ТОРНАДО БГ Психоанализа Курс по психоанализа – лекция 78

Курс по психоанализа – лекция 78

СЕКСУАЛНОСТ, ИНФАНТИЛНА СЕКСУАЛНОСТ, СЕКСУАЦИЯ, ЛИБИДО

Дами и господа,

Темата за сексуалността е една от най-важните в приложната психоанализа.

Тя стои в основата на цялостната фройдистка концепция за психиката на човека.

Сексуалният нагон е ако не най-мощният, то един от най-мощните.

Той е свързан с инстинкта (нагона) към живота (Lebenstrieb) и е противопоставен на инстинкта към смъртта (Todestrieb), помните предишната лекция.

Сексуалността е основен движещ фактор (причинител) спрямо човешкото поведение и човешките постъпки както в конкретен краткосрочен план, така и в по-дълга перспектива.

Сексуалността може да се потърси навсякъде в активността на личността – в творчеството, общуването, рутинните практики, социалния живот, изкуството, културата и т.н.

При такава важна роля на сексуалността не може да не съществува опасност за хипертрофирани интерпретации на значението ѝ за битието на човека.

Тъкмо сексуалността става най-удобният обект за критика на фройдизма, който бива обвинен в пансексуализъм, т.е. всеобхватно, до крайност, сексуализиране на всичко, което е свързано с човешката психика и с човешката личност, обясняване на всичко чрез сексуалността.

Разбира се, това е казано с пейоративен, отрицаващ, акцент от противниците на Зигмунд Фройд, които се произнасят, че неговото учение е твърде латинизирано, твърде екзалтирано по един неприемлив южен, средиземноморски, начин, и е далеч от менталността на северните европейски народи, които имат далеч по-спокойно и сдържано отношение към секса.

В клиничната практика терминът секс в неговото психоаналитично значение означава не само пол (на латински sexus означава пол), но още и взаимодействията в резултат на половия (сексуалния) нагон, самия полов акт, сексуалната възбуда, сексуалното щение, дейностите (действията) с гениталния апарат и не само с него, сексуалните практики, сексуалните преживявания, сексуалните удоволствия, перверзиите, либидото и т.н.

В психоаналитичната практика възбудите и дейностите (практиките), които имат сексуален характер, започват още в ранното детство с различни, свързани с гениталиите и с други органи и части на тялото, действия, и постепенно със съзряването преминават в нормалните форми на хетеросексуалната любов и съответния полов акт.

Самото понятие сексуалност индицира свързаност и принадлежност към секса (пола), но в неговото разширена трактовка, посочена по-горе.

То е в най-пряка връзка със сексуалния нагон, който, по израза на Фройд, е „произхождащ от тялото подбудител на психиката“.

За психоаналитика сексуалността преди всичко е нагон и има множество различни форми (прояви), въпреки че в най-общи линии обектът обикновено е конкретно лице от другия пол, което не е задължително (при хомосексуализма и при бисексуализма може да е от същия пол), а целта обикновено е коитус (съединяване) на гениталиите и други подобни, което също не е задължително, може да се касае до други практики, вероятно ви са известни.

Уникалното при психоанализата е третирането на проблема за инфантилната сексуалност (или детската сексуалност).

Никой преди Зигмунд Фройд не се е осмелявал да търси сексуални компоненти в детската душевност и в детското поведение. Никой.

А според фройдизма сексуалността е активна още от самото раждане.

В своята книга „Детската сексуалност“ Фройд анализира нейните прояви в детството – сукане, смучене на палеца или на нещо друго, хранене, манипулации с устата, с гениталиите, мастурбиране, дефекация, уриниране, игра със собствените екскременти, игри с различни части на тялото и др.

Всички тези неща носят удоволствие, наслада.

Нищо не е забранено, всичко е възможно, тъй като решенията се вземат самостоятелно под влияние на сексуалните нагони.

Много, ако не всичките, от тези детски форми на сексуална наслада после, в зрялата възраст, се отхвърлят категорично (забраняват се), като единствено разрешена от Свръхаза си остава хетеросексуалната любов, като и тя си има своите табута, казва Зигмунд Фройд.

По отношение на детската сексуалност фройдизмът ползва понятието „автоеротизъм“, чрез което сочи, че първият обект на сексуалните въжделения (и практики) е собствената персона, собственото тяло.

Освен това се описват и основните цели на инфантилната сексуалност, така наречените полиморфно-перверзни наклонности на детето, възможни и съществуващи заради липсата на срам, заради липсата на чувство за отвращение, заради липсата на морални прегради и норми и др.

Детската сексуалност (или инфантилната сексуалност) е в основата на психоаналитичните периоди в онтогенезата от раждането до пубертета – орален, анален, фалически и латентен.

Според Фройд в основата на всяка невроза стои някакъв проблем (деформация, нарушение, травма) в детския сексуален живот.

Тази идея е основополагаща за клиничната психоанализа и въобще за психоаналитичната терапия.

След навлизането в половата зрялост (след пубертета) настъпва гениталният стадий, в който любовта, сексът и сексуалните преживявания вече далеч не са детски, не са инфантилни, не са автоеротични, а се характеризират със сексуална насоченост към любовния обект от другия пол и преследват естествената цел – съвкуплението, коитуса.

Сексуалността, като основна категория в психоанализата, е базата за развитие на идеите на Фройд за либидото, за Едиповия комплекс, за символното значение на фалоса и за двата пола (фалическия стадий), кастрационните страхове и комплекси, вродената бисексуалност, перверзиите и т.н.

В „Три студии върху сексуалната теория“ Зигмунд Фройд описва и по-важните от психоаналитична гледна точка сексуални отклонения – хомосексуализъм, бисексуалност, зоофилия, педофилия, фетишизъм, садо-мазохизъм, ексхибиционизъм, воайорство и др., като избягва изкушението да търси патологичното в секса.

Напротив, той вижда естествената страна на сексуалните практики и на сексуалните преживявания, а самата сексуалност определя като изключително значима област от човешкото битие, белязана със стремежа към физическа наслада и удоволствие.

Тогава дефинирането на сексуалността „бяга“ от единствено гениталната си определеност и включва широк регистър от феномени, който стои в основата на функционирането на психичния апарат на човека.

Жак Лакан предлага термина сексуация, с който той счита, че трябва да се изрази по-пълно начинът, по който хората се отнасят към собствения си пол, към сексуалните си практики и влечения, към проблемите за кастрацията, за джендърните различия и др.

Целта е следната: при ползването на това понятие – сексуация – да се избегнат недостатъците, които вижда лаканианството, а и не само то, в класическия фройдизъм: превъзнасянето само на мъжкия полов орган, игнориране на женската сексуалност, пансексуалните компоненти на фройдовата теория, вездесъщността на Едиповия комплекс и др.

Лакан даже създава свои формули на сексуацията като логически израз на сексуалните проблеми при човека.

Във всички случаи сексуалността и сексуацията са твърде важни операционални понятия в клиничната психоанализа.

Психоаналитикът би трябвало да търси техните референти във всеки психичен проблем на пациента.

В никакъв случай не бива да се омаловажава така нареченото етиологично значение на сексуалността, т.е. фактът, че повечето от психичните проблеми и страдания на пациента произхождат или са свързани със сексуални проблеми (сега или преди).

Либидото е друг основен термин (и компонент) в в методологията на приложната психоанализа.

На латински libido има много значения: желание, влечение, удоволствие, каприз, своеволие, сладострастие.

Пълният израз е libido sexuali – либидо сексуално.

Във фройдизма терминът се използва за обозначаване на енергията на сексуалния нагон във всичките му преформирания и преобразувания.

В този смисъл либидото е по-скоро количествена характеристика на сексуалността и показва както самото сексуално влечение, така и неговата сила, мощност при конкретния човек.

По думите на Зигмунд Фройд, либидото е обемно променяща се сила, с която можем да измерим всички процеси и метаморфози в сексуалната област.

То контролира сексуалните феномени в психичния апарат на човека.

И представя енергията на всичко, което разбираме под думата любов – казва Фройд.

А Карл Густав Юнг отива още по-далеч, определяйки либидото като „психична енергия изобщо“.

Либидото се отнася към любовта както гладът към инстинкта за хранене.

В тази светлина метафорично можем да определим либидото и като любовен глад, любовно щение.

Във всички случаи либидото има инстинктивен, нагонен, характер и в същността си е извън контрола на съзнанието, на Аза.

Като проява (и измерение) на сексуалния нагон, либидото е свързано още и с нагоните към живота.

Поради тази причина то се противопоставя на нагона към смъртта.

Либидото има връзка и с нагоните на Аза, а е възможно да има отношение към нагони за доминиране и овладяване (при страстната любов), към деструктивни нагони, към агресивни нагони и др.

Либидото е двигателят на сексуалните прояви от всякакъв вид – предгенитален и генитален.

То работи във всички възрасти – от раждането до дълбока старост.

Либидото участва в протичането на всякакви психични процеси на всякакво ниво, а освен това се включва и в изграждането на специфичните личностни качества (характеристики) на индивида и във формирането на социокултурните структури в системата на неговата личност.

Либидото се проявява обикновено като обектно либидо и е насочено към друг човек (обект).

Но може да се прояви като либидо на Аза; тогава то е насочено към собствената персона и има нарцистичен характер.

Взема участие във формирането на Едиповия комплекс, който се явява, както казах вече, фундаментален принцип в психоанализата.

Либидото на отделния човек (на пациента) си има своите конкретни характеристики в стационарен и в динамичен план, т.е. може да се определи какво е и как се развива.

Това е важно в клиничната психоаналитична практика.

Целесъобразно е още да се отчита и либидният стадий в развитието на Аза.

Като либиден стадий се приема периодът от детството (от раждането до шестата година), който е известен като предгенитална фаза и обхваща оралния, аналния и фалическия стадий със своеобразната сексуална насоченост на всеки от тях.

За практикуващия психоаналитик е важно той да е наясно с фазите в развитието на самото либидо на пациента.

Тук трябва да се установят много неща:

– възникването на либидозните пориви, хрониката им,

– увеличаването (нарастването) им или намаляването им с течение на времето,

– деформирането им,

– изместването им,

– разпределянето им в различни психични области,

– скоростта на либидните процеси,

– взаимодействията им с други психични процеси и т.н.

Всички те ни трябват в психоаналитичната терапия, защото ни помагат да се ориентираме в проблемите на пациента и да потърсим доброто им решаване.

С това, дами и господа, възнамерявам да свърша за днес.

Бъдете здрави!

Related Post

Курс по психоанализа – лекция 44Курс по психоанализа – лекция 44

ХАРАЛД ШУЛЦ-ХЕНКЕ Дами и господа, Сред различните теоретични постановки, учения и школи в дълбинната психология неоанализата (или неопсихоанализата) на Харалд Шулц-Хенке се откроява с факта, че единствена тя се интересува

Курс по психоанализа – лекция 63Курс по психоанализа – лекция 63

КОНЦЕПЦИЯТА НА ЕПИГЕНЕТИЗМА И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ИДЕНТИЧНОСТТА. РИТУАЛИЗАЦИЯТА И НЕЙНИТЕ ФУНКЦИИ В ЧОВЕШКОТО БИТИЕ. ПСИХОАНАЛИЗА В БИОГРАФИИТЕ НА ЗНАМЕНИТОСТИ Дами и господа, Като представител на Аз-психологията (Егопсихологията) Ерик Ериксон анализира