ИНТЕРИОРИЗАЦИЯ И ЕКСТЕРИОРИЗАЦИЯ
Дами и господа,
Тези два психични процеса – интериоризацията и екстериоризацията – са симетрични.
Освен това в психоаналитичната литература и в психоаналитичната практика те са познати и с други имена: интернализация и екстернализация (ползвани в англоезична среда).
Схващат се още и като синоними на интроекция и проекция.
Ползват се и близки и сходни понятия: интроверсия и екстраверсия (те са на Карл Густав Юнг, както знаем), интероцепция и екстероцепция, интрапунитивност и екстрапунитивност, които, разбира се, са с по-различна конотация, но стоят доста близо до разглежданите две понятия.
Във всички случаи, казано най-общо, при тези понятия-компоненти на психоаналитичната методология се визира движение на психични феномени по линията „отвътре – навън“.
В тази лекция ще разгледаме първо интериоризацията, а после и екстериоризацията, като ги представим в техния същностен вид, с което на практика ще покажем, какво означават всички горепосочени понятия, доколкото те без изключение имат принципно сходни черти.
Интериоризацията (от латинското interior – вътрешен) е процес на преформиране на външни за личността неща във вътрешнопсихични неща.
Интериоризацията de facto е преход, преминаване, предвижване отвън навътре на психични неща, които се установяват във вътрешния мир (в психиката) на личността като сравнително устойчиви структурно-функционални единици на съзнанието и на преживяванията.
Интериоризирането е въвеждане на елементи от външния свят в своя собствен психичен свят.
То е включване на външния свят във вътрешнолични конструкции.
Много често интериоризираното е под формата на мисли, идеи, нагласи, чувства и др.
Има мнения, че процесът на интериоризиране се отнася въобще до всяко усвояване от личността на знания и на опит отвън, на всякаква информация и всякакви преживявания, идващи отвън.
В психопатологията, психиатрията и психотерапията интериоризацията се ползва и за означаване на потайно и скрито от околните преживяване от пациента на вълнуващи го неща, които той не иска да са чуждо достояние.
Интериоризацията може да се види в някои случаи като идентифициране, в други – като интроекция, а в трети – като инкорпорация, която представлява особена форма на интериоризиране, касаещо възприемането (вкарването в собствената психика) на друга персона, която се схваща оттук нататък като част от Аза на интеркорпориращия или въобще като собствения му Аз в цялостен вид.
Елегантна дефиниция на интериоризацията намираме във френския речник по психоанализа на Ж. Лапланш и Ж.-Б. Понталис: „процес, чрез който интерсубективните отношения се преобразуват в интрасубективни отношения“.
Интериоризациите се свързва обикновено с Втората топика на Зигмунд Фройд и с тях се обясняват взаимодействията на Аза със Свръхаза, усвояването от Аза на външните норми, въплътени в изискванията на Свръхаза или във влиянието на родителите, учителите и т.н.
Мелани Клайн счита, че интериоризацията способства за създаването на Свръхаза на детето.
Освобождаването от Едиповия комплекс става чрез интериоризиране на противоречията и конфликтите за влияние, власт и авторитет с родителя от същия пол.
Те стават вътрешнопсихични и лични.
Карл Густав Юнг ползва термина „интроверсия“, за да означи издърпването на либидото от външни за персоната обекти и пренасочването на сексуалните влечения към вътрешнопсихични неща и особено към фантазмите.
При интрапунитивните процеси става въпрос конкретно за вкарване вътре в психиката на самообвинения и виновност.
Във всички случаи при интериоризацията и при сходните ѝ психични феномени виждаме преминаване на неща отвъд личността вътре в нея, и съответно създаване на мисловни конструкции, образи, представи, идеи, функции, структури, конфликти, нагласи и др.
Интериоризирането като процес съпътства живота на човека от ранното детство до старчеството.
Във всеки възрастов период интериоризацията може да се види като фактор за адаптиране към социалната среда и обстоятелствата за живот.
Но може да се установят и връзки на интериоризацията със създаването на психични проблеми и с възникването на психични страдания, в зависимост от съдържанието на интериоризираното и параметрите на самия процес на интериоризация.
Симетричният процес се нарича екстериоризация.
Очевидно е, че произходът на понятието е свързан с „екстериор“, антинома на интериор.
И наистина е така: терминът произхожда от латинското exter (или exterior), което означава външен.
При екстериоризацията имаме процес с обратна насоченост: неща от вътрешнопсихичния свят на персоната се извеждат навън.
Този механизъм е много удобен, както се вижда, за осъществяване на психична защита.
Веднага се сещаме, че вътрешноличностните противоречия и конфликти (например конфликти със съвестта, с чувството за справедливост, с религиозни императиви и др.) по един много лесен начин могат да бъдат изведени навън, да бъдат конституирани извън личността (а следователно и извън виновността ѝ) и да бъдат оттук нататък идентифицирани като външни, отвъд личността.
Най-често екстериоризацията се ползва за извеждане навън на преживявания за виновност.
Този механизъм обикновено напомня проекцията (както интериоризацията напомня интроекцията), но, за разлика от проекцията, тук обхванатите при процеса явления не се ограничават само до неудоволствените или до пораждащите тревожност феномени, а до много по-широк кръг от психични явления.
В някои случаи екстериоризацията може да протече под формата на принуждаване на външни лица, може да се прояеи в настойчиво налагане навън на свои ценности, желания мнения, в налагане на своята воля и т.н.
Карл Густав Юнг нарича този механизъм „екстраверсия“, като влага в него и по-различен смисъл – като характеристика на личностния типаж.
По-конкретно, за аналитичната психология това е най-основната дименсия на темперамента на личността, изразяваща се най-вече като склонност за социални контакти.
За Карен Хорни екстериоризацията е процес на самоотстраняване, на начин човек да избяга от своя Реален Аз, като обвини за своите недостатъци и неудачи различни външни фактори.
Освен това въпросният процес е всъщност опит да се изнесе нещо от полето на своя Аз, когато противоречията и стълкновенията между Аза и Идеалния Аз по отношение на това нещо станат твърде силни и трудно поносими.
Екстериоризацията може да доведе на личността различни психични проблеми, включително и неврози.
Тя може да е причина за различни зависимости, за усещане на чувство за празнота, за снижаване на самочувствието и др.
Може още да се преформира в
различни деструктивни феномени – неудържими (изпуснати) афекти, в яростни изблици на гняв, в ажитация и др.
Счита се, че тъкмо невротиците са най-склонни да търсят екстериоризацията като средство за противодействие на вътрешноличностните си конфликти.
При екстериоризацията невротикът е склонен по един задълбочаващ се начин да вижда в околните неща и хора несъществуващи реални черти и респективно – да „осъзнава“ несъществуващи конфликти и проблеми.
В същото време екстериоризиращият пациент може да престане да вижда истинското състояние на нещата вън от себе си, след като те са заменени чрез екстериоризацията с фантазирани неща (фантазми).
Това също може да породи психични проблеми за пациента.
При екстериоризацията личността снема от себе си определени свои черти, наклонности, нагласи и др., които разбира, че са неприемливи и укорими, изнася ги навън и ги прикача на обект от външния свят.
Разбира се, всичко това става в представите на пациента.
Можем да различим защитна екстериоризация, генерална екстериоризация (при малкото дете) и др.
В психотерапевтичната практика екстериоризацията се ползва за извеждане навън на халюцинации, на илюзии, на нагласи, на самообвинения, на порочни мотиви за поведение, на тревожност и др.
При клиничната психоанализа следва да отчитаме и възможността пациентът да екстериоризира върху психоаналитика свои психични неща (екстериоризиран пренос, ще учим и за него по-нататък).
Имате ли въпроси, дами и господа? Коментари? Очаквам ги.
Довиждане!