ТОРНАДО БГ Психоанализа Курс по психоанализа – лекция 75

Курс по психоанализа – лекция 75

ВЪТРЕШНОЛИЧНОСТНИ КОНФЛИКТИ, РАЗЦЕПВАНЕ НА АЗА

Дами и господа,
Според класическата психоаналитична версия личността с нейния психичен апарат (То, Аз и Свръхаз) пребивава в реалния свят и, естествено, взаимодейства с него.

В същото време отделните субстанции на личностната психика, и то на различни равнища (съзнание, предсъзнание, подсъзнание), също взаимодействат помежду си.

Както знаем, при всяко едно взаимодействие между отделни (и самоопределени) неща са възможни противоречия и сблъсъци.

Конфликтите в психиката на човека са обект на истинския интерес в клиничната психоанализа.

На латински conflictus означава удар, сблъсък.

Ясно е, че при сблъсъците и ударите вътре в психиката на човека, сблъсъците между То, Аз и Свръхаз, както и противоречията и стълкновенията с неща от реалната действителност, преживявани психично, носят вреди и страдания на самата личност.

На практика тъкмо заради тези страдания, причинени от вътрешноличностни конфликти (или вътрешнопсихични конфликти), хората търсят за помощ психотерапевта (психоаналитика).

Психоаналитичните виждания по въпроса за вътрешноличностните конфликти се фокусират главно върху Аза и неговите взаимодействия с останалите три агента на противоречия и конфликтувания:

– несъзнаваното То,

– Свръхаза,

– реалността.

Покрай Аза винаги са възможни конфликтни ситуации.
Винаги трябва да ги очакваме.

Азът според Втората топика, знаете, е между То и Свръхаза.

В това свое положение Азът, като защитна инстанция, е заставен да прави избора, кому той да се подчини (отдаде) – на инстинктите и нагоните в То или на изискванията на морала, законите и културата, въплътени в Свръхаза.

Азът е в своеобразна преса, която може да се види на схемата:

От една страна него го натиска То, като това става по две линии:
• натиск на наследени безсъзнателни влечения, нагони, импулси и др.;
• натиск на придобити безсъзнателни сили.

От друга страна Азът е пресиран, натискан, от Свръхаза, който има силни претенции да управлява психичния живот, включително мисленето и емоциите на човека, както и неговото поведение и постъпки.

Можем да видим ситуацията като подчиняване, слугуване, като изпълняване от страна на Аза на разпорежданията на два центъра, на двама господари, които в много случаи имат коренно различни (и противоположни) изисквания към Аза.

Единият център (То) в същността си е външен, въпреки че е в структурата на психичния апарат, и сякаш представя природни (вродени, наследени, придобити отвън) сили, а другият (Свръхазът) е вътрешен, действа отвътре чрез интериоризираните морални норми, изисквания, културни обичаи и т.н.

Тези норми, обичаи, забрани и др. също могат да се видят като външни спрямо личността, но от гледна точка на действието си върху психиката, те са вътрешноличностен фактор.

Свръхазът, както и Азът, са потопени в несъзнаваното, за разлика от То, което е са̀мо в несъзнаваното, потънало в него (помните Втората топика).

Свръхазът оказва натиск върху Аза, като в същото време се стреми към независимост от него.

Той действа като инстанция, която може да оценява, да критикува, даже и да наказва (например, чрез угризенията на съвестта).

От конфликта със Свръхаза може да поизлязат усещания за личностна несъстоятелност, да се породи чувство за виновност и т.н.

Намирайки се в пресата на Свръхаза и То, Азът е подложен и на натиск на Реалността, натиск на реалните външни обстоятелства и факти, които също изискват неговата реакция, също взаимодействат с човешката психика.

И също могат да водят до конфликти, да предизвикват конфликти, които да се преживяват по вътрешнопсихичен начин.

Самите вътрешноличностни конфликти във връзката с посочените по-горе три сфери на взаимодействия, могат да бъдат твърде различни и да варират от лека вътрешна неустроеност до най-силни драматични вътрешноличностни противопоставяния с остър амбивалентен характер от типа „или-или“.

От друга гледна точка, за практикуващия психоаналитик е важно да отчита, че вътрешноличностните конфликти в детската и юношеската възраст са свързани най-често с принципа на удоволствието (Lustprinzip), а по-късно в онтогенезата най-често са свързани с морала.

Както знаем от фройдизма, въздействията на Свръхаза върху Инфантилният Аз до голяма степен се свързват с влиянието на родителите върху личността на детето (или юношата).

Можем да приемем, че осъществяваният натиск при социализацията, при възпитанието, при обучението и т.н. е външен, от външни все пак агенти – родителите.

Докато при Зрелия Аз за приложния психоаналитик е ясно, че нещата са твърде различни.
Тук натискът на морала, на културата, на обичайното право и др. е по своеобразен начин вътрешен, действа се отвътре, с вътрешни психични сили.

Няма ги фактическите настоявания на родителите, или на други инстанции и институти, училището например, които можем да приемем, че са атрибут на реалността около детето (или юношата).

Знаем как родителите се стремят да преформират своя родителски натиск върху детската психика в морален натиск.

„Не ти ли е съвестно?!”, „Не те ли е срам?!” и други подобни фрази са много употребявани в родителските назидания при работата с деца.
Родителите викат тук на помощ моралния императив.

Във връзка с това санкциите и наказанията, които често съпровождат вътрешноличностните конфликти, постепенно се преместват от така наречената зона на „наказания отвън“ в зоната на „наказанията отвътре“ (или зоната на самонаказанията).

Според Зигмунд Фройд хората заболяват невротично поради отказ.

Запомнете това!

Този отказ, подобно на всичко останало при конфликтите и стълкновенията в психичния апарат между Аза и останалите негови компоненти (плюс реалността), може да бъде външен, обективен (няма го, например, предметът на либидото, или не ни дават нещо), но може да бъде и вътрешен, който произхожда от собствени психични феномени в структурата на личността – морални подбуди, съвест, „душевен крах“ (по израза на Фройд) и др.

В клиничната практика трябва да се отчита, че свръхстрогото отношение (и силният натиск също) спрямо Аза може да роди меланхолия, душевни страдания, депресия, тревожност, виновност.

Обратно, липсващото влияние на Свръхаза, или слабият или никакъв натиск на реалността, могат да доведат личността до маниакални състояния, при които То завладява Аза изцяло.

За практикуващия психоаналитик, изследващ вътрешноличностните конфликти на своя пациент, е полезно да съобрази, че в детството прекалено мекото отношение, в което преобладават единствено ласките, глезенето, отстъпките и постоянните грижи, често дават като резултат твърде мек (пихтиест) Свръхаз, който трудно се справя с набезите на То в Аза.

Това, естествено, носи със себе си ред опасности за подрастващия (детето, юношата).

Също така прекалената строгост и ненужно голямата твърдост (с упреци, с наказания, с насилие) ражда обикновено впоследствие тираничен Свръхаз (по подобие на тираничния родител). Което също не може да ни зарадва с нищо добро в състоянието и в битието на пациента.

При вътрешноличностните конфликти е важно да се виждат трите основни функции на Свръхаза.
Напомням, че при психоаналитичната терапия предимно се работи именно със Свръхаза и затова нашето внимание при конфликтите е насочено повече върху него.

Първата функция е свързана с формирането на идеали, на Идеалния Аз. Това е работа на Свръхаза; тъкмо той носи идеалите.

Втората функция на Свръхаза при вътрешноличностните конфликти, която е най-работещата, е персонифицирането на съвестта и осъществяване на въздействия и натиск върху Аза тъкмо чрез нейните механизми.

Третата функция е свързана със самонаблюдението (самомониторинга) на личността.

И при трите функции съществуват опасности от възникването на психични проблеми и страдания, които са свързани с неадекватното реализиране на всяка една от тези функции.

В пряка връзка с тях могат да се появят маниакални състояния, страхове, натрапчивости, силни (непоносими) чувства за виновност, налудности и др.

От гледна точка на вътрешноличностните конфликти, можем да видим фактически трима тирани, които тероризират в някаква степен Аза, влизат в стълкновения и битки с него (а и помежду си), от което следват психични проблеми за пациента.

В този смисъл в приложната психоанализа се говори понякога даже за Нещастния Аз, като се има предвид подложеността на Аза на тези опасности, които в редица конкретни случаи могат да са твърде големи.

Разцепването на Аза (на немски Ichspaltung, превежда се буквално Аз-разцепване) е термин, с който Зигмунд Фройд си служи при анализ на психози и на перверзии (фетишизъм, воайорство и др.).

С това понятие се описва състоянието на раздвоеност, амбитендентност при психичните процеси, особено в сферата на нагласите (атитюдите).

В клиничната практика се ползват и термините раздвоено съзнание, разцепено съзнание (на немски Bewüsstseinspaltung), раздвоеност на личността, дисоциация и др.

С тези понятия се представя успоредното съществуване и действие на две желания, на две нагласи, спрямо външната действителност (обекти от нея).

Съчетаването на тези желания (нагласи) и успоредното им функциониране по принцип е парадоксално, тъй като обикновено едната нагласа е противоположна на другата.

Едната нагласа се съобразява с реалността, а другата я отрича и я подменя с желано и предпочитано от персоната нещо (реално или въображаемо).

В основата на въпросното дисоцииране, разцепване, на Аза стои противопоставеността на вътрешноличностни несъзнавани желания и страсти, на нагонни императиви, от една страна, с явления, факти и обстоятелства на реално съществуващата в момента действителност наоколо, от друга.

Самото разцепване на Аза може да е променливо като процес – да се появява, да утихва, да се усилва, да отслабва.

Според класическия фройдизъм, в ядрото на личността е възможно да съществуват две различни субстанции, две различни личности, които даже не са запознати една с друга; всяка от тях не предполага за съществуването и активността на другата.

Разцепването на Аза е включено, по думите на Фройд, като симптом в редица психични страдания, включително хистерията и шизофренията.

Впоследствие Зигмунд Фройд ползва разцепването (Spaltung) като термин, представящ самото разделение на цялостния психичен апарат на личността (несъзнавано, предсъзнавано, съзнание – по Първата топика, и То, Аз, Свръхаз – по Втората топика).

В психоаналитичната терапия разцепването (или раздвояването) на съзнанието на личността се ползва при характеризирането на особености в мисленето и поведението на пациента, при ползването от него на различните психични механизми за защита, при търсенето на възможности от психоаналитика за въздействие върху психиката на пациента и др.

Хареса ли ви тази лекция, дами и господа?
Въпроси?

Празниците свършват, значи отдаването на лекциите става по-възможно, нали така?
Довиждане.

Related Post

Курс по психоанализа – лекция 39Курс по психоанализа – лекция 39

МЕТОДЪТ НА ПСИХОДРАМАТА. ГРУПОВАТА ПСИХОТЕРАПИЯ Психодрамата е шедьовърът на Джейкъб Морено, независимо, че и другите две негови основни концепции – за социометрията и за груповата психотерапия – могат да претендират

Курс по психоанализа – лекция 70Курс по психоанализа – лекция 70

СИМВОЛИКА И АРХЕТИПОВИ МОТИВИ В ПРИКАЗКИТЕ. СИМВОЛИКА И ПСИХОЛОГИЯ НА АЛХИМИЯТА. ИЗСЛЕДВАНЕ НА ИРАЦИОНАЛНОТО И НА РЕЛИГИОЗНОТО По тази тема – за иносказателното и за символиката на приказките – Мари-Луиз