ОБЕКТНИТЕ ОТНОШЕНИЯ В ПРАКТИКАТА НА ПСИХОАНАЛИЗАТА. ОКНОФИЛИЯ И ФИЛОБАТИЗЪМ. ТЕОРИЯ НА БАЗИСНИЯ ДЕФЕКТ. МЕТОД НА БАЛИНТ ГРУПИТЕ
Дами и господа,
За Микаел Балинт е характерен клиничният подход; той не ползва в своята научна работа умозрителни пътища.
Клиничният подход го води към една по-обща констатация, според която поведението на човека – и на детето и на възрастния, се формира на основата на обектните отношения.
Обектното отношение (Objektbeziehung, Object relationship) като термин обозначава начина на връзка и взаимодействие на човек с неговия свят.
Въпреки че Зигмунд Фройд ползва този термин, обектните отношения не са част от концептуалния апарат на класическия фройдизъм.
Те стават важна съставка на психоаналитична парадигма в областта на психотерапията благодарение на Микаел Балинт.
Той пръв (още през 1935 г.) вижда известно разминаване между класическата психоаналитична техника при терапията и действителното положение в сферата на контакта и взаимодействията на пациента с околния свят.
Обектните отношения на дадена персона зависят от цялостната организация и от развитието на нейната личност (нейния Аз) до момента, от фантазменото (в някаква степен) възприемане на самите обекти и от системата предпочитани защити, които ползва тази личност.
Обектните отношения могат да бъдат различни типове в зависимост от фазата на развитие на личността в нейната онтогенеза и от личностните ѝ особености, включително и от областта на психопатологията.
В този смисъл, например, можем да говорим за орални обектни отношения, или за меланхолни обектни отношения и т.н.
На първо място сред обектните отношения стои обектната любов.
За Микаел Балинт първичната обектна любов като обектно отношение е въплътена в желанието на човек не толкова да обича някого, но в желанието да бъде обичан.
Микаел Балинт твърди в своята книга „Страхът и регресията“ въз основа на клиничния си опит и на изследванията си по въпроса, че малките деца стават раздразнителни и плачливи, когато добрият контакт между тях и обкръжението им е нарушен.
Описвайки обектната любов, Микаел Балинт сочи, че това е фактически състоянието при което субектът е обичан и задоволяван, без да трябва да дава или да прави нещо в замяна.
Балинт сочи още и специфичната тенденция за сцепление, възникваща при страха.
В критична ситуация детето инстинктивно се хваща и се притиска към майка си, желаейки сякаш да бъде едно цяло с нея.
Обектните отношения, в частност обектната любов, могат да бъдат както активни, така и пасивни.
При това, те много често, според Балинт, са със сексуални цели: в първия случай – „нежно сексуални“, а във втория – „генитално чувствени“.
Неговата идея всъщност е в терапията да се обърне повече внимание на обектните отношения, като в същото време настоява за повече внимание към
взаимодействията между пациента и лекуващия го терапевт в контекста на тези отношения.
Освен това е нужно да се търси и вписването на Аза в културната среда, свързаните с субект-обектното взаимодействие нарцистични смущения и др.
Анализът на обектните отношения се простира върху всички области на обектното обкръжения (социална област, културна област, семейна, професио- нална и др.).
Концепцията за обектните отношения впоследствие става много популярна.
Формира се даже специална школа на обектните отношения (Object-Relation School), а самото понятие се използва в почти всички съвременни психоаналитични концепции, особено в британската школа.
В психоаналитичното движение по тази тема работят Уилфред Бион, Доналд Уудс Уиникът (ще говорим за него в следващата лекция) и др.
Сега, дами и господа, се пригответе за едно интелектуално усилие, ще се опитаме да разберем окнофилията и филобатизма на Балинт.
Във връзка със своята концепция за обектните отношения Микаел Балинт въвежда и ползва тези нови понятия.
Първоначално (1935 – 1940 г.) той говори за първична обектна любов, за обектно доверие, които се наблюдават при малкото дете.
По-късно (след 1959 г., когато публикува „Страх и регресия“) той нарича първичната обектна любов окнофилия.
Терминът произхожда от οκνος – колебание, нерешителност, страх, и буквално означава обичане на страха, зависимост от страха.
Окнофилът, воден от тази зависимост, реагира на външния обект, като се стреми да се хване и притисне към него или към нещо друго (някой друг, например майка му, казайме го това вече), да интроецира обекта, да влезе в клинч (по терминологията на бокса) с опасния обект.
С една дума при окнофилията се срещаме с необичайна хиперактивност спрямо обектните отношения.
Възможна е и друга стратегия при обектните отношения – филобатизъм (от обичам, и βατος – достъпен, постижим), когато човек не може да постигне това, което иска, когато в сферата на обектните отношения не става желаното от него.
Тогава филобатът, който обича риска, разчита повече на себе си, на собствения Аз.
Хиперактивността му е насочена към собствените му личностни функции и собствените действия и изяви.
Терминът наподобява схемата на думата акробат, която буквално означава „високото постигащ“, скачащ нависоко.
Филобат означава постигащ, обичащ лишаването, риска.
Вторични рефлексни феномени на окнофилията и филобатизма са:
– садизмът и мазохизмът,
– ненавистта и нарцисизмът.
Те следват неизбежните фрустрации, реакции са на понесената неприятност.
Окнофилията и филобатизмът се явяват и се развиват като реакции на независими и травмиращи обекти, които са опасни и вредни за субекта.
Окнофилът разчита на презумпцията за добронамерен спрямо него обектен свят и когато срещне въпросните независими и опасни обекти той реагира окнофилически – със механизма на сцеплението (хващане и притискане в буквален и в преносен смисъл).
Обектите внушават страх.
Филобатическият свят е друг, той по начало си е враждебен и човек очаква от околните обекти неприятности.
В такъв случай неговата реакция е да хиперактивира собствените си личностни функции, за да се справи с опасностите и със злото.
При филобатизма от обектите се изисква да формират дружествени пространства (по израза на Микаел Балинт), като за това субектът разчита главно на себе си.
При своето сцепление (хващане, впиване) в обект окнофилът не се заблуждава за взаимността на добрите чувства с обекта.
Но той така просто се чувства по-уверен.
На окнофилията може да се погледне като на ползване на регресията, докато при филобатизма имаме придобиване на надеждни навици за справяне с опасностите и злините на околния свят.
В този смисъл можем да говорим, обратно на окнофилията, за своеобразна прогресия.
Според Микаел Балинт, независимо че на пръв поглед окнофилията изглежда като по-примитивен механизъм, то и двете нагласи са еднакво примитивни.
И окнофилът и филобатът са еднакво самотни в социалния свят.
В психодиагностичната практика двата типа обектни отношения често се смесват и често взаимопроникват едно в друго, както е, например при садо-мазохизма.
Психотерапията при пациент-окнофил трябва да е насочена към преодоляването на окнофилическите страхове, а при пациент-филобат – към формиране (реално или фантазмено) на дружествени пространства.
Микаел Балинт създава и теория на базисния дефект.
Тази теория е изложена в книгата му „Базисния дефект. Терапевтични аспекти на регресията“, която е публикувана през 1968 г.
По дефиниция базисният дефект представлява недостатък в базисната структура на личността.
Той, според Микаел Балинт, не е конфликт, а по-скоро е трудност (невъзможност) за приспособяване на персоната (дете или възрастен) към
околните, които съставят неговата среда.
Базисният дефект може да бъде схванат и като невъзможност на човек да разбира и да признава самия себе си.
Базисният дефект е важен феномен при психоаналитичната работа с пациента.
По принцип се счита, че в психоаналитичните сеанси целта трябва да бъде усилването на Аза на пациента, и по-скоро – на тази част на Аза, която е по-близо и е в контакт с То-то.
На практика трябва де се постигнат следните неща:
- Да се увеличи възможността за изпитване на удоволствие от ревизиране на влеченията;
- Да се понасят неудоволствията от нереализирани влечения;
- Да може да се устоява на импулсите за ненавист;
- Да е възможно пълно и правилно да се разбират вътрешните състояния и взаимодействията с външния свят;
- Да се намали значението и, ако може, да се разруши тази част от структурата на Аза, която не смее да се наслаждава на удовлетворените влечения;
- Да се противодейства на такива защити като затормозяване, отричане и обръщане в противоположност;
- Да се противодейства на механизмите за приспособяване към външни свят и към Свръхаза за сметка на вътрешната реалност на пациента и др.
Микаел Балинт счита, че много често при работата в горните направления между аналитика и регресиращия пациент е възможно да се образува пропаст под формата на базисен дефект.
В такъв случай разбирането между двамата, това което всъщност според Балинт пациентът най-много желае, е блокирано.
А интерпретациите, каквито и да са те, могат да се възприемат като враждебност.
За това влияе така наречената аура на асоциациите.
Изходът от подобна ситуация при психотерапевтичната практика е във възстановяване на доверието на пациента и в създаването на правилната дистанция между терапевта и пациента, която не трябва да бъде нито много скъсена (това би накърнило свободата на пациента), нито много отдалечена (тогава пациентът би се чувствал изоставен).
Освен това отношенията между аналитика и пациента на равнището на базисния дефект трябва непременно да включват търпимост и уважение.
В никакъв случай не бива да се проявява съчувствие, което би се схванало от регресиращия пациент като демонстрация на всемогъщесво от страна на терапевта и само би усложнило преживяванията при базисния дефект. Това го схващате, нали?
С една дума според Микаел Балинт при наличие на ситуация за попадане в базисен дефект, това, което трябва да се търси в психотерапията, е приспособяването един към друг на терапевта и пациента.
И сега – последната част от лекцията, за метода на Балинт групите.
Методът на Балинт групите е запазена марка на видния унгарски психоаналитик.
Общата идея идва от принципа на работата със случаи (case work) и конкретно при метода на Микаел Балинт става въпрос за коментиране, дискутиране и обсъждане в група, съставена от психотерапевти, медици и психоаналитици на реални случаи от тяхната практика.
Оказва се, че тези фактически групови сеанси са много плодотворни както за решаването на конкретни частни проблеми от психотерапевтичната практика, така и за квалификацията на самите терапевти.
Причината за успеха на Балинт групите е в това, че те запълват така наречената от Микаел Балинт „фундаментална липса“, представляваща отсъствие на независими външни оценяващи фактори при психоаналитичната практика, които да се произнесат по независим от личните становища и преживявания на терапевта начин за стореното от него в терапията.
Според Микаел Балинт фундаменталната липса е причина за недопускането на контрапреноса (несъзнаваните реакции на аналитика към анализирания и към неговия пренос) в реалните психоаналитични сеанси, тъй като приспособяването един към друг е несъществено или изцяло го няма.
Работата в Балинт групите води към успешни резултати не само по отношение на психоаналитичната психотерапия, но и в други области навсякъде в болничната среда, в различните болнични отделения, като особено резултатна е в педиатричните болнични институции и в психиатриите.
Балинт групите способстват и за хуманизирането на психоаналитичната практика и въобще на медицинските дейности в различните клонове на здравеопазването.
Този модерен метод намира добър прием навсякъде по света, независимо от отношението към психоанализата, знаем някъде, у нас, например, то е ако не отрицателно поне подозрително.
Не знам точно кога, къде и дали у нас са правени опити за работа по метода на Балинт групите.
С това, дами и господа, приключваме за днес.
Бъдете щастливи!