КОНЦЕПЦИЯТА НА ЕПИГЕНЕТИЗМА И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ИДЕНТИЧНОСТТА. РИТУАЛИЗАЦИЯТА
И НЕЙНИТЕ ФУНКЦИИ В ЧОВЕШКОТО БИТИЕ. ПСИХОАНАЛИЗА В БИОГРАФИИТЕ НА ЗНАМЕНИТОСТИ
Дами и господа,
Като представител на Аз-психологията (Егопсихологията) Ерик Ериксон анализира развитието на личността, но го вижда като епигенеза (от гръцкото επιγενεσις – буквално, отново раждане), т.е. като развитие с (и чрез) новообразувания, с поява на нови феномени (качества, функции и др.)
За него всеки психичен феномен може да бъде разбран не сам по себе си, а единствено в контекста на съгласуваното взаимодействие между биологични, личностни, поведенски и социални факти на емпирично равнище.
Епигенезата на човешката психика и на Аза, в частност, е определена според Ерик Ериксон от външни фактори, в духа на американския културализъм.
Фактически той отхвърля фройдистката теза за противопоставеността между личността и околния враждебен свят.
За Ерик Ериксон развитието (изменението) на личността в хода на онтогенезата зависи от обществото и от измененията в обществото, като някои от тези изменения могат да станат фактори за възникването на неврози.
С една дума, в епигенетичен план редица психични страдания се виждат като социално обусловени, имат социална природа.
Влиянието на обществото върху епигенезата на личностната психика и на Аза е главно чрез системата ценности на личността.
То води и до създаването у човека на особен маниер при синтеза и реализацията на неговите собствени желания и намерения, а така също определя и способа на комуникиране с другите в социума и способа на общуване със самия себе си.
Самата епигенеза протича в няколко основни стадия (фази).
Според Ерик Ериксон те са осем и всеки стадий се характеризира с противопоставяне на две тенденции.
Например, в младенческата възраст това са базисно доверие срещу базисно недоверие, а в старческата, последната, възраст това са цялостност срещу отчаяние.
Схемата наподобява вижданията на Зигмунд Фройд за петте стадия – от орален до генитален; но ги доразработва и доразвива.
Освен това Ерик Ериксон включва в своята епигенетична теория идеята за идентичността, в смисъл, че човек притежава едно централно и доминиращо качество, което му сигнализира за неговата неразривна връзка с околния социален свят.
На определено стъпало в своето развитие човек неистово търси собствената си идентичност.
Това става с особена сила в петия стадий от епигенезата – юношеството (виж приложената таблица).
Идентичността се изразява в различни параметри и действия:
- избор на социални роли
- избор на ценности
- отъждествяване с някого (или с някои) в социалната общност
- центрираност върху себе си
- осъзнаване на себе си
- осъществяване на самоконтрол и др.
Идентичността, като основна свързана с Аза характеристика на личността, винаги търси определена степен на съвпадане (съгласие, съответствие) със социалното обкръжение.
Ако то се изменя, идентичността също става различна (би трябвало да стане различна).
Според Ерик Ериксон, във всеки стадий са налице характерни проявления на кризи, които са типични за съответната възраст.
Във вече посочената приложена към настоящата лекция таблица се представят както противоречията (бинарните опо- зиции), така и основните възможни кризи във всеки стадий.
Вижте ги внимателно в дясната колона.
Всяка криза по своя характер е психосоциална и говори за основния проблем на съответния стадий от епигенезата.
Ритуализацията и нейните функции в чо- вешкото битие е друга важна за Ерик Ерикдон тема.
Социалните аспекти на теорията на Ерик Ериксон могат да се видят и в неговите етнологически и социалнопсихологически изследвания.
През 1965 г. той публикува своя труд „Онтогенеза на ритуализацията у човека“
Има, пише той там, три подхода към проблема за ритуализацията:
- Първият е антропологически и е много често срещаното (най-обичайно) виждане на ритуалите като повтарящо се социално събитие.
- Филогенетичният подход (при Конрад Лоренц, например) вижда ритуалите като вродени поведенски патерни, които служат на живеещите в група същества (животни, хора).
- Психоаналитическият подход вижда ритуала по друг начин – действия на човека, в които има идиосинкразия (от гръцките ιδιοσς – собствен и συγκρασις – смесване), т.е. повишена чувствителност (склонност или отвращение) към нещо.
Това са действия, които в крайна сметка служат за защита.
Те могат да се видят и като симптоми.
Ерик Ериксон не ползва психоаналитичния път към същността на ритуализацията, а доста неочаквано (ако имаме предвид психоаналитическата му идентификация) избира втория подход – филогенетичния, който е по-близо до неговата епигенетична концепция.
За него ритуализацията е натрапена и съгласувана форма на поведение, „когато две или повече човешки същества след достатъчно голям промеждутък от време повторно встъпят във взаимодействие помежду си“
Ритуализацията – процесът на усвояване на ритуали в хода на епигенезата – започва още в кърмаческата възраст с приветстването (своеобразното поздравяване) между младенеца и майката.
Ритуализацията има много прояви по отношение развитието на Аза.
Всеки от осемте стадия (от таблицата) си има собствени ритуали, които са характерни само за него, но все пак те се съхраняват и като част от структурата на ритуалите в следващия стадий.
Ерик Ериксон изброява няколко основни елемента (качества, характеристики) на ритуала:
- Нуминозност на ритуала (numen е латинска дума, която в този случай означава сакралност, свещеност, създаване на сила); значи, в ритуала винаги има нещо свещено, нещо даващо, създаващо, сила;
- Базиране на взаимни потребности в социума;
- Връзка с практическата реалност;
- Връзка със символическата реалност;
- Наличие едновременно на лични и групови стойности;
- Игров характер;
- Формализиране на ритуалните действия и др.
Ерик Ериксон твърди, че ритуалите могат да бъдат:
– раматични,
– ормални,
– деологически,
– елигиозни,
– анкциониращи и др.
Функциите на ритуала също са многобройни и разнообразни:
– дентификация,
– нициация,
– омуникиране,
– нтеграция,
– свояване на опит,
– внушаване на вяра и т.н.
И последно в лекцията.
Едно интересно поле в творческите търсения на Ерик Ериксон през последните години на живота му е писането на психобиографии на известни личности, като представянето на тяхната душевност е от гледна точка на психоанализата, както я разбира самия психобиограф.
Ериксон фактически анализира и съставя психопортрет и психобиография на Иисус Христос, нашия мил Бог, психобиография на Чарлз Дарвин, на Мартин
Лутер, на Зигмунд Фройд, на Адолф Хитлер, на Ма- хатма Ганди и др.
Нещо подобно прави и Ерих Фром; той пише психоаналитични биографии на Химлер, на Хитлер и на Сталин.
Вилхелм Райх също портретува психоаналитично Хитлер.
А основата на жанра е поставена още от Зигмунд Фройд с „Един спомен от детството на Леонардо“
Ерик Ериксон развива жанра на психоаналитическата биография, усъвършенства методиката ѝ, а заедно с това и средствата, които се използват в нея.
Всички те, разбира се, имат фройдистки характер.
Заглавията на съответните психоаналитични произведения на Ерик Ериксон са със скрит смисъл – „Младият Лутер“ „Истината за Ганди“ „ Образът на
Хитлер и германската младеж“
За психобиографията на Ганди през 1970 г. той получава Пулицър, най-престижната литературна награда в Америка, а другите му творби се считат за класика в жанра и многократно се преиздават, а някои от тях стават и основа на популярни филми.
В „Младият Лутер“ Ерик Ериксон лансира своята теза за мораториума – специфичен период в края на младостта, изпълнен с търсения, размишления, отчуждение и видимо бездействие, който предхожда настъпващата зрялост.
Освен това той сочи твърде убедително кризите на идентичността при духовния баща на протестантската реформация Маттин Литер, и начините, по които той се справя с вътрешноличностните си конфликти.
С тези свои психобиографии Ерик Ериксон легитимира по най-добър начин нова творческа дейност в приложната психоанализа, даваща плодове, които, освен всичко друго, се радват на широк и добър (възторжен даже, според мен) обществен прием по цял свят.
И ние, дами и господа се възторгваме от психоанализата, и затова с такова внимание я изучаваме, нали така?
Довиждане!
Бъдете щастливи и възторжени винаги!