БЛАГОТВОРНИЯТ КРЪГ, ИЛИ ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО „ТЕОРИЯ – ПРАКТИКА“ В ПСИХОАНАЛИЗАТА
Дами и господа,
Фройдизмът, респективно психоанализата, възниква всъщност като клинична (медицинска) практика за справяне с психични страдания.
Пътят на Зигмунд Фройд към създаването на неговата парадигма започва, както знаем, от Медицинския факултет на Виенския университет и преминава през такива медицински области като физиология, хистология, неврология и психиатрия.
По този път ще видим прилагане (използване) на редица най-различни методи за психотерапия – водолечение (много модерно по онова време във връзка с възможностите на водните курорти), хипноза, електротерапия, катарзисен метод (открит и ползван от д-р Йозеф Бройер, първият наставник на Фройд) и др.
В същото време раждащата се психоанализа, освен клиничния опит на Филип Пинел и Иполит Бернхайм, ползва още и научните разработки в трудовете на такива теоретици (философи) като Сьорен Киркегор, Едуард фон Хартман, той е автор на термина „безсъзнателно“ (Unbewüsste), на психолога Пиер Жане и др.
С една дума, още със самото си раждане психоанализата е свързана с взаимодействието между теория и практика, между концептуални идеи и клиничен опит, клинична емпирия.
Самата дейност на най-видните представители на психоанализата от Фройд до съвременните авторитети в тази област представлява съчетание на изследователска (теоретична) и приложна (обикновено клинична) работа.
Като тези две съставки взаимно се определят и подпомагат една друга и взаимозависят помежду си в твърде голяма степен.
Картината е представена на втория фотос долу.
Теорията обслужва приложните дейности на психоаналитичната практика с концептуални основания и създаване на методи за работа (поток „а”), а практиката дава емпиричен материал за анализ, за из- води и за изграждане на теоретичните постройки във всяко едно от направленията и школите на дълбинната психология (поток „б”).
Не можем да си представим психоаналитичните изследвания и разработки без участието на практическия опит от клиничната работа.
Както не можем да си представим и ефективната терапевтична дейност без развиваща се теория, нали така?
Благотворният кръг (circulus benignus) на взаимодействието на психоаналитичната теория с практиката на психоаналитичната терапия и приложението на дълбинната психология в социалната сфера (култура, политика, педагогика, религия и др.) постоянно съпровожда развитието на психоанализата, включително и развитието и усъвършенстването на приложната психоанализа, която е главен обект на нашия интерес в настоящото обучение.
Самата психоанализа още навремето (през далечната 1926 г.) е разделена от Зигмунд Фройд в неговия труд „Към въпроса за дилетантската анализа” на две основни части – научна (теоретична) и приложна (практическа), – които се намират според него в постоянно взаимодействие.
Първата обхваща методологията на изследването на психичните процеси при хората, а втората – приложението на придобитите психоаналитични знания в практиката, пак спрямо хората.
Независимо, че по онова време приложната психоанализа, а и въобще психоанализата като наука и като метод, са се приемали главно като клинично насочена дейност, то още тогава обособяването на две основни области на приложната психоанализа е било налице.
Зиигмунд Фройд, а по-късно и неговите последователи Алфред Адлер, Карл Абрахам, Ото Ранк и др., както и неофройдистите Ерих Фром, Мелани Клайн, Хари Стек Съливан и др., са категорични, че дълбинната психология има приложение не само по отношение на отделния индивид, но и по отношение на социалните общности.
Тоест, полето на приложната психоанализа обхваща различни области на функционирането и развитието на социума, отнася се до много социални дейности.
Излиза, че дясната част – Практика – на Благотворния кръг се състои от много съставки, които представляват интерес за практикуващите психоанализата в нейните различни разновидности (вижте долу на третия фотос)
Първоначално самото разделение на приложната психоанализа е на две основни части:
- медицинска приложна психоанализа, като се има предвид психотерапията с използване на психоаналитични методи и средства;
- немедицинска приложна психоанализа, обхващаща всички останали области на приложение на дълбинната психология.
Немедицинската приложна психоанализа, която, ако трябва да бъдем точни, Зигмунд Фройд нарича, цитирам, „немедицински приложения и връзки на психоанали- зата”, ние ще назоваваме „социална психоанализа“, тъй като тя определено се отнася до живота на социалните общности в неговото изключително богатство и раз- нообразие.
Разбира се, животът в обществото касае битието на отделната личност, която е негов член.
В този смисъл между клиничната психоанализа и социалната психоанализа също има взаимодействие и взаимна определеност. И тук можем да видим Благотворният кръг.
Както теоретичната психоанализа, така и приложната психоанализа, включват, разбира се, и своите методологии, съответно методологии за научни изследвания и методологии за практическа работа с отделните индивиди и в отделните социални области (политика, култура, образование, религия и др.)
Напомням, че терминът „дълбинна психология” се използва като обобщаващ всички школи и учения, имащи за предмет несъзнаваното и дълбинните структури на човешката психика.
Тези школи, както е известно, далеч не са само от лоното на класическия фройдизъм и неофройдизма и далеч не споделят всички постулати на ортодоксалната психоанализа.
Това се отнася и до съответните приложни сфери на тези школи и учения.
Проблемът за взаимодействието между теорията и практиката в психоанализата, както и проблемът за методологическата същност на самата психоанализа, включително и на приложната психоанализа, нямат своите окончателни решения.
Съществуват сериозни спорове и твърде различни гледни точки даже и по въпроса, какво е въобще психоанализата: дали е наука в общоприетия смисъл на думата или е херменевтика (изкуство на тълкуването и интерпретирането), дали е евристичен принцип на хуманитарните науки или психоанализата просто си има своя собствена територия сред тях, дали е медицинска научна дисциплина (част от медицината) или е философско-психологическа фундаментална наука, психоанализата дали е наука за „душевното несъзнавано” или е терапевтичен метод, дали е част от психологията (от приложната психология) или е самостойна научна (и приложна) област, дали може да се практикува от немедици (дилетантска психоанализа) или е задължително да е налице медицинско образование и медицинска квалификация на психоаналитика, дали е задължително фундаментално психологическо висше образование и т.н.
При горните съмнения и спорове във всички случаи винаги и ярко се откроява въпросът за методологията на психоанализата, респективно методологията на приложната психоанализа, особено в нейната клинична разновидност – психоаналитичната терапия.
С това завърши първото ни занимание във втория курс, дами и господа.
Надявам се постепенно да придобием нужната за обучението кондиция и то да става все по-интересно за вас, и по-полезно, разбира се.
Бъдете здрави!