ПРОЕКЦИЯ И ИНТРОЕКЦИЯ
Дами и господа,
Прието е да се счита, че проекцията у една от най-примитивните (първичните) форми на психична защита.
Тя е архаична защита.
Може би по-примитивно е само бягството (моторното бягство и фобийното бягство), което често е предшествано от проекция.
Самият термин е с латински корен (от proiectus – хвърлен напред, издаден напред) и с него се обозначава този психичен феномен, при който личността проецира (прожектира) извън себе си, навън, върху друг обект собствени (вътрешни) желания, чувства, импулси и приписва другиму свои качества, черти, мисли, намерения, потребности, мотиви, проблеми и др.
При проекцията вътрешната възбуда се изпраща извън персоната, във външния свят.
Там проецираното се локализира в друг човек (или предмет).
Обикновено възбудата, вътрешното (психичното) напрежение, дискомфортът, интрапсихичният конфликт и др., които са в основата на проекцията и са фактически причината да се появи тя при съответния човек, са свързани с неспазени норми, неизпълнени указания, осъдителни постъпки, грешки, личностна недостатъчност, дефекти, проблеми и др.
Всички те са болезнени за личността, носят неудоволствие, предизвикват страдание.
Обикновено човек отказва да ги види като свои и не иска да ги приеме и да ги припознае като лични.
Негативните преживявания и мисли могат да се изпратят навън, като с това човек е в състояние в известна степен, или напълно, да се освободи от тях и да постигне за себе си определен душевен комфорт.
Проекцията не е просто оприличаване на друг човек със себе си, а е приписване на този друг човек на свои собствени психични неща, които проециращия не иска да ги има.
Основният резултат от проекцията е умиротворяване на съвестта, елиминиране на самокритиката и на самообвиненията.
Посланието на проециращия е: „Не аз съм лош и не аз върша лошите неща, това касае друг някой обект извън мен, друг някой е лош, друг някой е причина за злото.“
Психоаналитичните виждания на проекцията са свързани с концепцията за нагоните.
Те, особено сексуалните нагони, раждат, както знаем, вътрешна възбуда, която е неудоволствена и трябва да бъде удовлетворена, снета (смъкната) от преживяванията, за да си върне човек спокойствието и душевния уют.
Но често, за да стане това, е необходим апарат (механизъм), който обикновено липсва на пациента.
Тогава именно се прибягва до сравнително лесното извеждане навън, изхвърляне навън, проециране навън, на причиняващите неудоволствия психични феномени.
При това извеждане (проециране) човек прави фактически две неща:
- Премахва от себе си това, което той иска да не е; фактически работи логото „Искам да не съм!“
- Виждайки го навън (не в себе си) човек става такъв, какъвто иска да е; вече има „Искам да съм!“.
Добре се вижда, че в проекцията има особено раздвояване както на личност и външен свят, така и вътре в личността, където наблюдаваме приемани и неприемани психични феномени в структурата на Аза.
Проекцията не е изтикване навън на нежеланото, а представлява, както казва Зигмунд Фройд, премахване, разтуряне (Aufhebung) на нещо вътре, като това нещо вътре се възвръща (zurückgeben) навън.
Проекцията е отхвърляне и непризнаване не нещо, което реално съществува вътре в Аза.
Проекцията е въображаема операция.
Нещата в проецирането и след проецирането не са такива, каквито проециращият ги счита, че са. Това е важно да го знаете.
Проекцията фактически е освобождаване от лични трудно поносими, или непоносими, афекти.
Тя е самооправдание, по думите на Карен Хорни.
Тя още е пренасяне навън на това нещо в обект, където то, в общия случай, не съществува досега.
Това преместване ражда душевен комфорт на пациента.
Той приема за реалност съществуването навън на изнесеното от него.
Актовете на проециране са изключително разнообразни – от „нашляпването“ на масата в къщи, о която се е ударило детето, до искреното възмущение на алкохолика от алкохолната зависимост на приятеля по чашка до него или скритата хомофилия на хомофоба, който мрази неистово педерастите, защото скрито (подсъзнателно) чувства, че той сам е такъв.
Независимо от това, че проекцията още от времето на класическия фройдизъм се приема за нормална проява на нормални в психично отношение хора, то нейното ползване често се оказва, че далеч не е безопасно, както изглежда на пръв поглед.
Може да доведе до отхвърляне на Свръхаза, до дезинтеграция на персоната, до отхвърляне на околния свят и др.
Проекцията често е черта (симптом) и на фобии, перверзии, неврози, халюцинаторни изживявания, даже на налудности, например, параноята.
Между другото, Зигмунд Фройд открива проекцията като механизъм за пръв път при параноята.
Можем да видим проекцията и като съставка на суеверието, на различни натрапливости, на зависимости и др.
Проекцията е основа на редица проективни техники, най-известните от които са: тестът на Роршах, Тематично-аперцептивния тест (ТАТ), техниката на Холцман и др.
Даже има специален клон в приложната психология, наречен проективна психология, която се интересува точно и само от проективните феномени и тяхното приложение.
Като механизъм, проекцията в динамичен аспект наподобява идентификацията, за която вече говорихме преди една седмица в 11-тата лекция.
И двете защити често си взаимодействат, работят заедно и едновременно, като имат едно общо качество – преместване на психична енергия извън собствената персона.
Знаем, че преместването на психична енергия е по-общият способ за избавяне от психични злини и опасности, който е и сравнително лесен за изпълнение от страна на пациента.
Преместването не е пренос в неговия психоаналитичен смисъл, но проекцията, като преместване, участва в преноса.
Посоката на преместване при двете защити – идентификация и проекция – е различна.
Докато при идентификацията е от образа на външния обект към Аза, то при проекцията е от собствения Аз навън към обекта (или към образа му).
Въпреки това, в редица случаи е доста трудно двата феномена да се отличат един от друг. Още повече, че реализирането на проекцията непременно сякаш изисква идентифициране.
Хистерикът, например, едновременно се проецира и идентифицира с определена личност.
Известна е така наречената проективна идентификация, която е проявяващ се чрез фантазми механизъм.
При него човек помества изцяло или частично Аза си в друга личност с някаква своя цел – да се освободи от лошото в себе си, да има и други като него, да контролира другия, да му навреди и т.н.
Проективната идентификация определено представлява интерес за клиничния психоаналитик.
Идентификацията (и проективната идентификация, в частност) е по-близка, по-сходна с друг психичен феномен – интроекцията.
Тя също като проекцията е преместване.
И често се съчетава с проекцията.
В по-широк смисъл проекцията може да се види като механизъм на възприемане и разбиране на околните неща в зависимост от собствените черти, мотиви, потребности и комплекси на проециращия.
Като проекция в социалната психоанализа могат да бъдат видени художествените произведения, както въобще актовете на всякакво творчество.
Във всеки един от тях можем да намерим елементи на проекция.
Интроекцията (от introiectus – хвърлен вътре) е понятие, с което означаваме обратния на проекцията процес.
Терминът е въведен от Шандор Ференци в неговата работа „Интроекция и пренос” като симетричен на проекцията психичен феномен.
Интроекцията е приемане в своя Аз на неща извън личността, които са, или могат да са, извор на удоволствени преживявания, и в този смисъл са желани от интроециращия.
Тези интроецируеми неща могат да бъдат:
– норми,
– указания,
– правила,
– нагласи,
– обичаи,
– стандарти,
– начини на мислене,
– ценности,
– мотиви,
– идеи,
– намерения,
– поведенски патерни и др.
Интроекцията е включване на външния свят в Аза на персоната.
Според Жак Лакан това винаги става по символен начин, чрез символи, а не пряко.
Интроекцията е механизъм на вглъбяване (често автоеротично) в себе си и внасяне чрез фантазми на външни неща в собствения Аз, променяйки го в желана от интроециращия (или от друг субект) посока.
Това приемане на външни неща е съпроводено с отпращане, изваждане навън, отхвърляне, на вътрешноличностни неща, които са неприемливи за интроециращия или му носят негативни преживявания.
Фройд нарича този механизъм още „пречистване на Аза“.
Чрез интроекцията в Аза възникват далеч по-добри представи за собствената персона.
Образът на собствения Аз се приближава до Идеалния Аз, респективно, свързва се със Свръхаза.
С интроекцията човек се отъждествява с такъв обект, какъвто той сам иска да бъде.
Затова обикновено се интроецират образи на силни, красиви, умни, здрави, богати и популярни личности, спортисти, звезди, певци и др.
Те заместват в някаква степен части от Аза на интроециращия.
Той вече не е себе си, не е с досегашния си образ, а е придобил желаното, като е отхвърлил нежеланото от себе си.
В същото време интроекцията по своеобразен начин разцепва структурата на Аза.
Едната част е тази, която се отхвърля, чрез приемането на това, което се внася отвън, чрез включването на интроецираното.
А другата част се проявява като критикуваща и осъждаща инстанция, противонасочена към първата.
Очевиден е вътрешноличностният конфликт при интроекцията.
Той обикновено минава скрито и незабелязано, защото в повечето случаи е незначителен по сила и мощност.
Но понякога този конфликт може да се разрастне, да се разгори, и да се превърне в сериозен психопатологичен проблем за пациента.
В този контекст възниква въпросът за избавянето от интроектите, извеждането навън на интроецираното, спасяването от него, ако то носи психични беди.
В клиничната психоанализа това също е често срещана задача.
Обикновено при решаването ѝ се търси разширяването и развиването на властта на Аза.
Интроекцията действа и в социален план.
Голяма част от задачите на идеологическата работа в тоталитарните общества фактически е насочена към интроециране (индоктриниране) от страна на членовете на социалните общности на желани от режима идеи, нагласи, ценности, предпочитания, мотивации и т.н.
С тях после дълги години обществото не може да се раздели, което само по себе си ражда, както знаем, твърде сериозни социални проблеми.
Мелани Клайн развива темата „проекция – интроекция“ с въвеждането на понятията добър обект и лош обект, които участват в двата взаимосвързани защитни механизма.
Тя счита, че интроекцията на добрия обект стимулира проекцията на добри чувства навън.
Мелани Клайн ползва и термина „реинтроекция“ за означаване на вторичното повторно вкарване на психични неща, което може да усили остротата на негативните преживявания (при реинтроекция на лош обект) и да увеличи положителните емоции (при реинтроекция на добър обект).
Докато проекцията е характерна за параноиците (те изнасят навън своите вътрешни афекти), то интроекцията е по-характерна за невротиците, които са обсебени от желанието да намерят външен обект и да го вкарат в собствените си схеми и интереси.
В психоаналитичната терапия интроекцията се схваща като един от важните механизми за развитие на невроза.
Както проекцията, така и интроекцията са способи за защита, които се използват във всички възрастови периоди – от ранното детство до старческата възраст.
Достатъчно за днес, дами и господа. Свършваме.
Всичко най-хубаво!
