ПРЕНОС И КОНТРАПРЕНОС
Дами и господа,
Специално в клиничната психоанализа преносът е привилегирован термин с изключително значение.
Всички школи и учения, имащи някакво отношение към психоанализата, и въобще към дълбинната психология, без изключение, считат този термин за основен в психоаналитичния терапевтичен процес.
Както, разбира се, и контрапреноса, неговия антоним.
Най-общо казано преносът отразява основен процес в психоанализата, представляващ установяването на афективни отношения на пациента с психоаналитика.
Тези отношения имат връзка с реалната терапевтична ситуация, с отминали преживявания, със стари структури в психиката на пациента, с анахронични психични феномени и др.
Пациентът проявява отношения към психоаналитика-терапевт, като го включва в отминалото си и в сегашното си битие.
Обикновено го идентифицира със значима персона (родител, учител, настойник, лекар, любовник и др.).
Изпитваните чувства и емоции могат да са позитивни (обич, любов, доверие и др.), но могат да са и негативни (омраза, недоверие, подозрения и др.).
Терминът пренос е известен още и като пренасяне, а също така и като трансфер.
Немското понятие, ползвано от времето на Зигмунд Фройд, е Übertragung – буквално пренасяне, а английската дума е transference.
Преносът е особен механизъм на приписване на терапевта на неща, свързани с несъзнавани желания и влечения на пациента.
Той е спонтанен процес.
Определя се и като заместване, а освен това и като интензивна афективна връзка между пациента и лекаря, автоматично създаваща се по линия, тръгваща от пациента.
Карл Густав Юнг вижда преноса като проекция, като несъзнавана връзка между пациент и терапевт, в която активен е пациентът.
Преносът се дефинира и като повторение на детски прототипи в процеса на лечение, изживявани по особено актуален начин.
В този смисъл можем да очакваме и негативни пренесени феномени, а не само позитивни.
Същността на самия процес е пренасяне от едно на друго място на неща от дълбините на психиката на една персона, без това да променя по някакъв начин нито нея, нито обекта, който ги получава (комуто те са приписани, пренесени).
Когато този процес се отнася до психотерапевтична работа, то тогава преносът може да се види като компонент на терапевтичната практика и на терапевтичните отношения, като инструмент за лечение.
Шандор Ференци констатира, че преносът е факт не само при двойката „психоаналитик – пациентѝѝ“, но работи и при други взаимодействия: „учител – ученик“, „шеф – подчинен“, „родител – дете“, „надзирател – затворник“ и т.н.
При повечето от тези взаимодействия, включително и при психоаналитичната практика, преносът поставя едната страна в ролята на родител със съответните отношения на доверие, упование, обич и преклонение към него. Така е при положителния пренос.
При отрицателния пренос отношенията са противоположни – недоверие, отричане, омраза и ненавист.
Според Фройд преносът на несъзнавани чувства и отношения на пациента към психоаналитика са всъщност проява на родителското имаго (несъзнаваната представа, съграждаща образа на бащата и майката в детството).
Той го свързва и с Едиповия комплекс, със съпротивата, с фантазмите и с изтласкването.
Приема се, че преносът е включване на сериозен обем фантазми в психотерапевтичния процес, по-конкретно в системата отношения между психоаналитика и пациента.
При определени обстоятелства, при определени съчетания на дадености както по отношение на пациента, така и по отношение на терапевта и терапевтичния процес, те започват да работят и могат да доведат до невротични смущения и до други психични проблеми, както обикновено става при отрицателните преноси.
Много често преносът има любовен и сексуален характер.
Това е така и при хетеросексуални пациенти и при пациенти с хомосексуална или бисексуална ориентация.
При тези случаи на любов съпротивите (или фантазмите, или изтласкванията и др.) приемат формата и статута на любовно преживяване с всичките негови съставки – силна привързаност, надценяване, обсебеност, ревност и др.
Но както и при любовта в нейните обичайни прояви, и тук ситуацията е твърде фина и деликатна.
Съществува опасност много бързо и много рязко (както е в любовта) обичта да се превърне в омраза, а преклонението – в отхвърляне.
Термините, с които Зигмунд Фройд описва в главата „Преносът“ на своята „Обща теория на неврозите“ двата основни вида пренос, са:
- нежен пренос;
- враждебен пренос.
В същата глава се представят основните черти на преноса.
Фройд казва, че той е „проява на особен интерес към личността на терапевта“, на особена любезност и благоразположеност, на финес, хвалби и възторг спрямо него.
Като движещи сили на преноса Зигмунд Фройд сочи: първо стремежа на пациента да оздравее и, второ, неговия интелект.
Показва, че в този процес играят роля изтласквания и съпротиви, а така също и потиснати желания, намиращи изход в терапевтичната ситуация.
Фройд говори също и за специфична „невроза на преноса“, която обединява различните хистерични феномени, страхове и натрапчиви неврози.
Във всички случаи за класическата психоанализа преносът е съвкупност от преживявания и реакции, насочени и водещи към специални обектни отношения между пациента и терапевта, в резултат на които различни психични феномени (чувства, фантазии, нагласи, страхове, защити и др.) от детството, касаещи родителския авторитет и личността на родителите, се пренасочват към психоаналитика.
Преносът заменя първоначалните страхове, отчуждение, срам и боязън спрямо терапевта.
В много случаи преносът ражда съпротива, особено при неприемане от страна на терапевта на предложеното му благоразположение и анонсираната обич (любов).
Преносът като явление не е единичен феномен; той се преповтаря в хода на психотерапевтичната работа, частично видоизменяйки се според обстоятелствата и хода на лечението.
Разбира се, зависи и от динамиката на отношенията и взаимодействията между пациента и психоаналитика.
Преносът, според Фройд, е творение на самата болест.
Появяването на преноса е неизбежно в рамките на една психотерапевтична работа с конкретен пациент.
Той е изключително значимо спомагателно (не основно) средство в психоаналитичните сеанси и при добро ползване може да ускори терапевтичните процеси и да донесе добри резултати.
Преносът фактически е, по думите на Фройд, мощен стимул, водещ към оздравяване.
Но понякога може да действа и като препятствие пред успешното лечение.
Тогава преносът трябва де се преодолява, както се преодоляват симптомите на страданието.
В психоанализата се говори за съпротивата на преноса, която може да е твърде вредна за терапията.
Оттук следва изводът, че преносът трябва да е важна съставна част на приложната психоанализа, да не се игнорира в никакъв случай, а, напротив, да се превърне във важен сегмент на лечението.
Особено внимание следва да се обърне на любовния (сексуалния) пренос, както и на връзките на този пренос с контрапреноса.
Постфройдистите (Мелани Клайн, Доналд Уутс Уиникът, Хайнц Кохут и др.) развиват концепцията за преноса в посока на по-ефективното му използване в клиничната психоаналитична практика, главно като симулират активността на преносните процеси, подкрепят влиянието им върху Аза на пациента и допринасят за възстановяне на разрушени или увредени структури на така наречения Self (дълбинния Аз на пациента).
Контрапреносът (контрапренасянето) е процес, който по посока е обратен на преноса. Той тръгва от терапевта и е насочен към пациента.
Изглежда като енантиморфен (огледалноподобен) и симетричен на преноса.
Най-просто казано, контрапреносът е влияние (въздействие) на пациента върху психоаналитика.
Този процес е амбивалентен; налице е двойственост на преживяванията, чувствата и емоциите – от една страна заинтересованост, обич и състрадание, а от друга, индиферентност и отрицателни чувства.
Контрапреносът може да се определи и като съвкупност от реакции на психоаналитика към пациента, които могат да бъдат осъзнати или неосъзнати (несъзнавани), но във всички случаи са афективни.
Особено важни за психотерапията са евентуално появилите се любовни чувства, както и появи на сексуални желания.
От етична гледна точка те се считат за недопустими, но както знаем, има и противоположни становища, а даже и специфични форми на психотерапия, които разчитат тъкмо на тях.
Влиянието на пациента върху безсъзнателните чувства и нагласи на терапевта трябва да бъде разбирано (предполагано) от него, ако той иска да реши успешно своите психотерапевтични задачи.
Обект на тези реакции са както личността на пациента, така и преносът в хода на лечението.
Тоест, процесът, тръгващ от пациента към психоаналитика, е обект на контрапреноса, който тръгва от психоаналитика към пациента. Ясно?
Можем да видим контрапреноса и като регистър от нагласите на терапевта в отговор на нагласите на пациента.
В терапията психоаналитикът участва като личност, която също като пациента, се включва в психотерапевтичния процес със своите психични характеристики, със своите преживявания, със своите комплекси и съпротиви.
Логично е да заключим, че в такъв случай е нужен и анализ на самия психоаналитик.
Тази теза е особено важна за съвременната психоаналитична практика.
Тя се проявява като обезателно задължение за практикуване на психоаналитичната терапия.
Шандор Ференци счита, че в психотерапевтичния процес е необходима взаимна анализа, която той разбира като свободно изказване на асоциациите на лекуващия спрямо думите и действията на лекувания.
Най-важният принос на контрапреноса е в осветяването чрез него на невъзможни за достъп места в дълбинната психика на пациента.
Това става с постигнатия взаимен интерес и доверие между пациента и терапевта.
Счита се, че контрапреносът може да се преформира в емпатия, която е така нужна за психотерапевтичната практика.
Очевидно е, че един проблем значително по- лесно може да бъде преодолян със съвместните усилия на участващите в него.
Контрапреносът е липсващото звено за съвместност, което допълва преноса и заедно с него съставя тази желана съвместност.
По думите на Жак Лакан преносът и контрапреносът си отговарят взаимно като ехо.
При контрапреноса психоаналитикът трябва да осъществи контрол върху своите чувства и отношения към пациента, да разбира и регулира своите реакции спрямо него.
Възможните проблеми при появяването на контрапреноса в практиката на клиничната психоанализа са:
– доминиране на пациента над терапевта,
– идеализиране на контрапреноса,
– възникването на така наречената невроза на контрапреноса (подобна на неврозата на преноса),
– възникването на реални опасности при работа с нарцистични и психотични пациенти и др.
Накрая ще подчертая, че все пак както преносът, така и контрапреносът са добри инструменти за работа с пациента, позволяващи разбиране на неговото подсъзнание и помагащи за влияние върху него.
И с това, дами и господа, дойде и краят на тази лекция.
Ще се видим след два дни.