ТОРНАДО БГ Психоанализа Курс по психоанализа – лекция 92

Курс по психоанализа – лекция 92

СТРАХ, ТРЕВОГА, ВИНА, ЧУВСТВО ЗА МАЛОЦЕННОСТ

Дами и господа,

В тази лекция за методологическия апарат на психоаналитичната терапия ще се спрем на едни от най-често използваните понятия в клиничната психоанализа, особено при определяне на характера на психичното страдание (проблем) на пациента.

Тези понятия-компоненти на методологията представят неудоволствени преживявания по линията на дезадаптацията, взаимосвързани са, включват се едно в друго и си взаимодействат при възникването и развитието си като прояви на психиката и като симптоми.

Страхът е една от основните неудоволствени човешки емоции.

Развил се е като приспособителен механизъм за справяне с реални или мними опасности, заплахи и премеждия в битието на човека.

Изразява се в безпокойство, възбуда и вътрешно напрежение.

Може да приема най-различни стенични форми (с повишена активност, до паника) или астенични форми (вцепеняване, парализиране).

На страха са подвластни всички хора.

Пише го и в Св. Библия. „И страх обзе всяка душа.“ (Деян. 2:43).

Страхът (на латински angor – страх) винаги се е разбирал по два начина.

Веднъж виждаме конкретен страх, реален страх (при идентифицирана заплаха). Зигмунд Фройд го нарича Realangst в смисъл на страх от реална опасност.

В други случаи срещаме свободно плаващ страх (free floating fear) или струящ страх, блуждаещ страх, който изпълва душата на човека, без да е налице определена угроза; липсва заплашващ обект.

Според Фройд това е невротичен страх.

Тъкмо този невротичен страх се фиксира трайно в съзнанието.

Обикновено се усилва от фантазми, нараства по интензивност, става все по-настойчив, „ненаситен“ и недосегаем.

Сравнително по-лесно прераства в тревожност, вина, чувство за малоценност.

Във фройдизма страхът (fear) се счита за реакция на Аза в условия на неудоволствие, както казва Фройд, и е свързан с наложените и налаганите от Свръхаза забрани и с фрустрирането на либидните пориви.

При страха Азът търси изход от враждебността на своя Свръхаз или от установената мъка на загубата (poena damni).

Става основа на редица психични страдания: депресии, фрустрации, обсесии (фобии), кризи, неврози, психози и др.

Тази основа е „черното езеро на неврозите“, по израза на Пиер Дако.

Страхът се определя от няколко фактора:

– слабостта на Аза,

– натиска на Свръхаза, активността на нагоните (сексуални и др.),

– функциите на То,

– чувството за неяснота,

– неопределеност и несигурност и др.

В психоанализата специално внимание се обръща на страховата невроза (виж 27-та лекция на настоящия курс), на страховата хистерия.

Трябва да се имат предвид и страховете през жизнения цикъл (fears trought live span) и др.

Тревогата обикновено се дефинира като емоционално разстройство, чийто афективен компонент се състои от неприятни усещания на напрегнатост и вътрешно безпокойство.

При тревогата, за разлика от реалния страх, липсва обект на страха, а има натрупване на възбуда, която се трансформира в симптом.

Тревогата може да се определи и като съчетание на страх с мъчително очакване на злото, произхождащо от опасността.

Тревожността (anxiety) е самото сравнително устойчиво състояние на продължителна тревога (тревожене) у пациента.

Тя изглежда като готовност за страх, като склонност да се преживее тревога.

Тя е сигнал, изпратен от Аза.

На схемата долу се вижда, че реалните или мнимите заплахи, които могат да бъдат външни за личността или вътрешно-личностни, пораждат осъзнатия (нормалния, реалния) страх.

При него справянето с опасността може да стане фактически по три начина:

– бягство,

– борба,

– психични защити.

Възможно е още и възникване на тревожност.

В състояние на тревожност човек пак може да опита да се справи с осъзнатата опасност, но обикновено тревожността е свързана с неосъзнавани и неразбираеми, но чувствани опасности (необясним страх), в основата на които стоят имагинерни (ирационални) причини, нагони, табута и др.

Самата тревожност може да бъде напълно или частично преодоляна чрез психични защити, но може да съпътства другите два начина за справяне със заплахата – бягството и борбата.

В клиничната психоанализа за основен фактор за тревожност се считат психичните травми през детството, които са най-вероятни, най-силни и най-влияещи.

Това са:

– травмата на раждането,

– наказанията,

– реалната или мнима загуба на семейна обич,

– страхът от кастрация,

– неодобрение от Свръхаза и др.

За Алфред Адлер тревожността е свързана с чувството за непълноценност.

А за Карл Густав Юнг тя е една от формите на заплаха от страна на ирационалното.

Тя е втурване към съзнанието на ирационални подбуди и образи от сферата на колективното безсъзнателно.

Може да се разглежда още и като „избягване на осъзнаването на някакво страдание“; винаги е само персонална.

Според Мелани Клайн, която използва термина „първичен страх“, тревожността произхожда от опасността да бъде разрушен Азът.

Тя определя тревожността като преследваческа тревожност, при която опасенията са тъкмо тези.

В същото време, Мелани Клайн счита, че е възможна и друг вид тревожност – депресивна тревожност, при която опасенията са в другата посока – да не би нашите деструктивни действия и импулси да навредят на външни обичани и значими за нас обекти.

Според нея дълбоко в основата на тревожността стои страхът от смъртта.

Традиционната психоанализа и неофройдизмът считат, че тревожността безсъмнено задейства различни механизми за психична защита:

– проекция,

– регресия,

– сублимация,

– пренасяне,

– интроекция и др.

Параметрите на тревожността са:

  • Сила, показваща влиянието на тревожността върху психиката и поведението на личността;
  • Устойчивост, която се измерва с непроменимостта на тревожността във времето;
  • Обхват, показващ ни обема на заплахите, така както ги схваща пациентът;
  • Дълбочина, даваща ни представа за навлизането на тревожността в дълбинните структури на личностната психика;
  • Манифестираност, чрез която разбираме доколко пациентът показва на другите своята собствена тревожност и др.

Разбирането и констатирането на стойностите на отделните параметри на тревожността и техният анализ са задължителни за психоаналитика в неговата работа при всеки конкретен клиничен случай.

Вината (guilt) e особен дезадаптивен феномен, на съзнавано или несъзнавано чувство за прегрешение, недостойност, греховност, провинение, престъпление, простъпка и т.н.

Вината (виновността) е афективно състояние вследствие на нещо, произхождащо от виновния, което той счита, че е осъдително и заслужава порицание, укор и наказание.

Работата е там, че въпросната преценка за осъдителността може да е невярна, погрешна, т.е. причината за вината да не е адекватна на действителността, както често се случва в клиничната практика.

Според класическия фройдизъм, вината е формата на приемането от Аза на критиката и претенциите на Свръхаза спрямо него.

В практически план по-често се говори за виновност и за чувство за вина (sense of guilt), чувство за виновност и др.

Виновността най-често е несъзнавана, не е ясна природата на факторите, които стоят в нейната основа.

Счита се за морално натоварено понятие, тъй като то често участва моралното съзнание, като обособена част на Свръхаза и на Идеалния Аз.

Чувството за вина е свързано с действията на съвестта, която е инструмент на нравствеността на конкретната личност.

Чувството за вина обикновено поражда меланхолни симптоми, но е възможно бързо да прерастне в невроза.

Тази невроза най-често има своите корени дълбоко в Едиповия комплекс, в невъзможността да се

преодолее едиповата ситуация.

Чувството за вина е болезнено чувство.

То се проявява като себеобвинения, себеупреквания, самоподценяване, самонаказания и др.

Може да мотивира самоагресия и суицид.

В този контекст Зигмунд Фройд изтъква специфична потребност от наказание, проявяваща се на несъзнателно ниво във връзка с ролята на Свръхаза като не само критическа, но и като наказваща инстанция в психичния

Съществуват възгледи, че в основата на всяко психично страдание лежи неадекватно и немотивирано чувство за виновност с корени в ранното детство,

което чувство човек се мъчи да преодолее, защото според него то е опасно за собствената му личност, за self-а му.

Фройд счита, че няма пряк психотерапевтичен метод за премахване на несъзнаваното чувство за виновност, но все пак на това чувство може да му се противодейства със средствата на психоанализата, като първото условие е в трансформирането на несъзнаваното чувство за вина в съзнавано чувство за вина.

Чувството за малоценност (sense of inferiority) e преживяване, което се появява във връзка с виновността, във връзка с констатирането на определена несъстоятелност (която често се генерализира), при загуба, при неуспех, при поражение.

По-познат и по-използван (особено в лаическите среди) е терминът комплекс за малоценност (complex of inferiority), който на практика е доста по-различно нещо.

Той е съчетание от нагласи, представи, постъпки и действия, които в една или друга степен са прикрит (латентен) образ на чувството за малоценност, преживявано от индивида.

Чувството за малоценност фактически е резултат на слаба оценка от оценяваща инстанция, която може да е вътре в психичния апарат на изпитващия това чувство човек, но може нейният произход да е външен (да има външен оценяващ субект).

Зигмунд Фройд счита чувството за малоценност за невротичен симптом.

То пренася напрежението между Аза и Свръхаза, който го обвинява и осъжда за нещо в някаква област.

В първия случай обикновено трябва да търсим чувството за малоценност в обичта и преклонението на Аза пред Идеалния Свръхаз.

То е интроекция на идеали, които не намират потвърждение в реалните характеристики на личността (според нейния Аз).

Много често причината за чувството за малоценност е в любовната (сексуалната) сфера.

Претърпелият неуспехи в тази сфера най-често изпитва въпросното преживяване, страдайки.

Алфред Адлер сочи още като причина за това чувство следните неща:

  • органични дефекти (физически несъвършенства, недостатъци и деформации);
  • семейна непълноценност от всякакъв характер (финансов, репутационен, битов и т.н.);
  • социална непълноценност (в смисъл недостатъци в комуникирането, във взаимодействията с другите в социума и т.н.);

Адлер счита, че чувството за малоценност влиза в етиологията на много широк спектър психични страдания и проблеми.

За клиничната психоанализа чувството за малоценност в основни линии е интересно главно по отношение на фрустрациите и депресиите, които, както знаем, имат многобройни разновидности.

Тези четири понятия, които учихме днес, дами и господа, са твърде важни за практиката на психоаналитичната терапия, и се нуждаят от вашето по-голямо внимание.

Разбрахте ме, нали?

Довиждане!

Related Post

Курс по психоанализа – лекция 81Курс по психоанализа – лекция 81

ИДЕНТИФИКАЦИЯ Дами и господа, Като понятие-компонент на методологическия апарат на психоанализата идентификацията заема особено положение, тъй като се ползва твърде интензивно не само в клиничната психоанализа, но и в социалната