ТОРНАДО БГ Психоанализа Курс по психоанализа – лекция 81

Курс по психоанализа – лекция 81

ИДЕНТИФИКАЦИЯ

Дами и господа,

Като понятие-компонент на методологическия апарат на психоанализата идентификацията заема особено положение, тъй като се ползва твърде интензивно не само в клиничната психоанализа, но и в социалната психоанализа, а така също и в приложната социална психология, доколкото представя там един от най-важните механизми на социализацията.

Понятието „идентификация“ е въведено от Зигмунд Фройд и е един от основните механизми в областта на психичния живот и особено в областта на преживяванията.

Отначало Фройд свързва идентификацията с патологични феномени (например, тревожността и депресията), после ползва термина при анализа на сънищата (той е поразен от действието на механизма на идентифициране при съновиденията), при обяснението на формирането на Аза в детската възраст, при джендърното самоопределение, при усвояване на социални роли и т.н.

Смисълът на самия термин произхожда от латинското identicus – еднакъв, тъждествен.

В клиничната психоанализа идентификацията се разбира като уподобяване на друг човек, отъждествяване с друга персона.

Това става на безсъзнателно равнище.

Като следствие от идентифицирането наблюдаваме сякаш инстинктивно подражателно поведение.

В по-ранните възрасти обикновено идентификацията е проява на силно позитивно емоционално отношение (привързаност) към някого, който обикновено е значим за идентифициращия се с него в дадения период на онтогенезата млад (малък) човек.

В ранното детство идентификацията е главно с родителите.

В младенчеството неин обект е майката.

Зигмунд Фройд нарича тази силна привързаност и имитиране с термина „първична идентификация“.

Тази първична идентификация е с двойствена, амбивалентна, природа.

Например, малкото момче, както знаем, заедно с подражаването на своя баща може да изпитва към него и остри негативни чувства, свързани с Едиповия комплекс.

Впоследствие (при петата и шестата година) се появява и вторичната идентификация, която вече е защитен механизъм и помага на детето да се идентифицира с родителя от другия пол, като това му служи при справянето с Едиповия комплекс.

Вторичната идентификация работи в гениталната и в следгениталната фаза, включително в младостта, зрелостта и старостта.

По-късно (в младостта и след нея), при зрелия човек идентификацията обикновено е свързана с невротични симптоми.

Човек обикновено желае да бъде друг и се стреми да не е себе си, а да е точно този друг, който той иска да бъде.

Виждаме известното разцепване на личността в самия механизъм на идентифицирането.

Идентификацията от една гледна точка е психичен процес, при който човек сякаш завзема чужди характеристики и качества, като с това се променя и губи свои лични такива, ако ги е имал, преобразявайки се в образа на външния обект.

Тук ще кажа, че този обект обикновено е конкретна друга личност (например, идентифицирането с родител), но това не е задължително, в смисъл, че човек може да се идентифицира с животно (при по-примитивните етноси), с някоя идея, с група хора, с виртуален образ, с представа и т.н.

При идентифицирането има променяне на личностните (и общопсихичните) характеристики на идентифициращия се изцяло или частично по образец на това, с което той се идентифицира, било то личност или друго реално или въображаемо нещо, каквото и да е то.

Идентифициращият се приема Аза на този, с когото се идентифицира (когато става дума за човек), включително и неговите нагласи и начин на поведение.

Той започва да прилича на него и да се държи като него, като в много случаи, внимание!, може напълно да не осъзнава това.

От друга гледна точка идентификацията е механизъм на психична защита.

Тя се явява средство, чрез което човек може по-добре да понесе собствената си несъстоятелност в определени сфери.

Идентификацията помага човек да престане да бъде това, което е, и да стане това, което той иска да е, и мечтае да бъде.

В този смисъл идентификацията е близка до проекцията и интроекцията, ще говорим за нея в 14-тата лекция.

Ако имаме предвид посоката на процеса на идентифициране (трета гледна точка), то ще можем да разграничим следните форми:

  • идиопатична идентификация (от гръцкото ιδιος – свой, собствен), която е центробежна и представлява идентифициране на себе си с външен обект;
  • хетеропатична идентификация, или центростремителна, при която външният обект се идентифицира със собствения Аз.

Освен това, от четвърта гледна точка, на идентификацията можем да гледаме и като на емпатия (съпреживяване), като на имитиране.

Тази гледна точка е много близка до методологията на осъществяването на самия психоаналитичен сеанс при терапията, доколкото емпатичните елементи са задължителни в алианса между психоаналитичния терапевт и пациента.

В чисто технологичен план идентификацията е психично присвояване от идентифициращия се А на неща (качества, емоции, образци на поведение и др.), които притежава обектът на подражание и идентифициране Б.

В същото време идентификацията е и психично предаване на същите неща (от Б на А).

 

В труда си „Психология на масите и анализ на Аза“ Зигмунд Фройд сочи три разновидности на идентификацията на А с Б, показани са в схемата на фотоса долу.

Първата форма е предедипова и обикновено е форма на усвояване от А на роли и поведенски патерни.

Това е емоционална идентификация. Проявява се още в оралния стадий.

Втората разновидност всъщност е форма на регресията при А, може да се види като подмяна на А.

Тази разновидност е частична и е, както казва Фройд, „крайно ограничена“.

Тя, по думите на Фройд, е регресивна.

Третата разновидност на идентификацията е възможна при липсата на каквото и да било сексуално инвестиране във външния обект, стига да са налице някакво общи неща между А и Б.

В този смисъл тази идентификация се базира на едно общо нещо в двата Аза на А и Б.

Тази трета разновидност е позната и като идентификация чрез симптома.

Това е идентификация на основа на общото между А и Б.

Наричат я още хистерична идентификация.

Тя е реакция на несъзнавани влечения и

още по-несъзнавани заключения относно реални ситуации от страна на пациента.

Зигмунд Фройд дава като пример хистеричното имитиране на реакцията на влюбено момиче в пансион от страна на нейните приятелки в случая, когато това момиче получава писмо от своя таен възлюбен. Другите госпожици искат точно като нея да понесат същите преживявания (момичето припада от предизвиканата от текста на писмото ревност). И те искат да припаднат и припадат също като нея.

Фройд казва, че това е механизъм на почвата на желанието и прилича на психична инфекция.

В психоанализата идентификацията е описана още и като заемане.

Става дума за заемане от страна на А на елементи от имитирания Б, като Б може да бъде всякаква личност – обичана, мразена, презирана боготворена и т.н.

По тази линия на обяснение на идентификацията се стига до извода, че човешкият Аз, както казва Фройд, в по-голямата си част се състои от такива заемки. Запомнете го това.

Тази констатация е твърде важна за приложната клинична психоанализа.

В клиничната психоаналитичнатс терапия идентификацията е спомагателен психичен механизъм, който служи на пациента в ежедневните прояви на неговата психика (мислене, преживявания, мотивация и т.н.), но също така този психичен феномен трябва да се вижда и като основният фактор, който в онтогенезата изгражда личността.

Прието е да се счита, че идентификацията е противоположност на нарцисизма и на практика е неговото психично отрицание като феномен.

В същото време Зигмунд Фройд говори за специфична нарцистична идентификация, при която обектът на идентифициране и подражание се формира вътре в собствения Аз на човека.

Мелани Клайн използва термина „проективна идентификация“, чрез който се осъществява освен фактическата идентификация с външния обект, но още и идентифициране със собствените проекции (желания, фантазии, афекти) върху него.

Във връзка с това ще уточним, че по принцип хората имат склонност да се идентифицират с обекти, които са носители на силен катексис (пълнеж), в смисъл на значителен обем психична енергия каквато и да е тя по насоченост и съдържание. (Ще говорим по-нататък и за катексиса.)

В чисто приложен (битиен) план, удобен за клиничната психоанализа, идентификацията може да се види като:

  • Ситуативно уподобяване и имитиране;
  • Устойчиво уподобяване със значими неща (персонни и др.). Бива първично и вторично;
  • Отъждествяване със звезда (от спорта, музиката, киното, политиката и т.н.);
  • Идентифициране с художествен образ (от литературата, изкуството и т.н.);
  • Психична защита;
  • Групова идентификация (с група обекти, с група хора, референтна група);
  • Идентифициране с идеи и ценности (политически, религиозни, морални и др.);
  • Автоидентифициране, самоидентифициране (което може да е личностно и групово) и др.

Във всички случаи едно е безспорно: идентификацията е главният процес, в който и чрез който личността се изгражда и променя (преформира), като в основните моменти на онтогенезата усвоява психични и поведенски патерни от околните персони (реални и въображаеми).

С това личността се развива, усъвършенства (усвоявайки роли), социализира се, но в същото време е възможно да претърпи и съществени (невротични, психотични и др.) деформации заради проблема с неавтентичния си Аз, който е заменен чрез идентификацията с друг Аз.

Тъкмо този факт представлява интерес за клиничната психоанализа.

И това, дами и господа, е всичко за днес.

След два дни пак да сте пак тук, в Мрежата, ще учим за сублимацията.

Довиждане!

Related Post

Курс по психоанализа – лекция 14Курс по психоанализа – лекция 14

АДЛЕРИАНСКАТА ПСИХОТЕРАПИЯ Дами и господа, Според адлерианството само този, който преодолее напрежението между „аз“ и „ти“ (не става дума за фройдисткото разбиране на Аза) и между „аз“ и „те“, само

Курс по психоанализа – лекция 33Курс по психоанализа – лекция 33

ТРАВМАТА ПРИ РАЖДАНЕТО. ПСИХОАНАЛИТИЧНИ АСПЕКТИ НА МИТОЛОГИЯТА, ИЗКУСТВОТО И РЕЛИГИЯТА. АКТИВНАТА ТЕРАПИЯ Дами и господа, Ото Ранк изиграва много интересна роля в развитието на психоанализата. Освен неговия безспорен принос за