ТО, АЗ, СВРЪХАЗ
Дами и господа,
В психоанализата То, заедно с Аза и Свръхаза, образуват психичния апарат на човека.
Тези области (Зигмунд Фройд ги нарича „царства”) съставляват Втората топика.
То (Es, It), за разлика от Аз и Свръхаз, се намира изцяло в пласта на несъзнаваното, в подсъзнанието.
Спомняте си схемата в 4-тата лекция на първия курс.
От една страна, този компонент на човешката психика е тъмен, неразбираем и хаотичен в същността си, а от друга, той е изпълнен със своеобразна психична енергия, която е неконтролируема (след като е в подсъзнанието и е недостъпна за мисълта и за волята), необуздаема, неподвластна на нищо отвъд нея.
За практикуващия психоаналитик То е тъмната и недостъпната (почти) страна на човешката психика, обикновено схващана като всякакви инстинкти, нагони, неудържими страсти, пориви, влечения, импулси, стремежи, необясними желания, въжделения, потребности и др.
Всички те са или вродени (наследени) или придобити, изтласкани.
Има мнения, че всичко придобито в То е чрез изтласкване.
Всичко в То далеч не се подчинява на морала.
Даже и най-фундаменталният етичен принцип „добро – зло” (да не говорим за „справедливо – несп- раведливо”, „честно – безчестно”, „отговорно – безотговорно” и т.н.) тук, в То, не означава абсолютно нищо.
Според класическия фройдизъм в То доминират сексуалните феномени, т.е. въпросните инстинкти, нагони, страсти и т.н. са със сексуален характер.
Това се отнася до всички възрасти, включително и за ранното детство.
Можем да гледаме на То като на резервоар на либидозни пориви, които според някои авторитети в психоанализата (Зигмунд Фройд, Ото Ранк, Ерих Фром и др.) в много голяма степен (дори изцяло) детермини- рат психичния живот, а оттам и поведението, и то във всички сфери, на човека.
То е инстинктивната инстанция на човешката психика.
На него се гледа и като на нагонния полюс, противопоставящ се на Аза и на Свръхаза.
Дега да видим Аза.
Азът (Ich, Ego) като компонент на психичния апарат заема особено междинно място между То и Свръхаза.
Подчинява се както на императивите на То, така и на изискванията на реалността, на Свръхаза.
В клиничната психоанализа е прието на Аза, в този смисъл, да се гледа като на феномен, произхождащ от То, даже като на негова мутирала от влиянието на действителността (Свръхаза) част, изведена предимно в пласта на съзнаваното.
Фройд казва, че изменението на тази част от То, превърнала се в Аз, е с посредничеството на възприятията и на съзнанието на човека.
Можем да считаме, че Азът е в сферата на съзнанието, но части от него са извън съзнаваното и са в пластовете на предсъзнаваното и несъзнаваното.
Тъкмо тези части са важни в психотерапевтичната работа, тъй като представляват полета на взаимодействие на несъзнавани феномени, които значително по-лесно могат да се „качат” в съзнанието и да бъдат контролирани в някаква степен от разума и от волята на пациента.
На Аза следва да се гледа още като на защитна инстанция, реализираща различните форми на психична защита, част от които могат да се окажат твърде важни за психотерапията на конкретния пациент.
В клиничната практика е целесъобразно да търсим Аза на пациента като адаптивен апарат (отделен от То при взаимодействието с реалността) и като идентифициращ личността на пациента феномен, инвестиран (либидно) от То в дълбините на неговата психика.
Трябва да се разчита на много силната връзка на съзнанието с Аза, който фактически е обособена част от него, като в същото време и е еманация на То.
В някои случаи (съобразно конкретните задачи на психотерапевтичната стратегия) Азът трябва да се търси от приложния клиничен психоаналитик и в ролята му на цензор, а също така и в ролите му на инхибитор (задаржач, потисник), на модератор, на интроециращ механизъм, на механизъм на въображението и др.
Би трябвало да се имат предвид и основните функции на Аза, отнасящи се до задействане на изтласкването, до протектиране, до ползване на защити и т.н.
(За функциите на Аза в първата книга с лекциите 1-35 от предишния курс
има специална лекция, петата лекция, стр. 70-75, вижте я.)
Въобще на Аза трябва да се гледа като на инстанция, олицетворяваща здравия разум, разсъдъка, необходимия компромис, действената воля.
Тук ще припомня, че задачата на приложния психоаналитик най-общо може да се изрази с известната формулировка на Зигмунд Фройд: „Там, където е било То, трябва да стане Аз”.
Към нея ще прибавя и друга, по-ясна, според мен, фройдистка инструкция: „Психоанализата е оръжие, което трябва да даде на Аза възможност постепенно да завладее То.”
В приложната психоанализа е известен и фройдисткият термин „Нещастен Аз”, сочещ страданията на Аза вследствие изпълнението на три служби (обязаности) и съответно подлагането на три основни опасности:
– от страна на либидозното То,
– от страна на външния свят,
– от страна на суровия и властен Свръхаз.
В психоаналитичната практика е целесъобразно да се работи с двойката „Реален Аз – Идеален Аз”, която има твърде съществени терапевтични възможности при пациентите от различни възрасти.
Идеалният Аз е едно от наименованията на Свръхаза.
Свръхазът изпълнява особени функции в психичния апарат.
Докато То е, както казах вече, нагонният полюс, а Азът е адаптивният полюс, то Свръхазът е инстанцията, която играе ролята на цензор, на съдия, на взискателен и вечно недоволен управляващ.
Тази инстанция е създадена като следствие на интернализирането на родителските изисквания, норми и забрани.
За Зигмунд Фройд Свръхазът е даже наследник на Едиповия комплекс, въпреки, че неговото формиране, според по-нови психоаналитични концепции, е в предедиповите фази на онтогенезата.
Свръхазът действа от името на реалността, от името на морала, от името на законите, от името на нормите и правилата, от името на обичайното, общоприетото.
Като основни негови функции в клиничната психоанализа можем да търсим според класическия фройдизъм идеалите (идеализирането) и забраните (забраняването).
Но освен тях не можем да не отчитаме и редица други важни функции на Свръхаза: съвестта, себенаблюдението (самомониторинга), саморегулацията, санкциите (себесанкционирането) и др.
В много случаи ще срещнем твърде сложни механизми за осъществяването на посочените функции на Свръхаза спрямо Аза.
Такива механизми, например, са чувството за вина, угризенията на съвестта, себеупреците, самокритиката, самопорицанието, самонаказанието и др.
Очевидно е, че те често имат пряко отношение към психичните проблеми на нашите пациенти.
Ще добавя още, че Свръхазът е този компонент от Втората топика, който сякаш свързва клиничната психоанализа и психоаналитичната терапия със социалната психоанализа, тъй като тъкмо Свръхазът включва в себе си като критерий за оценки и като механизъм за въздействие върху личността системите на правото, културата, изкуството и религията, които са си социални феномени в пълния смисъл на думата.
Мисля да приключваме за днес, дами и господа.
И тази лекция, като третата, е основополагаща, двете са за самата система на психоаналитичната психотерапия.
Обърнете им особено внимание.
Довиждане!