ПРИНЦИП НА АБСТИНЕНЦИЯТА
Дами и господа,
По принцип абстиненцията (от латинското abstinentia – въздържане) е термин, с който се обозначава болезненото състояние, в което изпада човек, когато той внезапно спре влиянието върху него на неща, от които е зависим, – например, наркотици, алкохол, секс, хазарт и др.
Това състояние се характеризира с различни разстройства – психични, соматопсихични, вегетативно-соматични, неврологични и др.
Наблюдаваме такива неща като:
– угнетеност,
– лошо настроение,
– тахикардия,
– главоболие,
– безсъние,
– световъртеж,
– отпадналост,
– склонност към самообвинения и самонаказания,
– разкаяние,
– повишена внушаемост и чувствителност и др.
Може да се стигне даже до суицидни помисли и самоагресия.
Известни са така наречените абстинентни явления, които за разлика от състоянието на абстиненция, са по-краткотрайни и се характеризират главно с раздразнителност и отпадналост на пациента за относително кратък период от време.
Ползва се и терминът „абстинентен синдром“, който по дефиниция е синдром на психични и физиологични разстройства, предизвикан от рязкото и пълно отказване от неща, спрямо които е налице зависимост от страна на отказалия се.
По отношение на някое лице можем да чуем определението „абстинентна личност“, което означава съзнателно въздържаща се от нещо личност.
В психоанализата абстиненцията се употребява в по-различен смисъл.
Абстиненцията тук е методологическо понятие в пълния смисъл на думата, защото в психоаналитическата практика се употребява единствено в съчетанието „правило на абстиненцията“ (или принцип на абстиненцията).
Въпросният принцип на абстиненцията се счита за важна предпоставка за успешността на всяка психоаналитична терапия.
В съдържателно отношение правилото на абстиненцията може да се схване като следствие на основното правило на психоанализата (стожера на методическия апарат), което гласи, че пациентът трябва да направи усилия да каже всичко, което му идва наум, и най-вече онова, което по някаква причина се изкушава да премълчи. (Ще говорим за правилата в 51-вата лекция на курса.)
Правилото (принципът) гласи, че една терапия няма как да е резултатна, ако не противостои на невротичните проблеми на пациента, особено на преносната любов.
Казано с други думи, психоаналитичното лечение трябва да е такова, че пациентът да бъде затруднен или да му е невъзможно да замества симптомите си по някакъв начин, особено като изявява претенции към ролите, които психоаналитикът играе или би трябвало да играе в терапията.
Това означава въздържане по отношение на поведенски патерни, препятстващи психоаналитичната работа при преработката, интерпретациите, припомнянето и др.
В методически план правилото представлява забрана терапевтът да разрешава обемът либидо, освобождаван в хода на лечението, да се реинвестира във външни обекти.
Това либидо не следва да напуска психоаналитичната ситуация.
То трябва да се въздържа от всякакво друго освобождаване (разтоварване, изпразване) освен чрез речта.
Необходимо е още сдържане на тенденцията симптомите да се заместват от определени форми на поведение, които носят удовлетворение (удоволствие) на пациента.
Методически погледнато абстиненцията изглежда като съчетание на най-различни способи и начини, ползвани от психоаналитика, за да не допусне той анализирания пациент до заместване на задоволяването, което задоволяване да елиминира негативните преживявания и страданията на пациента, така нужни като енергия за аналитичната работа.
В началото Фройд е прилагал това правило само по отношение на любовни стремежи и терзания на пациента, на впоследствие правилото започва да важи и спрямо редица други желания (замествания).
В общи линии, целта на абстиненцията (въздържането) е енергията (либидна и др.) да не търси заместители, а да бъде впрегната в работа и в промяна вътре в терапевтичната ситуация.
Правилото на абстиненцията касае двете страни на психоаналитичния процес – терапевта и пациента.
То означава, че психоаналитикът трябва си налага неутралност по отношение на преноса и контрапреноса (да отказва ответни чувства и действия при преносна любов, например), а в същото време да ползва активни средства, за да сдържа проявите на заместване и проекция у пациента, да го кара той сам да се възпира от нежеланите действия и преживявания, да не допуска пациента да се освобождава от своите симптоми чрез психични защитни механизми.
Психоаналитикът не трябва да позволява нито това освобождаване на симптома, нито обяснението на импулсивните желания и стремежи на пациента, преди той да се приближи до тях с такава близост, че да му е възможно да се справи самостоятелно с тях.
Въпросните активни средства по отношение на пациента обикновено са предписания, указания, изисквания, наложени забрани и др.
Когато се касае до еротични желания и страсти на пациента, терапевтът не само, че трябва да не откликва, но той трябва да направи така, че тази либидна енергия да не се загуби или да се пренасочи към друг обект, а да се запази като нужна за самото лечение.
Страданията на пациента не трябва да се прекратяват преждевременно.
Това би довело терапията до посредствени резултати.
Тези страдания, както казахме вече, трябва да бъдат впрегнати за излекуването на пациента, а не да търсят други пътища и защити.
При абстиненцията е важно и да се реши въпросът в каква степен може да се позволи удовлетворяване на желанията на пациента.
Според Зигмунд Фройд, в процеса на психоаналитичната терапия много от желанията на пациента трябва да останат неизпълнени.
Най-вече трябва да му се отказва това, което той най-много желае, колкото и неприятно да звучи това като позиция.
Въобще психоаналитичната терапия трябва да бъде съпроводена от откази, от фрустрации и въздържане. Запомнете това!
Разбира се травмите от един отказ могат да се преживяват твърде болезнено, да родят неврози, но в класическата психоанализа се счита, че общото цялостно въздържане от изпълнение на желанията на пациента по време на целия курс на лечение води до стремеж у пациента да оздравее.
Серията от неудовлетворявания води пациента до извода за търсене на друг изход от терапевтичната ситуация – това е логиката на нещата.
Този изход би могъл да бъде видян в окончателното излекуване, което решава всички проблеми на отношенията с терапевта, на преживяванията по повод на пламнала любов към него, например, на болезнените чувства, на разочарованията и т.н.
Въздържането трябва да бъде съобразено с характеристиките и с динамиката на страданието на конкретния пациент, както и с динамиката на осъществяваната терапия.
Това е много важно.
Активната техника на Шандор Ференци препоръчва мерки, пряко насочени към заместващите задоволявания на пациента, като при това се ползват само изпитани методи, постигащи неутралитет на аналитика в областта на преноса.
В практиката на клиничната психоанализа се препоръчва терапевтът да се откаже (да се въздържи) от всякакви форми на награждаване на пациента с афективни удовлетворения, тъй като това обикновено води до омаловажаване на самата психоаналитична работа и до влошаване на резултатите от нея.
При прилагане на принципа (правилото) на абстиненцията следва да се държи сметка и за опасността терапевтът да се идентифицира от пациента като репресивен авторитет и с това да пострада цялостната терапевтична работа.
Това не бива да се допуска.
Дами и господа, стига толкова за днес.
Помнете, принципите са важно нещо навсякъде и всякога!
Довиждане!