ФИКСАЦИЯ, РЕГРЕСИЯ И ПРОГРЕСИЯ
Дами и господа,
Трите понятия са взаимосвързани и в клиничната психоанализа взаимно се предполагат.
Връзката им призхожда от това, че те са елементи на една обща генетична концепция за динамиката на либидото и се отнасят по някакъв начин до психосексуалното развитие (посоката – напред или назад, закрепването на нови черти, отпадането на вече закрепени черти и др.).
Освен това, те са свързани по най-пряк начин и със способите на мислене и поведение на конкретната личност; като процеси те се проявяват в тях.
Фиксацията (от латинското fixus – твърд, устойчив) в най-общ смисъл се схваща като особено силно влечение към нещо, върху което се концентрира необичайно голямо количество психична енергия.
Фиксирането към нещо, каквото и да е то, предполага във времето на фиксацията игнориране на околните, другите, неща.
Имаме излизане от настоящето, даже и от бъдещото време; тези времена за фиксиралия се върху нещо не съществуват.
Заедно с това, ако става дума за динамичен контекст, когато се осъществява процес на фиксация върху даден обект, това непременно се съпровожда със спиране, или най-малкото – с рязко намаляване, на движенията, касаещи обекта и средата му.
Спира неговото развитие, застиват неговите динамични взаимодействия със заобикалящия свят и т.н.
В приложната психоанализа фиксацията се схваща тъкмо като такова застиване (спиране) на определен стадий от психосексуалното развитие на човека.
Може да бъде видяна още и като натрапливо повтаряне на едно и също, и като невъзможност за отделяне от него.
А може да бъде идентифицирана просто като блокиране на преминаването от един стадий на онтогенезата в друг.
Излиза, че по принцип, в онтогенетичен ракурс, фиксацията предполага развитието, т.е. тя не може без хроника, без прогреса, без прогресията.
Не може да има фиксация, без да се спре някаква динамика, без да се преустанови някакъв прогрес (движение напред).
В същото време от гледна точка на самия прогрес, фиксацията изглежда като забавяне в развитието, и даже не само като забавяне, а и като регресия (връщане назад) по отношение не естествения ход напред на нещата, които в своята същност са развиващи се, включително и либидото, и психиката на човека, а и самия човек.
В потвърждение на това ще посоча, че самият Зигмунд Фройд често използва понятието фиксация в смисъл на регресия.
Ясно се вижда свързаността, даже и методологическото триединство, на трите понятия – фиксация, регресия и прогресия.
Обикновено фиксацията става поради фрустриране или поради деформирани отношения с родителите в детството, при които има неестествена разглезеност и позволяване (разрешаване) на всичко, т.е. липсват нормативни внушения и изисквания към детето.
Това може да стане, и най-често става, във всеки един от различните стадии на развитието на либидото до латентния стадий включително.
Затова по-коректно е цялостното понятие „фиксация към стадий“.
Фиксацията ни показва застиването и непроменянето с времето на определени мисли, убеждения, представи, преживявания, нагласи, образи, фантазми, илюзии и др., които са свързани със сексуалните нагони, характерни за даден етап от психосексуалното развитие.
Може да се схване и като невъзможност на човек да се освободи от тях и да се придвижи на следващия стадий.
А може да се разглежда и като съпротива на субекта спрямо освобождаването от тях.
Във всички случаи при фиксацията става дума за запазване, задържане, на анахронични сексуални феномени:
– качества,
– особености,
– черти,
– типове активност,
– предпочитания,
– сексуални преживявания и др.
За клиничния психоаналитик е важен въпросът за етиологията на фиксацията, кои са факторите, които я провокират и определят.
Счита се, че такъв фактор е психичната травма, психотравмата, особено в детството.
Може произходът на фиксацията да е свързан с Едиповия комплекс, да има зависимост от обстоятелствата и режима на детския живот, може да е причинена от семейни фактори, от външни фактори и т.н.
Зигмунд Фройд говори за различни видове фиксация:
– фиксация на травмата,
– фиксация на оралния стадий,
– фиксация на аналния стадий,
– фиксация на фалическия стадий,
– афективна фиксация (върху определено преживяване) и др.
Ще подчертая, че фиксацията е характерна главно спрямо предгениталните стадии в психосексуалното развитие.
Фиксацията към даден стадий изглежда като регресия.
Всяка една от тези посочени по-горе фиксации обикновено предизвиква определено психично страдание.
Например, фиксацията върху аналния стадий често е причина за натраплива невроза, за фобии и мании (вещомания, колекционерство).
Фиксацията върху оралния стадий нерядко се свързва с булимия и орторексия, с различни парафилии, с перверзии и др.
А фиксацията върху травмата може да води към хистерия, депресии, тревожност, фрустрация, неврози, психози и др.
Можем да обобщим, че фиксациите са патогенни.
Определено фиксацията е причина за редица душевни беди и мъки.
Тя е вътрешен фактор за множество болести и разнообразни психични страдания.
В същото време фиксациите са и тяхна характерна черта и техен симптом.
Операционалното използване на понятието фиксация може да стане по отношение и на други отделни психични и непсихични феномени:
– спомен,
– представа,
– образ,
– идея,
– цел,
– фантазия,
– възбуда,
– симптом,
– сексуална практика,
– поведенски акт,
– конфликт,
– отношение,
– реален обект и т.н.
Казано с други думи, ние можем да търсим в клиничната практика и такива фиксации.
Повечето перверзии се обясняват с инфантилни влечения, които са останали непроменени, фиксирани.
Те могат да се свържат и с повишената впечатлителност в детството, особено по отношение на сексуалните явления.
Регресията е свързана с фиксацията.
И двата феномена са в областта на Аза и на То.
Зависят един от друг до такава степен, че понякога могат да изглеждат като едно и също нещо.
Но все пак регресията (от латинското regressus – обратно движение) представлява връщане назад към по-ранна, по-примитивна, по-проста организация или степен, фаза, равнище на развитие.
В психоаналитичен план регресията е връщане назад от един по-висш, по-напреднал стадий в психо-сексуалното развитие към друг вече преминат, по-низш, по-долен психосексуален стадий, и задържане там.
Неофройдистите считат, че с регресия могат да се обозначат и връщанията по отношения на обектни взаимодействия и релации, по отношение на идентификации, по отношение на начини на изразяване и тълкуване и др.
Обикновено в съдържателно отношение при регресията, както и при фиксацията (а съща така, както ще видим малко по-нататък, и при прогресията), става дума за такива неща като:
– мислене,
– способи на поведение,
– преживявания,
– отношения и др.
При регресията човек е обладан от инфантилни мисли, желания влечения и фантазии.
Поведението му също е инфантилно спрямо реалната му възраст и равнище на развитие.
Регресията, също като фиксацията, представлява блокиране движението напред в развитието на персоната.
Не е нужно да се напомня, че все пак регресията е психична защита, една от психичните защити, които доста често се използват от хората, тъй като на практика тя е доста удобна за приложение при всякакви обстоятелства.
Регресията се явява защитен механизъм на Аза на пациента.
При нея Азът е конфронтиран с непоносими фрустрации.
Той предпочита такава организация на либидото, която е смъкната до по-нисък (архаичен) стадий на психосексуално развитие, където е възможно да се чувства доста по-комфортно и да получи желаните наслади, удоволствия и удовлетвореност.
Регресията може да бъде идентифицирана и като форма на дезадаптация по отношение на динамиката в онтогенезата.
Връщането на либидото към предишна по-ранна форма на адаптация фактически е дезадаптация по отношение на актуалността.
Колкото по-силна е една фиксация към даден стадий, толкова по-възможна е регресията (връщането назад) до този стадий. Запомнете го.
Смъкването в по-долен стадий на психосексуално развитие позволява човек да не спазва норми, да се отдаде на инстинкти и нагони, да не се съобразява със забрани и указания, да игнорира задължения и т.н.
С всичко това той може да си достави душевен комфорт, спокойствие и евентуално наслада.
В същноста си регресията е специфично разцепване, разклоняване, на влечения, които се насочват към вече изминат стадий на развитие или към вече познато и преживяно психично или непсихично нещо, в което има еротични компоненти.
От регресивната увлеченост на човека се пораждат повечето сексуални перверзии – педофилия, садо-мазо деформациите, воайорството и др.
Обикновено причината за регресията е фиксацията, но е възможно регресията да се породи и от неспособността на пациента да се справи с въздействието на външни препятствия пред психосексуалното му развитие.
Този факт го връща назад към по-ниското ниво, където справянето не е толкова голям проблем.
Като причина за възникване на процесите на регресия, които трябва да се имат предвид в клиничната психоаналитична работа с пациенти, ще посочим:
- Прекомерни изисквания и ограничения;
- Големи психични натоварвания на личността през определен период;
- Напрегнатост;
- Тревожност;
- Инкасирани загуби от всякакъв характер;
- Неуспехи (особен в сексуалната сфера);
- Неудовлетворени потребности;
- Външни и вътрешни конфликти;
- Съществуващи психични разстройства и др.
Зигмунд Фройд отначало разглежда проблема за регресията във връзка с тълкуването на сънищата, където той за пръв път открива наличието на регресия и я анализира от гледна точка на психоанализата.
В „Тълкуване на сънищата“ той определя три категории регресия:
- Топическа регресия, свързана с цялостния психичен апарат (по Първата топика), т.е. с несъзнавано, предсъзнавано и съзнание. Тази регресия е главно в сънищата;
- Времева регресия, която е по отношение на либидото и касае стадиите на психосексуалното развитие;
- Формална регресия, която е по отношение на нелибидни форми, нелибидни начини на мислене, нелибидни представи и др.
Освен тези форми, ние отличаваме още обектна регресия, регресия на Аза и др.
Ползват се също и термините орална регресия, анална регресия, фалическа регресия, в зависимост от конкретния стадий, към който се връща пациентът.
За Фройд процесът на съновидението е регресия, халюцинациите при хистерия и параноя също са регресия, връщането назад в спомените – също.
По-късно създателят на психоанализата посочва още две съществени разновидности на регресията: нарцистична регресия, свързана с либидозните пориви с автоеротичен и нарцистичен характер, и обичайна сексуална регресия, свързана с най-често срещаното връщане назад в някой от предгениталните стадии на развитието.
Прогресията (от латинското progressus – движение напред) е понятие-компонент на методологическия апарат на приложната психоанализа, с който обозначаваме процес, насочен напред, т.е. процес, обратен на регресията.
Става дума за движението напред в психосексуалното развитие на дадена личност.
Прогресията е нормалното развитие на личността, нормалното протичане на живота ѝ.
Прогресията на либидото е подпомогната от разума и от волята на човека.
При прогресията можем да говорим за координирано протичане на психичните процеси и на всичко, което е свързано с общоприетите форми на сексуалност и на практикуване на секс.
Липсват конфликти.
Обикновено психичните проблеми са рядкост.
Прогресията е позитивното течение на живота и развитието на една личност, което може да бъде прекъснато и разстроено чрез регресии и чрез фиксации.
В клиничната психоанализа прогресията е цел на самата терапевтична стратегия.
Разбрахте всичко, дами и господа, нали?
Очаквайте следващата лекция за проекцията.
Засега довиждане!