ОСНОВИ НА SELF-ПСИХОЛОГИЯТА. НАРЦИСИЗМЪТ – ОПОРЕН ПУНКТ НА SELF-ПСИХОЛОГИЯТА. ПРИРОДАТА НА ПСИХОАНСЛИТИЧНОТО ЛЕЧЕНИЕ СПОРЕД ХАЙНЦ КОХОУТ
Дами и господа,
По замисъла на Хайнц Кохут неговата Self- психология трябва да представлява развитие на фройдизма, което е съобразено с реалностите на модерния свят.
Тази концепция, както е в повечето случаи при творчеството на третото психоаналитическо поколение, е относително самостойна и е отвъд властвалите толкова години догми на класическия фройдизъм.
Някои от представителите на третото поколение основават своите теории и разработки върху постиженията на други науки – лингвистика и семиотика (Жак Лакан), етнография (Ерик Ериксон), педиатрия (Доналд Уудс Уиникът), философия и екзистенциализъм (Виктор Франкъл) и т.н.
Хайнц Кохут базира своята концепция за Self-психологията върху развитието (разработването) на вече установени легитимни понятия на фройдизма, но вече в друг аспект и в друг контекст.
Той фактически доразработва по свой начин теорията на Зигмунд Фройд за Аза (като елемент от Втората топика), но влагайки в него съвсем друг смисъл и виждайки в него съвсем други функции, вече като Self.
По същия начин се отнася и към темата за нарцисизма, който в неговата психотерапевтична парадигма вече заема централна позиция като детерминанта на всички неврози.
Въпросните концептуални нововъведения не се появяват в неговите трудове от нищото, не са умозрителни изобретения, а произхождат от многогодишната клинична практика както на самия Хайнц Кохут, така и на негови колеги в САЩ и в Европа.
Свързани са с желанията на третото поколение психоаналитици за хуманизиране на приложната психоанализа и с необходимостта редица премълчавани и скривани реални проблеми на психотерапевтичната практика да бъдат подложени от това поколение на анализ и да бъдат решени по подобаващ начин.
Това с особена степен се отнася до остарелите и вече неадекватни методики и техники на психоаналитичното лечение, до различното отношение към проблемите на любовта и секса в модерното общество, до новите реалности в комуникациите, в образованието, в културата и т.н.
Въодушевлението след края на войната обхваща и психоанализата.
Потискана от владеещия Европа нацизъм (заради факта, че твърде много от психоаналитиците са евреи, подложени на репресии и гонения), психоаналитичната теория сякаш се стреми към вдъхновяващи открития, към впечатляващи нови приложения на теорията.
Не бива да забравяме и фактът, че в Свободния свят (Америка) действат други принципи и други тенденции в сравнение със Стария свят – люлката на кла- сическия фройдизъм.
Това са: подчертаният либерализъм, доминирането на предприемчивостта и реализацията, индивидуализмът, прагматизмът и др.
Те фактически са противопоставени на европейския традиционализъм, на консерватизма, на колективистичните тенденции в дейността на хората и т.н.
Понеже центърът на психоанализата вече не е Виена, нито Европа, а е преуспяващият Нов свят в лицето на САЩ (Ню Йорк сити, Чикаго, Вашингтон, Филаделфия, Лос Анжелис и др.), то очевидно се налагат съществени промени в самите психоаналитични теории и концепции.
Self-психологията на Хайнц Кохут е една от тях.
Принципно тази концепция търси трети път към лечебния ефект на психоанализата, както се изразява Кохут.
Внимавайте сега, следва нещо много важно, за трите пътя.
Първият път, посочен от Зигмунд Фройд и неговия кръг, е пътят на търсене на инстинктивните и нагонните (сексуалните) корени на психичните страдания (неврозите), включително Едиповия комплекс, либидото и др.
Вторият път е пътят на клайнианството, пътят на Его-психологията на Хайнц Хартман и др.
Той е търсене на различни преживявания (омраза, завист, любов, ревност, гняв, деструктивни мотиви и др.), които са в основата на всяко обектно отношение, предизвикващо психичен проблем.
Във виждането на Хайнц Кохут третият път е в съсредоточаването на психоанализата върху проблема за самоидентичността (Self) и търсенето на разнородни психични смущения, свързани с нея и с представите на пациента за нея.
Кохут преминава през разцепването на Аза като антецедент на неврозата при Зигмунд Фройд, след това и през разцепването на обекта (и обектното отношение) при Мелани Клайн, за да стигне до виждането на нова субстанция – Self – като съсъд на всички нарцистични пълнежи у личността, водещи до невротични страдания.
При Хайнц Кохут класическият мит за Едип се заменя от алегорията за Нарцис.
Това не може да ни учуди, ако имаме предвид грандиозните изменения, станали в патриархалното семейство, ако отчитаме космополитизма и сексуалната революция, ако виждаме истинското значение на модерните субкултури (особено при по-младите).
Обикновено при представянето и анализа на Self-психологията се цитира известната фраза на Хайнц Кохут от статията му „Двете анализи на м-р Z“, че „класическата психоанализа открива отчаянието на детето в дълбините на възрастния, което е реалност от миналото, а Self-психологията открива отчаянието на възрастния в дълбините на детето, което е реалност на бъдещето“.
Красива дълбока мисъл!
Според Хайнц Кохут много от психичните проблеми и психичните страдания от всякакво естество всъщност се дължат на дефекти или на недостатъчност в Self-а.
Работата по тяхното преодоляване (лечение) се отнася до точно този увреден Self, който се проявява в неспособността за социални контакти и за социален живот на пациента, в уязвимост и ранимост, в прекомерно чувство за малоценност, в изграждането на своеобразна броня в характера, ползването на различни (и много) психични защити, а в редица случаи и прибягване до агресия, самоагресия, насилие и др.
Задачата на ориентираната към Self-психологията терапия е да се опита да постигне възстановяване (restoration) на Self-а.
Да видим сега и нарцисизма като опорен пункт на Self-психологията.
Нарцисизмът е обект на особено внимание от страна Хайнц Кохут в неговите изследвания и разработки по психоанализа.
Самият термин е познат отдавна.
От дълбока древност е свързан с мита за Нарцис (главно от прекрасната поема в „Метаморфози” на Публий Овидий Назон) и означава в най-общи линии силна любов към самия себе си.
В психологията и в психиатрията терминът е въведен от Алфред Бине и описва особена форма на фетишизъм, възприемаща собствената личност като сексуален обект.
Зигмунд Фройд ползва термина „нарцисизъм“ в своите „Три студии върху сексуалността“, визирайки поведението на инвертирани люде, т.е. хомосексуалисти, имащи сексуално влечение към себе си.
Дефиницията на понятието в психоанализата се опира още и на разработки на Карл Абрахам и представя нарцисизма като поведение, определено от либидни фактори, който са били насочени към външни обекти, но сега са насочени към Аза на субекта. Разбирате инвертирането.
От това следва, че съществува известна разлика между нагоните на Аза и сексуалните нагони, а самият Аз вече се вижда като огромно вместилище на либидни пориви от всякакъв характер.
Възниква идеята за автоеротизма, т.е. за нарцисизъм на първо равнище в ранното детство, за първичен нарцисизъм, възникващ с формирането на Аза.
Тук ще ви припомня и идеята на Жак Лакан за стадия на огледалото, която също визира в определена степен ролята на нарцисизма още в ранните години на детството, вижте 62-та лекция на курса.
Освен това, впоследствие е много възможен и вторичен нарцисизъм, който е нарцисизъм на вече формирания Аз.
Тъкмо този нарцисизъм на Аза, издърпал либидото от насочеността му към външни обекти, според Хайнц Кохут, присъства неотменно в клиниката на неврозите, психозите, поведенските разстройства и др.
За Кохут смущенията в сферата на вторичния нарцисизъм (нарцисизма на Аза, по-точно – нарцисизма на Self-а) са основата на психичните страдания, защото деформират самия Аз на пациента, неговия Self, по терминологията на известния американски психоаналитик.
За него тези смущения не са временни нарцистични състояния, каквито ги виждат в клайнианството, а твърде важни (даже най-важните) фактори в сферата на психопатологията.
За Хайнц Кохут нарцисизмът е равнозначен на нагона към Смъртта, т.е. Нарцис е Танатос.
Нарцис е Танатос, повтарям.
Нарцистичните смущения са болест на личността, и са в пълния смисъл на думата патологични феномени, а самия нарцисизъм води до неистово желание („бяс“ по хиперболата на Кохут за разрушаване и унищожаване на другия (или другите) в полза на себе си.
Този неистов и непреодолим стремеж, това огромно щение, всъщност е
другата страна на тревожността и страха пред собственото самоувреждане и самоунищожаване, на страха да не би Self-ът да бъде по някакъв начин разрушен и погубен, а с него да бъде разрушена и погубена цялостната личност, персоната.
Съответно лечението на неврозите и на психозите, според Хайнц Кохут, трябва да се насочи към работа с нарцистичните смущения на пациента и преодоляването на нарцисизма му.
Идеята за ролята на нарцисизма в психопатологията обсебва Кохут да такава степен, че той в редица свои трудове се старае да обясни даже някои социални проблеми с него, т.е. вижда нарцистичните смущения и в битието на социалните групи и по-големите общности.
В характерните за следвоенните години модни увлечения за търсене на психоаналитични (даже и сексуални) обяснения на фашизма и комунизма, накарали Ерих Фром, Вилхелм Райх, Ерик Ериксон да работят по тази тема и да предложат значими трудове, Хайнц Кохут също представя една теория за обществената параноя, възникваща на база нарцистични смущения в обществото.
За него отношенията „водач – водени“, които стоят в основата на всяко тоталитарно общество, имат своя произход от нарцистични деформации у голямата част от хората в това общество.
Същата схема работи и в по-малките социални общности, включително и в малките групи хора.
Винаги става така, че отношенията на водените спрямо водещия включват нарцистични компоненти.
Водените се идентифицират, разцепвайки Self-а си, с водача, на когото искат да приличат, и когото харесват, защото виждат в него себе си – реално или илюзорно.
Съответно, в такава социална общност, според Хайнц Кохут, възникват особени взаимодействия, обсебеност от образа на водача, пермисивност (разрешаване, позволяване), особена съчетана с мазохизъм патологична подчиненост и т.н.
Нарцистичните фактори носят в такава социална общност понякога абсурдна по своите размери безкритичност и всяческа възхвала на водача (водачите), независимо от истинската същност и стойност на действията им.
Хайнц Кохут не само приписва нарцистична етиология на всички неврози и психози, включително и на обществените, но още прилага своята идея за фактора „нарцисизъм“ в изкуството и литературата, в политиката, в историята и т.н.
Неговият син, например, ще напише биография на Вилхелм ІІ, която е построена върху точно тези страни от Self-психологията на баща си, и ще представи германския император с ярки нарцистични характеристики на личността, довели до милитаризирането на Германия и до първата световна война.
Долу е представена принципиалната схема, по която, според Хайнц Кохут, се формират психичните отклонения и психичните проблеми (неврози,
психози и др.) в личността или в социалната общност, разкледайте я.
Вижда се ясно как Self-ът на личността, която в първоначалния момент е с добро душевно здраве, (нормална е), започва за изпитва недостатъчност; личността си създава деформирани представи (идеал) за самата себе си, като преди това по особен нарцистичен механизъм си изгражда величествен Self.
Деформираният идеал, деформираните представи за Self-а, от своя страна водят на практика до симптоми на определено психично страдание.
„Величественият Self“ представлява нововъведение на Хайнц Кохут и е идеализираното родителско имаго, което в същността си е нагонна инстанция, предхождаща величествения Self.
В тази инстанция се сгъстяват импулсите на ексхибиционисткото въображаемо (въображаемото е уловка, свързана с разцепване на Аза).
От тази инстанция се очаква да преодолее в някаква степен травми и поражения на психиката в детството, както и архаичната недостатъчност на Self-а.
Тази схема е приложима за описване на обществената параноя както на цялото германско общество по време на нацизма, или на руското (и българското) при комунизма, така и за описване на възникването на психичните проблеми на отделните членове на социума, включително и на самия фюрер Адолф Хитлер, или на жестокия кавказец Йосиф Джугашвили-Сталин.
Значи схемата работи и по отношение на тоталитарните общества в комунистическите държави и деспотичните, включително СССР (казах за Русия), Северна Корея, Куба, Камбоджа (червените кхмери), Хаити (папа Док) и др.
Разбира се, в пълна степен схемата важи и за социалната действителност у нас, в България.
Накрая на тази част от лекцията ще подчертая, че търсенето и намирането на един основен фундамент във всяка една концепция си има добрите и лошите страни.
Обясняването на всички (или поне на повечето) неща в нашия толкова разнообразен и динамичен свят само чрез един принцип, само по един начин, не винаги води до успешни навсякъде резултати. Така ли е?
Но пък в замяна на това предлага добри основания за определени практики, както е в случая на Хайнц Кохут по отношение на психотерапевтичната практика.
И стигнахме до нея, до природата на психоаналитичното лечение според Хайнц Кохут.
В концепцията на Кохут за Self- психологията важно място е отредено на психотерапевтичните техники.
Като централен елемент на своята психотерапия той сочи емпатията.
Тя е съпреживяване в сферата на възприятията, мислите и чувствата, като особена тежест имат идентификациите с другия в сферата на преживяванията, т.е. субектът (в случая ползващият емпатия психоаналитик) изпитва тези емоции и чувства, които ги преживява и обектът (пациента).
В психотерапията трябва да се дължи сметка за процесите, протичащи по посочената схема, като се отчита факта, че много често величественият Self ползва компенсаторни и хиперкомпенсаторни механизми – например, увлича се в творчески дейности, търси придобиването на особено престижен статус (кмет, депутат, шампион), състезава се и се конкурира навсякъде и т.н.
Според Хайнц Кохут терапията трябва да има за цел да върне на пациента нормалния му Self от началото на схемата, но това не може да стане пряко, трябва връщането на стане последователно през предходните фази на процеса, описан в самата схема.
С други думи, основна задача на психотерапевта е помощта за завръщането на пациента до фазата на архаичната недостатъчност на Self-а, но това преминава най-напред през отстраняване на деформациите в идеала за Self, после се работи по проблема на нагонната инстанция на величествения Self и т.н.
В психоаналитичните сеанси се ползва така нареченият „нарцистичен пренос“, целта на който е пренасянето на преживявания и чувства върху психотерапевта да доведе пациента до нормално състояние и в нарцистичната сфера, т.е. до правилно отношение към самия себе си (към Self-а).
Хайнц Кохут вижда три форми на преноса в психоаналитичната психотерапия:
- Идеализиращ пренос (ползващ идеализираното родителско имаго);
- Огледален пренос, свързан с величествения Self;
- Контрапренос при психоаналитика, свързан с горните два преноса при пациента му.
В много случаи пациентът трябва да се отведе назад до равнището на един фрагментарен Аз, т.е. да се ползва с терапевтична цел механизмът на регресията.
Освен това той трябва да бъде заставен да изпита (да понесе) определени корективни емоционални преживявания, които биха могли да повлияят положително на укрепването (възстановяването) на неговия Self.
При възстановяването на Self-а трябва да се прецени анализируемостта на пациента от гледна точка на концепцията на Хайнц Кохут за трите класа психични страдания, да се разбере неговата тревожност, ползването на защитите от негова страна и т.н.
Ще ви кажа кои са тези три класа психични страдания според Кохоут:
– психози,
– нарцистична личност и поведенски разстройства,
– структурно-конфликтни неврози.
Във всички случаи терапевтичните процеси са спрямо някое от тях, и трябва да вървят от нарцисизъм към обектна любов (любов към външни обекти), от зависимост към автономия и, разбира се, непременно и постоянно в посока на укротяване на нагоните на пациента, сиреч – от нагони към етика. От нагони към етика, казва той.
Струва ми се, дами и господа, че двете лекции на предпоследната тема от курса ви допаднаха.
Така ли е?
Довиждане засега!