ОБЕКТНИ ОТНОШЕНИЯ И ПРЕХОДЕН ОБЕКТ. ВЪТРЕШНАТА ПСИХИЧНА РЕАЛНОСТ СРЕЩУ ФАНТАЗИРАНЕТО. ИГРА И ВЛИЯНИЕ В КЛИНИЧНА СРЕДА
Дами и господа,
В своята студия „Примитивното емоционално развитие“, публикувана през 1945 г., Доналд Уудс Уиникът сочи, че за него отношенията между майката и младенеца изглеждат като процес, в който отначало има две линии на поведение, които са противоположни, но постепенно те се сближават и се пресичат.
Това ясно се вижда на схемата:
Моментът „m“ на пресичането е малка част от опита, който младенецът възприема или като халюцинация (фантазиране) или като обект от външната реалност. Това може да бъде майчината гръд, възглавничката, биберонът.
В своите обектни отношения към всичко в света детето ползва различни емоции – нежност и обич, но и ненавист и агресия, включваща и тенденции към разрушаването му.
Бебето на практика няма самостоятелно битие; то винаги е част от система отношения.
Тъкмо затова според Доналд Уиникът бебето не съществува.
Отначало е едно цяло с майката, а после влиза в отношения и с други хора.
Ако тези отношения (например, с майката) по някаква причина са затормозени или блокирани изцяло, то у детето се развиват асоциални тенденции, депресия, фрустрации и др.
Започват да се търсят компенсаторни и хиперкомпенсаторни механизми.
По този повод Уиникът въвежда в употреба нови понятия:
– обичайната всеотдайна майка (ordinary devoted mother),
– достатъчно добрата майка (good enough mother).
Малкият човек ползва в тези обектни отношения и механизма на преходния обект.
Обикновено като пример за преходен обект се сочи кърпата, куклата, играчката, плюшеното мече, камиончето.
Същността на механизма е в самото ползване на обекта, за да се установят отношения с околния свят. Тоест, не самото плюшено мече, а прегръщането и играта с него дават на детето обектни отношения и го учат на взаимодействия със света наоколо.
Всичко това става чрез фантазиране, което се среща с вътрешната реалност на субекта.
Подобни феномени могат да се намерят в литературата (Джеймс Джойс, Милорад Павич, Жак Превер, Емили Дикинсън и др.) и в пластичните изкуства.
Например, в живописните колажи на Хуан Миро, Пабло Пикасо или Жорж Брак ние виждаме неща, притежаващи характеристиките на преходни обекти, тях ги има отделно в реалността, но те участват и във фактурата на живописното платно.
За Доналд Уиникът способността за контактуване с външни обекти се различава от способността за използването на външни обекти, която в психологичен план е по-диференцирана.
Схемата, по която протича усвояването на обектите от реалността, е следната:
- Установяване на отношения с обекта;
- Откриване на характеристиките на обекта;
- Разрушаване (или опити за разрушаване) на обекта;
- Обектът устоява;
- Детето може да използва обекта.
Безсъзнателно разрушаването става чрез фантазирането основа за обич към обекта.
А устояването (издържане на агресията) на обектите води до временна ненавист към него, пак основана на фантазии и на представи.
Във своето взаимодействие двата противонасочени процеса имат връзка с редица проективни защитни механизми.
Те са същите като при по-късните възрастови периоди в онтогенезата.
Този и други факти съдействат на концепцията на Доналд Уиникът за обектните отношения и помагат преходния обект да влезе в употреба при психотерапевтичната практика.
Тази концепция прави възможно по различен от класическия начин да се оцени и изследва поведението на пациента в клинична среда.
Става дума за преход към използване на аналитика като преходен обект и като същински обект, даващо възможности за нови взаимодействия между анализирания и анализиращия, в които има повече опции за самореализация на анализирания пациент и повече опции за преживявания с фантазии и с дълбоки чувства.
Да вифим сега въпроса за вътрешната психична реалност срещу фантазирането.
В основата на вижданията на Доналд Уудс Уиникът за психиката на човека лежи схващането, че човек е изолирано същество, което не се поддава на познание отвън. Много интетесно!
Тази теза е изведена в неговия труд „Способността да бъдеш сам“.
Но това същество (човекът) е способно да се формира като личност, да стане личност, и тогава то може само̀ да познае себе си.
Това познаване (постигане) на собствената същност става обаче чрез другите хора, чрез обектните отношения с околния социален свят. Много важен момент!
Уиникът полага много усилия да анализира този парадокс и по мое мнение успява чрез концепцията си за вътрешната реалност и фантазирането.
Става дума за психична реалност, която може да бъде външна психична реалност (произхождаща от външния свят и връзките с него) и вътрешна психична реалност, която, по неговия израз, е отсам „отграничаващата мембрана, която се отнася към това, което би могло да бъде наречено психосома“.
Психичната реалност изключва възможността за фантазиране. При нея няма представи, тя е такава, каквато е.
Това с пълна сила се отнася до вътрешната психична реалност, която както вече казах, според Доналд Уиникът не би могла да се разбере отвън.
Механизмите, които образуват (формират) вътрешната психична реалност са три:
- Интеграция;
- Персонализация;
- Реализация, в смисъл възприемане на времето, пространството и другите качества на действителността.
В началото на онтогенезата човешкото същество е в състояние на първична неинтегрираност, но постепенно с тези три процеса успява да постигне обектни отношения с околния свят и да се интегрира (адаптира) по някакъв начин с него, постигайки (разбирайки) собствената си същност, осъзнавайки Self-а си, истинския си Аз.
Когато на този процес за постигане на реалната психична същност на човешкото същество се противопостави фантазирането, фактически се поддържа неистинска, лъжлива, картина за собствената същност (Self).
За Доналд Уиникът фантазирането е метод за съхраняване на фалшива самоличност на пациента, и употребата му може да доведе до остри дисоциации (разкъсвания на връзките) във вътрешната психична реалност и до деформации на обектните отношения и връзките със света, което води до психични проблеми и страдания.
Те често са с тенденция да станат хронични.
Вижда се ясно противопоставеността на вътрешната психична реалност срещу фантазирането.
От това съвсем логично следва, че при психотерапевтичната работа с психоаналитични средства е необходимо по някакъв начин да се противодейства на това противопоставяне.
Това би могло да стане, според Уиникът, чрез влияние и чрез игра.
Доналд Уиникът посочва нещо твърде важно за психотерапевтичната практика, че съществува разлика между ролята на желанията и ролята на потребностите в клинична среда.
При регресивния пациент (пациента с регресия), каквито най-често са пациентите в детска възраст, можем да констатираме само потребности.
Тяхното неудовлетворяване не води до гняв, както е при неудовлетворените желания, а до фрустриране, което става основа за блокиране на процесите на развитието на собствената самоличност (Self) на пациента.
Тук на помощ идва играта.
Аналитикът би могъл да проиграе ситуациите на неудовлетворяване на потребността, проиграване на мечтите и представите за това, което на него му трябва.
Това в технологичен аспект се предхожда от специфично размразяване на фрустрацията, която е обусловена от външния свят.
След това от позицията на нов и силен Аз се изразява нещо като гняв спрямо фрустриращата ситуация и фрустриращите обстоятелства.
Регресията се придвижва в направление към независимост на персоната от потискащите я фактори.
След това се постига душевен подем и се усилват жизнените сили на пациента.
Разбрахте ли?
Работата на аналитика с регресивния пациент по тази схема предполага в най-голяма степен влияние.
Това влияние според Уиникът може да бъде също три вида:
- Чрез средата на провеждането на психоаналитичните сеанси;
- Чрез предлагане на това, от което се нуждае пациентът. Това става със самото присъствие на аналитика, с интерпретациите му и/или с постигане на свобода на изявите (вербални и невербални) на пациента;
- Чрез семейното и социалното обкръжение на пациента.
В общи линии може да се каже, че влиянието в клинична среда преследва цели, свързани с приспособяването (адаптирането) на пациента към външния свят без да е нужно той да ползва механизмите на психична защита (главно регресията) и без да ползва потенциала на То.
В своята последна книга „Игра и реалност“ Доналд Уудс Уиникът сочи, че всичките елементи на терапевтичния процес (дисциплина, такт, доверие, жестове, реч и др.) имат характера на игра.
Той счита още, че самото понятие „игра“ в психотерапевтичен аспект трябва да с разбира като играене, а не като игра в смисъл обективирано нещо само за себе си (например, играта „Черен Петър“).
Според него даже самата психотерапия представлява пресичане на две сфери на играене: играта на пациента се пресича с играта на аналитика в хода на психотерапевтичния сеанс (виж пск предишната схема).
Става ясно, че една от първите задачи на психотерапевтичната технология на Доналд Уиникът е да се застави пациентът да играе, да влезе в това пресичане на двата феномена на игра от страна на психотерапевта и игра от страна на самия пациент.
Обикновено това се оказва нелесна задача, тъй като пациентът отначало по подразбиращи се причини не е склонен да играе.
Уиникът даже говори за един специфичен „свещен момент“, както той го нарича, когато между пациента и психотерапевта се установява тази близост, която прави възможна играта между тях, и от който нататък тя започва и се осъществява.
За Доналд Уиникът психотерапевтичният сеанс, като всяка игра, е напълно двустранен процес, той е игра, в която има влияние както от аналитика към пациента, така и обратно – от пациента към аналитика.
В общи линии, характерно за психотерапевтичната практика на Доналд Уиникът са:
– подчертаната неутралност на аналитика (той даже изпълнява функциите на преходен обект),
– стремеж да преоткриване на детето в пациента,
– по-малка продължителност на сеансите,
– подържане на топли и приятелски отношения с пациента,
– ползване на играта, драсканиците (squiggle game) и др.
Уиникът предлага на пациентите особена среда, демонстрира добри чувства към тях с прегръдки и жестове, когато е нужно, удължава сеансите и т.н.
По принцип психотерапевтичните техники, които Доналд Уиникът предлага и сам ползва, както и особеностите на неговата психотерапевтична работа, противоречат на стандартите на IPA, но въпреки това имат много привърженици сред практикуващите психоаналитици.
Мисля, дами и господа да спрем дотук, достатъчно говорихме за Уиникът.
Стига толкова.
Сега си починете добре!
Довиждане!