА НА АННА ФРОЙД. АЗЪТ И ЗАЩИТНИТЕ МЕХАНИЗМИ. КОНЦЕПЦИЯ ЗА ПСИХОТРАВМАТА
Дами и господа,
Знаем, че Мелани Клайн преди Анна Фройд работи усилено в областта на детската психоанализа и създава там нова практика, която излиза извън нормите на класическия фройдизъм, противопоставяйки се на пансексуализма, на могъществото на Едиповия комплекс и либидото и др. (виж седмата тема в този курс).
Напротив, Анна Фройд следва пътя, както може да се очаква, който е начертан от баща ѝ, като нито на йота не се отдалечава от основните му постулати.
Заедно с това, за разлика от клайнианците, при аннафройдизмът детската психоанализа е тясно обвързана с педагогиката.
Анна Фройд има специални изследвания и трудове за взаимодействието между тези две научни области (и практики): например, „Връзки между психоанализата и педагогиката“, „Въведение в психоанализата за педагози“ и др.
Анна Фройд намира, че съществува съществена разлика между психоаналитичната практика при деца и при възрастни.
Изследването на несъзнаваното в пълния смисъл на думата не би могло да се осъществи при едно дете, тъй като детската психика е твърде крехка и има особености, които не позволяват това.
Терапията, според нея, трябва да се извършва заедно с училището (детското заведение), семейството и родителите, като при това по-важна е ролята на бащата (виждаме влиянието на ортодоксалния фройдизъм).
Тези основни характеристики на детската психоанализа са изложени в трудовете на Анна Фройд: „Норма и патология в детството: оценки на развитието“, „Въведение в техниката на детския анализ“, „Четири лекции по психоанализа за учители и родители“ и др.
В детската психоанализа на Анна Фройд се отчитат и фактите, че при детето, за разлика от възрастния, липсва разбиране на страданието, няма желание (и решение) за оздравяване, отсъства свободното асоцииране, липсва охота за връщане в миналото и др.
Поради незрялостта на детския Свръхаз и значителната (заместваща го) роля на родителите, не е възможно инстинктивни подбуди да се включат
пряко в нормативната структура на детската личност; това става чрез родителите.
Следователно точно те, родителите, а не работата със Свръхаза, могат, според Анна Фройд, да помогнат в лечението на детските неврози.
За детето-пациент в периода на терапията психоаналитикът се явява безспорен авторитет и то често го приема като Аз-идеал.
Също така неврозата на преноса, характерна при възрастните пациенти, тук отсъства, тъй като детският Свръхаз, както казах, още не е окончателно формиран и не е зрял.
Методиката на детската психоанализа на Анна Фройд включва интерпретиране на сънища, мечти, фантазии, рисунки, чувства и др., които могат да предизвикат различни защити – потискане, преместване, изтласкване и др.
Тя подчертава, че при работата с деца трябва да се търси средния път между твърде строгото и твърде свободното (разглезващо)възпитание.
Анна Фройд постоянно развива и усъвършенства своята концепция за детската психоанализа.
Например, през 1967 г. тя посочва термина отиграване (acting out) като особено важен при терапията на детски психични страдания.
Този термин за Зигмунд Фройд е противоположност на спомняне.
Тъй като при детската психика не съществуват големи възможности за запаметяване и задържане в паметта на спомени относно преживявания от миналото, които да се използват при терапията, а освен това липсват и склонности за асоцииране и за анализ, то затова при психоаналитичната психотерапия на деца е много по-подходящо да се използва отиграването (изиграването) на травмиращите ситуации.
Моторните действия, общуването, емоциите и забавността на играта при отиграването безспорно съответстват на детската душевност.
Насочването към отиграването при детската психоанализа омекотява различията на аннафройдизма с игровата концепция в клайнианството.
Един от най-ценните трудове на Анна Фройд е „Азът и защитните механизми“, в който е изложена нейната теория за психичната защита, а освен това в достатъчно разширен вид се прави анализ на Аза като обект на психотерапевтичен интерес и център за наблюдение (в смисъл наблюдател), към когото се осъществяват набези от страна на То.
Самото понятие „защита“ е превърнато в основа на психоаналитична концепция, считаща, че не ролята на То, а приспособяването на Аза към обективната реалност е в основата на повечето действия на човека, включително и на тези, при които той се противопоставя на неприятните и опасни за него въздействия и тенденции.
Всъщност точно издаването на книгата за защитите на Анна Фройд в Международното психоаналитическо издателство през 1936 г. поставя началото на съществуването на новото психоаналитично учение аннафройдизъм.
Аннафройдизмът е тясно свързан във всички свои визии, включително и в детската психоанализа, със защитните механизми.
В книгата за пръв път толкова обстойно и задълбочено се разглежда самата същност на психичните защити, като се тръгва от анализ на Аза (Егото, в българския превод на книгата от 2000 г.).
Приема се, че книгата е важен принос в развитието на Аз-психологията и въобще на това направление в психоаналитичната теория и практика, което се ориентира главно към тази субстанция на човешката психика по Втората топика на Фройд).
Важна роля в психоанализата, и специално в детската психоанализа, играят защитите от афекти.
Терминът „защита от афект“ е въведен от Анна Фройд и се отнася до отхвърлянето от пациента на влеченията и съпътстващите ги афекти: мъка, любов, гняв, ярост, ненавист, ревност и др.
Друга важна защита, според Анна Фройд, е защитата от страха, и особено защитата от страха пред силата на влечението, когато то има обсебваща власт върху пациента, особено в пубертета.
При тази защита пред страховете често се ползват рационализация (Анна Фройд използва термина интелектуализация), аскетизъм, изолация и др.
За защита служат и многобройните детски взаимодействия и връзки с връстници, както и себеотдаването в детските групи.
Тези комуникации и отношения обикновено са силни, даже бурни, но не са дълготрайни и бързо се заменят от нови.
Други типични (класически) механизми, чието значение аннафройдизмът подчертава, са защитният алтруизъм, възникващ като форма на противодействие срещу определени страхове в социума, и идентификацията с агресора.
Разбира се, сочи се и ролята на регресията, като връщане назад към способите на поведение в ранното детство, която доста често се ползва от пациентите в детска и юношеска възраст.
Най-важното в приложен психоаналитичен аспект в концепцията на Анна Фройд за психичните защити е това, че, според нея, твърде лесният (дали не и единствен) път на аналитика към То-то е чрез анализ и интерпретации на защитите.
Във всички случаи този път, според мен, е по-удобен от използването за пряко проникване в То на интерпретациите на символи, както предлага Мелани Клайн.
В книгата не се дава цялостна класификация на защитите (освен предложението на хронологична класификация) и те не се разглеждат поотделно; това е работа по-късно на други изследователи, например, класификацията в знаменития Списък на Коулман и др.
Да видим сега и концепцията на Анна Фройд за психотравмата.
Спомняме си, че първият научен труд на Анна Фройд е за фантазмите и дневните мечтания на едно бито (малтретирано) дете.
Интересно е, че и последната книга на дъщерята на Фройд е пак на подобна тема – „Деца без семейство“.
Можем да заключим, че в аннафройдизма е налице особен интерес към темата за травмата и за поставянето в неравностойно положение спрямо останалите.
На Международния психоаналитичен конгрес през 1953 г. Анна Фройд представя доклад „За загубата и за загубилия“ („About Losing and Being Lost“), където доразвива идеите на своя баща за страха от загубата на нещо значимо за личността и за преживяванията на тази загуба.
Описва страховете от принудителното лишаване (отнемане) при децата и обедняването при възрастните, които са съпроводени често от психични травми.
Въпросът се свързва с травматичната ситуация и попадането в нея, а също така и с преживяванията на безпомощност, които са така характерни в постравматичния душевен живот на претърпелия травмено събитие човек (дете).
Анна Фройд твърди, че „травмата е това събитие във вътрешния за човека или във външния свят, което може със своята неочакваност, интензивност и с качеството на въздействията на травматорите да направи Аза за кратко или за дълго време бездеен“. Това е дефиницията.
Всяко събитие, спрямо което човек няма достатъчно защита, може да нанесе травма – казва още тя.
Травмата се разбира като нападение върху Аза и може да предизвика негови деформации или (в най- лошия случай) неговия разпад.
Реакцията на травмиращите ситуации в момента може да бъде различна:
–паника,
– неадекватни реакции,
– стенично вцепеняване,
– парализа и др.
Терапията на травмата се извършва чрез възстановяване на целостността на Аза и на пълноценността при реализирането на всички негови функции.
В детската възраст, когато детето е недиференцирано, т.е. няма ги ясните граници между Аз и То, и лисва цялостната конструкция на Аза, травмата е малковероятна и по-скоро преживяванията на детето са в посока на мъка (poena damni) и безпомощност.
Съответно и терапията, за разлика от терапията при възрастните пациенти, е по-различна.
Струва ми се, че е достатъчно за днес, дами и господа.
Така ли е?
Тогава всичко хубаво!
Пазете се!
