НАГОНИ, ИМПУЛСИ, ИНСТИНКТИ. ПРИНЦИП НА УДОВОЛСТВИЕТО И ПРИНЦИП НА РЕАЛНОСТТА
Дами и господа,
Две от основните понятия на методологическия апарат на клиничната психоанализа всъщност са свързани с мотивационната сфера, с влеченията и подбудите, а в крайна сметка – с поведението на човека.
Важно, нали?
Даже според някои по-нови дефиниции инстинктите, например, се определят като „генетично закрепени форми на поведение“.
При клиничната психоанализа въпросните две форми, два термина, две понятия, за влечение и мотивация – нагон и инстинкт – имат сходен смисъл, но в същото време се различават.
Зигмунд Фройд употребява две категории: Trieb – подтик, тласък, порив, стремеж; Instinkt – усет, влечение, склонност, насоченост.
Добре се вижда, че при първото понятие, което ние превеждаме като нагон, ударението е върху тласъка, върху енергичността и неудържимостта на този тласък, без чак толкова да е важна каква конкретно е целта; на немски treiben се превежда като тласкам, натискам, бутам.
Докато при второто понятие – инстинкт, сякаш се подчертава ориентацията и по-скоро насочеността на поведението; instinctivus на латински означава внушение, вдъхновение, подбуждане.
При нагона в клиничната практика фактически виждаме и търсим обладаността и отдадеността на пациента на силния тласък, на натиска, на порива (той често може да бъде със сексуален характер, при сексуалния нагон), а при инстинкта ни интересува повече фактът, че е налице стремеж, който не е под контрола на съзнанието, към нещо, което е ясно фиксирано.
Можем да кажем, че главното в нагона е тласъкът (натискът) и неудържимостта му, а при инстинкта – поведенската му насоченост.
Етимологията на нагон в българския език ни води към действието гоня, в смисъл преследвам, заставям, ни внушава, че нещата са от жизнено значение за човека като вид и като индивид, а така също за неговото потомство.
Въобще нагонът в рамките на Втората топика на Фройд е най-значимата еманация на То.
Създателят на психоанализата ни предлага елегантна дефиниция: „Силите, които приемаме, че движат напреженията, породени от нуждите на То, наричаме нагони“ – казва той.
Нагонът, подобно на психотравмената ситуация, има за източник силна възбуда, огромно психично (емоционално) напрежение.
Целта му е да снеме това напрежение чрез съответно действие или взаимодействие с нагонния обект.
Затрудняването или блокирането на възможността това да се случи е непоносимо за личността, която е обладана от нагонния стремеж.
Нагонът е вътрешна енергия, която действа от дълбините на човешката психика и кара пациентът да извършва определени действия, които могат да са осъдителни от гледна точка на Свръхаза и на реалността.
Нагонът е представител (пратеник) на соматичното в психичното.
Помислете над тази фраза.
Нагонът може да бъде бъде и частичен, в смисъл, че вече е фиксиран към определен обект, за разлика от нагона, за който конкретната насоченост не е от значение, както вече казах.
В своя труд „Нагоните и техните съдби“ Зигмунд Фройд при дефинирането на нагона събира неговите четири основни характеристики: източник, натиск, обект и цел.
Тъкмо тези характеристики на нагона ни интересуват нас най-много в психоаналитичната клинична практика.
Освен това е целесъобразно да търсим и да анализираме различните нагони у пациента.
Нагоните могат да бъдат:
- самосъхранителни нагони (например, глад);
- нагони на Аза (включително нарцисизъм, Аз-обектно либидо и др.);
- сексуални нагони, Ерос нагони, либидо (най-значим нагон според класическия фройдизъм);
- нагони за доминиране и овладяване;
- агресивни нагони (включващи агресия, нападение, надилие);
- деструктивни нагони, нагони за разрушаване, „деструдо“ е нов термин на Фройд, по подобие на либидо);
- нагони за унищожение (на външен обект);
- нагони за самоунищожение;
- нагони към живота (Lebenstrieben);
- нагони към смъртта (Todestrieben), Танатос нагони и др.
Всички тези видове нагони поотделно и в цялост по отношение на пациента следва да бъдат проучени и да са известни на практикуващия. Ясно?
Възможно е много от проблемите всъщност да произхождат от нагонната система или да са свързани по някакъв начин с нея.
Импулсът, по терминологията на фройдизма, е понятие, изразяващо нагонния тласък (на немски Triebregung).
С този термин се описва динамичната страна на нагона, неговото реализиране.
Импулсът изглежда като очертан мотив, който е извън контрола на съзнанието.
Импулсът въплъщава идеята за движение в нагонната система.
Нагоните раждат импулси.
При инстинктите, според класическия фройдизъм, става дума за вродени насочености на персоната към определено поведение с определена цел (например смукателен инстинкт при бебетата, инстинкт за самосъхранение и т.н.), за които е ясно, какво точно трябва да се прави.
Инстинктът сякаш представя биологичното (животинското) у човека като вродени поведенски патерни, а нагонът ни сочи настойчивостта на мощни вътрешни източници на напрежение и възбуда.
Лаканианските (Жак Лакан, 60-та и 61-а лекция от предишния ми курс) възгледи приписват по-скоро емоционален (като преживяване) характер на импулса.
Инстинктът често се представя като антином на съзнанието, което само по себе си подчертава главното в него – неконтролируемата му природа.
Инстинктът определено е в стихията на несъзнаваното. Говори се даже за инстинктогенно несъзнавано, област от несъзнаваното, раждаща инстинкти.
От друга страна, инстинктите просто са схеми на типично поведение, което може да съответства, но може и да не съответства на действителността.
Инстинктите сами по себе си не се интересуват нито от реалния свят, нито от Свръхаза, нито от Аза.
Парадоксалността на някои инстинкти във формата им на стремежи може най-ярко да се види в така наречения инстинкт към смъртта (нагон към смъртта) у човека.
В психоаналитичната литература на английски език се използва точно този термин – Instinct, но неговото съдържание е това, което Фройд нарича Trieb, а ние – нагон.
В психоаналитичната терапия нагоните импулсите и инстинктите се виждат като причина за невротични и за други психични разстройства.
В клиничната психоанализа, освен всичко друго, трябва да имаме предвид, че по отношение на нагоните, импулсите и инстинктите са ни нужни и техните количествени параметри.
С други думи за терапевтичната практика е необходимо да определим какви са те, и то не само кой от десетте вида нагони, посочени по- горе, е даденият, но и дали този нагон е натраплив, дали е съчетан с друг, дали е не е контрастен (противопоставящ се на реалността в момента), дали е по-силен или по-слаб от други фактори и т.н.
Сега втората част от лекцията.
Принципът на удоволствието (Lustprinzip) и принципът на реалността (Realitätsprizip) са двата основни принципа в психоанализата, които управляват функционирането на психиката на личността.
Принципът на удоволствието онтологично изразява обективния факт, че психичната дейност (активност) на всеки човек има две основни взаимосвързани една с друга цели:
а.) Да се избегне неудоволствието и страданието;
б.) Да се набави възможно по-голямо количество удоволствие.
В първия случай неудоволствието се изразява (представлява) нарастване на възбудата (напрежението), а удоволствието се изразява в намаляване на възбудата (напрежението).
Очевидно е, че тази връзка е количествена (икономическа, според приетата психоаналитическа интерпретация), от което следва, че самият принцип на удоволствието е икономически (в смисъл количествен) принцип.
При психоаналитичната практика избягването (Фройд казва „оттичането“) на неудоволствието под формата на психично напрежение, което си е често срещана задача в терапията, става чрез намаляване на обема психична възбуденост.
С принципа на удоволствие е свързан един друг психоаналитичен принцип от по-нисък порядък – принципа на константността.
Този, да го наречем второразряден, принцип изразява обективно съществуващия стремеж количеството възбуда и напрежение (респективно неудоволствие) да се поддържат на ниско или на поне постоянно (константно) равнище.
Принципът на реалността не може да се разглежда извън връзката му с принципа на удоволствието; той иманентно и перманентно се съчетава с него.
На практика този принцип регулира принципа на удоволствието, влияе върху него, променя го.
Прилага се, когато липсва (реалността не позволява) възможност за получаване на удоволствие (или за намаляване и преустановяване на неудоволствие) по най-прекия път.
В този случай действа принципът на реалността, сочещ, намиращ и предлагащ за ползване други, обиколни (косвени) пътища за реализиране на принципа на удоволствието.
Вижда се, че при принципа на реалността става дума за променяне, за трансформиране, на начини и средства за получаване на удоволствие и избягване (в някаква степен или напълно) на неудоволствени преживявания.
Ето, че тази лекция свърши.
И тя, дами и господа, е твърде важна за психоаналитичната терапия, като всички лекции.
Пожелавам ви щастливи зимни дни.