ТОРНАДО БГ Психоанализа Курс по психоанализа – лекция 82

Курс по психоанализа – лекция 82

СУБЛИМАЦИЯ

Дами и господа

Сублимацията е несъзнаван процес, метод (начин) и механизъм на преформиране на сексуално влечение с друго влечение, на преобразуване на сексуална активност в друга активност, на заменяне на сексуална цел с друга цел и т.н.

Сублимацията е обяснение за мотивирането и активността при човешки дейности, които нямат нищо общо или имат малко общо със сексуалността, но са движени от сексуални мотиви и от сексуална енергия.

Терминът в този му смисъл е създаден от Зигмунд Фройд и произхожда от латинските sub – над и limen – праг, граница.

Общото му значение е извисяване, издигане.

„Сюблимен“ се ползва като синоним на възвишен, най-висш.

Конотацията, която се търси с този термин е особеното извисяване на някои сексуални пориви, биологични по природа, когато те се превърнат в движеща сила на други дейности и занимания, имащи по-добър образ в обществената среда.

Такива са според Фройд, например, изкуството и науката.

Смисълът на това основно за клиничната психоаналитична практика понятие е в превръщането на сексуалните неща в несексуални неща, а с това – в по-приемливи за социума и в по-неосъдителни и неукорими от социално-нормативна и от морална гледна точка.

Важна подробност при сублимацията е, че интензивността на сексуалната енергия, превърната в друга, остава същата.

Механизмът на сублимацията има две обяснения.

Първото обяснение търси същността на сублимирането в базирането на целия процес върху самосъхранителните нагони.

Тоест, сублимацията се корени във връзката на сексуалните нагони със самосъхранителните нагони.

При второто обяснение се търси заразяването на несексуални феномени със сексуалност, която в случая остава скрита.

Процесът прилича на своеобразна сексуална инфлуенца, проникваща в несексуални мотиви и дейности.

Пак подчертавам, че и при двата случая става дума за несъзнателни процеси.

Сублимацията безспорно е представително понятие-компонент на психоаналитичната методология.

Често се схваща като емблема на приложната психоанализа заради големия обхват и нейното огромно влияние в различни сфери от активността на човека.

От гледна точка на осъществената сублимация, редица дейности – научна, творческа, художествена и др. – в своята същност произхождат от нагоните на сексуалността, независимо че нищо в тях и в техните резултати (реализации) не подсказва това.

За психоанализата първоначалният тласък на много от активностите на човека във всички негови възрастови периоди има сексуален характер и произхожда от сексуалния нагон.

Интелектуалните интереси и стремежът към знания, характерни за по-умните хора, например, според фройдизма, са просто трансформация на детското сексуално любопитство и се базират всъщност на ранните сексуални влечения в онтогенезата.

В класическия си вид сублимацията е отдалечаване от сексуалността спрямо сексуалните цели и активности на субекта на либидото.

Тоест тя представлява десексуализиране.

Фройд подчертава, че сублимацията фактически е изход.

Чрез този изход, ползвайки този изход, ние можем да се справим с осъдителното (от социума) сексуално нещо, като в същото време не засегнем собствения си Аз, включително и Идеалния Аз.

Патриархът на психоанализата казва още, че Идеалният Аз се нуждае от сублимацията, но не може да я постигне насила, може само да я предизвика и да я привлече.

В своя известен труд „Три очерка върху теорията за сексуалността“ Зигмунд Фройд твърди, че при сублимацията фактически се освобождава психична енергия, която човек може да насочи към по-одобряеми от социума дейности.

Сублимацията влиза в регистъра на психичните защити.

Тя в същността си е защитен механизъм, защита, и най-често се третира точно като такава.

Възгледът, че сублимацията е защитен механизъм, в най-голяма степен е свързан с Ана Фройд и с нейния труд „Азът и защитните механизми“.

Намерете тази полезна книга, трябва ви.

За разлика обаче от останалите психични защити, сублимацията е единственият пълноценен, пряк и действителен (а не фиктивен) способ за реално разрешаване на конкретната ситуация.

Редица други защити действат косвено, не решават пряко проблема, ползват палиативни средства, работят формално (например, изместват конфликта, правят го незабележим, отричат го като такъв и др.)

На практика сублимацията свършва две неща:

  • Десексуализира ситуацията, влечението, конкретните импулси;
  • Създава нови влечения, нови импулси, нови активности, които не са сексуални, а имат друга форма и друг пълнеж.

Излиза, че сублимацията е преобразуване на сексуални неща в несексуални неща, на дълбоко инстинктивни неща в неща, които са по-близо до съзнанието и до реалността, а освен това са и по-приемливи за околните.

Според Зигмунд Фройд преобразуването, променянето, засяга както целта на влечението (тя, като перспектива на дейността, като финал на извършването, става друга), така и обекта (той вече не е същият, а вече е друг).

Сублимацията може да се види и като пренасяне на енергия от едно поле (полето на сексуалността) в други полета на активност на човека – творчество, труд, игра, спорт, изкуство, политика, война и т.н.

В този смисъл сублимацията е важно методологическо понятие и за социалната психоанализа.

Възможно е обаче сублимацията да пренесе сексуалната енергия в други области, които са също осъдителни и забранени.

Например, сексуалното влечение може да сублимира в сквернословие (скатолалия), в мръсни вицове, в преднамерено отрицателни отношения и взаимодействия с други хора, в хомофобия, в агресивни действия, в самоагресия и др.

Сублимацията може да се свърже и с морални фактори.

От определен ракурс тя даже изглежда и като форма на замяна на егоистични подтици с доста по-алтруистични занимания.

Този ракурс при някои случаи дава в ръцете на клиничния психоаналитик неочаквани възможности за успешна клинична работа, доколкото ползването на морални инструменти при редица пациенти е твърде ефективно, носи добри резултати.

В психоанализата се говори за специфична способност за сублимация, която е личностно качество на конкретни човек.

Тя включва в себе си възможности (способности) за променяне на обекта на желанията, възможност за заменяне на един способ за удовлетворяване с друг, както и възможност за десекуализиране на сексуални влечения за сметка на други влечения, дейности и обекти.

При тази способност за сублимация можем да изведем като интегрална характеристика особеното качество на човек, по несъзнателен път да може да социализира сексуалното, да превърне сексуалното нещо в социално нещо.

Счита се, че способност за сублимиране имат всички хора, като при някои от тях тя е хипертрофирана, а при други (те са повечето) е незначителна, нищожна.

Способността за сублимация е скрита, латентна.

Тя в известен смисъл е постоянна, т.е. винаги в някаква степен е налице в дадената личност.

И е устойчива; трудно се променя или въобще не се променя с времето.

За да се осъществи процесът на сублимация, трябва въпросната способност за сублимиране да бъде активирана.

Това активиране става с помощта на различни фактори, които могат да бъдат вътрешнопсихични или външни (обстоятелствени).

Във всички случаи тяхното действие (тяхната роля) не се осъзнават от сублимиращия.

Способността за сублимиране може да бъде свързана със съчетанието от различни други способности, които притежава дадена личност.

Оказва се, че способностите в художествената сфера, творческите способности въобще, способностите в областта на науката, политиката, икономиката, спорта и др. всъщност са еманация на способността за сублимация.

Те всичките дължат своето равнище на сублимацията и на способностите за сублимиране у личността.

Излиза, че изключително голямо множество от практически резултати в гореспоменатите области – картини, скулптури, книги, военни подвизи, научни достижения и т.н. – просто са продукт на сублимацията и се дължат на способността за сублимиране у техния автор, създател.

В такава светлина сексуалността се вижда като изначално противопоставена на морала, културата, изкуството, науката и т.н.

Тоест е налице иманентно противоречие между основни човешки практики.

Този проблем се опитва да разреши Херберт Маркузе. Вижте 56-тата и 57-мата лекция в първата книга с лекции от предходния курс.

Маркузе предлага да се потърсят форми на нерепресивна сублимация, която да примири противонасочеността между сексуалността и социалната нормативна система, цивилизацията, морала и културата.

Той въвежда и термина „самосублимация“, като счита, че точно тя е основата на нова рационалност при удовлетворяването на влеченията на човека и с това се разрешава конфликта между цивилизацията и сексуалността (ероса).

За приложната работа на психоаналитика е важно да се отчита това, че най-често се сублимират тези сексуални неща (влечения, пориви и др.), за които е налице подсъзнателно усещане (инстинкт), че са твърде осъдителни и укорими в социален план.

Това най-често са перверзиите.

Психоаналитичната практика показва, че тъкмо при перверзиите можем да очакваме с по-голяма вероятност всякакви сублимации.

Освен това е правилно, според мен, да се съобразим и със становището на редица неофройдисти (Мелани Клайн, Ерих Фром и др., учихме за всички тях в предходния курс), според които сублимацията е възможна като процес не само по отношение на сексуалните нагони, но и при агресивните нагони.

Мелани Клайн вижда сублимацията още и като средство за възстановяване на разрушения от деструктивни нагони „добър обект“.

Този аспект също има съществено значение при в работата на психоаналитика.

В клиничната психоанализа е целесъобразно още да се отчитат и възгледите на Хари Стек Съливан, според когото сублимацията е просто заместване на едни поведенски прояви, които носят тревожност и напрежение, с други по-приемливи поведенски прояви, при които тревогата е много по-снижена.

Да свършваме за днес, дами и господа.

Имате ли въпроси за сублимацията?

Бъдете радостни и щастливи!

Related Post

Курс по психоанализа – лекция 25Курс по психоанализа – лекция 25

КАРЛ АБРАХАМ Дами и господа, Карл Абрахам е признат като първият и най-виден немски психоаналитик. Психоаналитическият център в Берлин вече десетилетия наред носи неговото име – Институт „Карл Абрахам“. Той