ЕРОСЪТ СРЕЩУ РЕПРЕСИВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ. КОНЦЕПЦИЯТА НА ЕДНОМЕРНИЯ ЧОВЕК
Дами и господа,
У американеца с германско потекло Херберт Маркузе определено има, колкото и да е чудно, вродена склонност към „ляво“ мислене.
Това донякъде е обяснимо с факта, че той е от поколението, което изпитва по най-силен начин влиянието на революцията на комунистите през 1917 г. в Русия.
Изучавайки и прехласвайки се по Карл Маркс, което не е необичайно за доста от тогавашните млади интелектуалци, Маркузе разбира по-късно недостатъците на комунистическата идеология, даже и погледната в нейния благоприличен хегелиански ракурс.
Тъй като Херберт Маркузе е под влияние и на другия титан на своето време – Зигмунд Фройд, той по съвсем естествен път се опитва да коригира въпросните недостатъци и дефекти на комунистическата концепция с психоаналитични средства.
Старае се да открие дълбинните психични корени на обществените проблеми и ги търси в лоното на безсъзнателното.
Като последовател на културалиста Теодор Адорно от Франкфуртската школа, той, вече немлад, среща неофройдистките си идеи в духа на Карен Хорни и на Ерих Фром с културализма, и създава „Ерос и цивилизация“.
Основната идея в този капитален труд е за преодоляване на репресивността у съвременното индустриално общество.
По класическата схема на Зигмунд Фройд, това може да се свърже с ограничаване властта на То в полза на усилване функциите на Аза.
Според Маркузе това трябва да стане по пътя на културата и цивилизацията.
Ревизирайки фройдизма (и неофройдизма), Херберт Маркузе се отказва от класическия антином на Ерос (любовното и сексуалното влечение) и Танатос (принципът на смъртта), и го замества с принципа на реалността.
Този принцип на реалността се изразява в реда и законността в съвременното общество, което според Маркузе (а и не само според него) репресира и потиска личността.
Схемата изглежда така:
Ерос – Танатос –––} Ерос – Реалност
Виждаме, че бинарната опозиция „Ерос – Танатос“ на Зигмунд Фройд се трансформира в „Ерос – Реалност“.
Нещо подобно твърди по това време и нашият български религиозен водач и мислител Петър Дънов, за когото Адът, като еманация на Смъртта (на Танатоса) е тук, на Земята, в реалността.
В тази концепция на Херберт Маркузе определено виждаме и влияние на друг германец – Харалд Шулц-Хенке с неговия труд „Потиснатият човек“ („Der gehemmte Mensch“), публикуван през 1940 г., а и на модерните по онова време екзистенциалисти – моите любими Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Николай Бердяев, Лев Шестов и др., по-късно Дино Будзати, които изобразяват изолираността и отчуждеността на съвременния потиснат човек.
За преодоляване на потискането на човека в съвременната репресивна цивилизация има много предложения: според комунистите изходът е в помитащата кървава социална революция, будистите препоръчват атараксия (пълно откъсване от желанията, осмата стъпка в Пътя за избавяне от страданията на живота), нашата Света източно-православна църква препоръчва търпението като основна християнска добродетел, авторитетите на хипи движението залагат на наркотиците и рокендрола и т.н.
Херберт Маркузе счита, че на принципа на реалността, който в същността си е репресивен, хората могат да се противопоставят само с принципа на удоволствието, въплътен в Ерос.
Тогава те могат да избягат от потискането и да влязат в Благословената страна отвъд реалността.
Всичко това се реализира чрез културните и цивилизационните механизми, които на практика трансформират сексуалността в Ерос.
Херберт Маркузе твърди: „Нерепресивният ред е възможен, единствено ако половите инстинкти могат, по силата на своята собствена динамика и при променените екзистенциални и социални условия, да породят трайни еротични отношения“.
Той сочи пътя за това – трансформацията на либидото от сексуалност до еротизация на цялостната личност.
Тази идея и този начин на нейното реализиране става впоследствие теоретично основание на Сексуалната революция.
Тя много се харесва на младите хора от двата пола и тъкмо затова името на Маркузе се появява по време на всички младежки и студентски вълнения, протести и бунтове през втората половина на миналия век.
А според мен и в бъдеще винаги ще се появява, щом стане въпрос за развитие на цивилизацията и за търсене на нов ред в обществото.
Маркузе предлага и иска фройдизмът да си върне предишния статут на деструктивно (в положителния дмисъл) разрушаващо и прочистващо движение, което трябва да премахне остарелите стандарти на цивилизацията и да спомогне за изграждането на нови, които да са в съответствие с импулсивната и инстинктивна същност на човешката природа.
В „Ерос и цивилизация“ Херберт Маркузе фактически проповядва своя собствена теория за освобождаване на човека като личност от репресията на обществото чрез създаването на нова цивилизация, базирана върху пацификация на съществуването, т.е. общество, което е преодоляло противоречията и конфликтите в себе си и е в мир.
Сега – за концепцията за едномерния човек.
Концепцията на Херберт Маркузе за едномерното общество, за едномерната идеология, за едномерната мисъл и за едномерния човек е развитие на неговите по-ранни идеи за индустриалното общество.
(В скоби, ползвам термините едномерен, едномерно, едномерна, едномерни, по аналогия, например, на „едномерно пространство“, тъй като ги считам за по-адекватни спрямо идеите на Маркузе, вместо съдържащия ненужна окончателност термин „едноизмерен“, който други автори и преводачи у нас предпочитат.)
Маркузе казва, че съвременният свят „има само едно измерение и то е навсякъде и във всички форми“.
Това измерение е отчуждението, вътрешно присъщо на нещата в цялостната действителност на модерния свят.
Едномерният човек в това измерение се отъждествява със самото си съществуване, което му е наложено с различните открити и скрити репресивни механизми на индустриалното общество.
Този съвременен човек не може да се види в различни измерения, в различни ипостаси – на религиозен човек, на културен човек, на политически човек, на икономически човек, на морален човек и т.н., тоест той е само такъв, какъвто е в действителност – с едно измерение в едно едномерно социално пространство, при което в резултат на репресията господства отчуждение.
Разбирате, нали?
Едномерността е всепроникваща, а отчуждението – безкрайно дълбоко и всеобхватно: простира се навсякъде в социалната действителност.
Мисълта на едномерния човек е управлявана от идеологическите институции и от средствата за масова информация.
Тази мисъл също е едномерна.
В обществото съществуват единствено самодоказващи се истини, които го обслужват такова, каквото то вече е.
Въобще действа трикомпонентното равенство:
Разум = Истина = Действителност
По тази схема субективният и обективният свят се свързват в едно парадоксално антагонистично единство, което се налага на едномерните хора.
Едномерността на човека (и на обществото) се проявява и в поведенското безсилие на индивида и на социалните общности.
Действат процеси на реификация (овещняване, реификацията е трансформация на абстрактни понятия в определена вещ, предмет), която представлява особена форма на отчуждаване на човека от собствената си същност чрез вещите.
Човек се идентифицира (и разпознава) чрез вещите, които притежава.
Според Херберт Маркузе едномерният човек е роб, но той е заменил предишното принудително робство с доброволно робство.
Робува на вещи, на доктрини, на партии, на мафията, на клубове, на семейството си, на организации, конфесионални институции, масонски ложи, властови структури, на приятели и т.н.
Но най-важното в съвременния свят е това, че човек става роб на стремежа си към успех и надмогване на другите, като при това не е толкова важно удовлетворяването на собствените потребности в най-пълна степен, а надпреварата, изпреварването на другия.
Като ученик на Теодор Адорно, в своя труд за едномерния човек Маркузе разглежда подробно и ролята на културата и изкуството, като говори пространно за завладяването на нещастното съзнание от механизмите на репресивната десублимация (особено наложено прекратяване на сублимацията, прекратяване на преобразуването, превключването, на афективните влечения).
Специално внимание в „Едномерният човек“ се обръща на десублимираната сексуалност, която Херберт Маркузе вижда в ред емблематични произведения
на ли- тературата (Уйлям Фокнър, Юджийн О’ Нийл, Владимир Набоков, Хенри Милър и др.), в жаргона, в синтаксиса на рекламните послания, в етикета и др.
Херберт Маркузе предлага в отделна глава „Шансът на алтернативите“ специална психотерапия, която да се ползва преди всичко спрямо политическия елит.
Колко интересно!
Главната цел на терапевтичните сеанси е усвояването от пациента (политик) на нагласа да носи отговорност, да бъде отговорен.
Според Маркузе един човек и едно общество не трябва да са прави (в смисъл добро и справедливо), защото са силни, а трябва да са силни, защото са прави.
Това е финалът на лекцията, дами и господа, харесва ли ви?
Да?
Довиждане!
