ТОРНАДО БГ Психоанализа Курс по психоанализа – лекция 94

Курс по психоанализа – лекция 94

ЗАЩИТА И ЗАЩИТНИ МЕХАНИЗМИ

Дами и господа,

В клиничната психоанализа има две сродни понятия-компоненти на методологическия апарат, които са свързани с опазването, предпазването, отбраната и защитаването срещу заплахи и нападения, насочени срещу психичния комфорт и нормалното функциониране на психиката на пациента.

Едното понятие е защита (defence), а другото – защитен механизъм (defence mechanism).

Първото понятие – защита – е същностно и е с по-широк смисъл.

То обяснява природата на психичния феномен на съпротива и противодействие на въпросните заплахи срещу психиката.

Зигмунд Фройд използва термина Abwehr, който на немски език означава буквално защита, отбрана.

Звучи военно.

Смисълът, който се влага в този термин, е следният: съвкупност от несъзнавани психични процеси, предпазващи и отбраняващи Аза на личността от заплахите и посегателствата на различни фактори.

Тези фактори в основни линии са три типа:

  • Заплахи и натиск на конкретната реалност;
  • Заплахи и натиск на нагони;
  • Заплахи и натиск на Свръхаза.

Психоаналитичната практика установява, че заплахите на конкретната реалност, спрямо които се търси и осигурява някаква защита от страна на пациента, са най-многобройни и най-силни в детството му.

Може да се каже, че те са типични за детството, въпреки че, както знаем, заплахи и натиск върху личността могат да бъдат налице и в следващите периоди на онтогенезата до дълбока старост.

Заплахите и натиска на нагоните са най-силни в юношеството, младостта и зрялата възраст.

Твърди се, че те са типични за тези етапи в развитието на личността.

Това особено важи за сексуалните нагони, които са най-силни в юношеството и младостта.

Известни са юношеската и младежката хиперсексуалност, считани често за норма при този възрастов период.

Заплахите и натискът на Свръхаза са типични и за зрялата възраст, въпреки че могат да са налице доста по-рано – от времето на появяването на Свръхаза след елиминирането на Едиповия комплекс през късното детство и юношеството нататък.

Защитата се проявява, според фройдизма, още в ранното детство.

Тогава тя, освен като реакция във връзка с натиска на околната реалност, бива и противодействие на конфликта между Аза и То, възникващ най-често в едиповата фаза.

При защитата личността се противопоставя на опасни и непоносими за нея факти, събития и обстоятелства.

Защитата е насочена срещу вътрешно напрежение и тревожност, свързани с определени представи, спомени, очаквания, фантазми и др.

Основата на повечето от тях е с нагонен (сексуален) характер.

Зигмунд Фройд говори за нормална защита, която е обичайна за хора с добро психично здраве.

На тях тя им трябва за още по-голям душевен комфорт и за справяне с трудностите на ежедневието.

Но освен нея има и патологична защита, характерна за хората с психични отклонения и с психични проблеми.

Контролът (ограничения, интериоризиране и др.) върху нагонните пориви се осъществява чрез промени на все още неукрепналия Аз и чрез различни форми на защита (например, сублимации, идентификации, регресии и др.), които представляват защитни механизми.

Изригванията и избухванията на То често се погасяват и се неутрализират със защита.

Ясно се вижда, че онтологията на понятието „защита“ е достатъчно широка, за да включи огромен регистър от начини, средства и механизми за защита и противодействие срещу заплашващи пациента опасности отвън и отвътре.

Второто понятие – „защитни механизми“ (Abwehrmechanismen на немски език) – влизат в понятието „защита“ като част от формите за нейното реализиране.

В този смисъл те са същинските компоненти на методологическия апарат на психоанализата, тъй като в същността си са методи за защита (способи за защита), които се различават по това, как се осъществяват, но имат една и съща цел – защита и предпазване на Аза от заплахи и нападения.

В клиничната психоанализа се работи повече (особено при анализа на защитните механизми) тъкмо с тези психични феномени.

Те са особено интересни за психоаналитическата практика, тъй като показват с какво разполага и какво ползва пациентът за защита от психични сътресения; показват какво прави той, за да намали тревожността и възбудата, предизвикани от вътрешноличностни конфликти и от сблъсъци, например, с действителността.

Фактически чрез защитните механизми личността намалява или отстранява окончателно определени негативни и травмиращи я преживявания от различен характер.

В повечето случаи защитните механизми се ползват по повод на възникнали вътрешни и външни (с реалността) конфликти, при състояние на тревожност, страхове, психичен дискомфорт.

В този контекст може да се каже, че повечето от защитните механизми имат адаптивни функции.

Те свалят напрегнатостта (напрежението) в дадена ситуация.

Защитният механизъм е средство за премахване на реални или мними заплахи и натиск върху личността (нейната цялостност и структурираност), върху самовъзприемането и самоидентифицирането ѝ, върху личната самооценка и т.н.

Можем да кажем още, че защитният механизъм е стратегия, чрез която дадена персона се спасява, избягва или редуцира възможни стресови състояния, тревожност, виновност, фрустрации, негативни преживявания от различен характер и с различна сила и острота, дискомфорт, конфликти и др.

Целта на защитата е съхраняването на Аза (на образа на Аза), запазването на стабилността на самооценката на личността, запазване на възприетия модел на реалния свят и на отношенията между нещата в него.

Как става това?

Главно по няколко най-общи пътища:

  • Отстраняване (извеждане извън съзнанието) на конфликтните преживявания;
  • Преформиране, трансформиране на конфликтните преживявания;
  • Скриване на определени неща и заплахи;
  • Специфично (необичайно, даже парадоксално) реагиране на заплахите и натиска;
  • Изкривяване на действителността;
  • Намаляване по някакъв начин на остротата и силата на неприятното въздействие и др.

Защитните действия на Аза са обект на психоаналитичната практика.

За психоаналитика е интересно и важно да се определи срещу какво се формират и срещу какво действат защитните механизми на пациента.

Според Анна Фройд в нейната известна книга „Азът и защитните механизми“, в най-общи линии действието на защитните механизми е насочено срещу различни неща:

  • Защита срещу инстинкти, проявяващи се като съпротива;
  • Защита срещу афекти;
  • Защита срещу черти на характера (брониране на характера);
  • Защита срещу фиксации;
  • Защита срещу изкушения и стимули;
  • Защита срещу вътрешноличностни конфликти и др.

Аннафройдизмът счита, че защитните механизми произхождат от опита на личността, но също така тр могат да бъдат усвоени чрез средствата на научаването и междуличностните взаимодействия.

На практика психичните механизми имат няколко съществени особености:

Първо, личността, ползваща защитен механизъм, често не осъзнава това.

Второ, всичко става чрез субективно деформиране на реалността по избран специфичен начин.

Трето, ползването на защитни механизми в социална среда нерядко става обект на подражание от останалите в групата. Четвърто, възможно е съчетаване на два или повече защитни механизма.

Хрониката на използването на един защитен механизъм в най-общи линии е представена на схемата долу.

Вижда се възникването на критична ситуация и разрешаването ѝ чрез защитен механизъм.

Вижда се още, че причините, предизвикващи критичната ситуация, са два типа – външни и вътрешни.

Съответно защитните механизми могат също да се определят като два основни типа.

При първия тип причините за безпокойството и последващия го защитен механизъм са външни, а при втория – защитният механизъм е проекция на вътрешноличностни проблеми.

Критичната ситуация, която възниква, обхваща три основни компонента:

– наличие на схваната от личността опасност за нея,

– преживяване на безпокойство,

– възникване на тревога.

Тревогата извиква на помощ съответния защитен механизъм, с който се постига (или може да се постигне) желаното душевно равновесие и душевен уют.

Обикновено се ползват следните защитни механизми (по знаменитият Списък на Коулмън):

  1. Отричане на реалността

Може би това е най-примитивният защитен механизъм. Представлява защитаване на Аз-а от травмиращата ситуация чрез отказ, тя да се възприеме.

Както вече беше подсказано, този защитен механизъм се ползва главно от ппримитивни личности и при шоково действаща критична ситуация.

Често се използва и заради достъпността и изключителната леснина на прилагането, а така също и заради възможността да бъде прилаган спрямо всякакви стресори и фрустратори.

  1. Фантазиране

Същността на този механизъм е в удовлетворяване на потребностите и желанията във въображението и в представите на човека, след като в реалността това е трудно или невъзможно. Целта при фантазирането е да се намали напрегнатостта и безпокойството на личността, произхождащи от различни външни и вътрешни причини.

Това става чрез прехвърляне на желанията и неудовлетворените потребности в сферата на въображаемото, където по символен начин те частично или пълно се удовлетворяват с помощта на фантазията.

  1. Рационализация

Рационализацията (от ratio – разум, мислене) е все още не напълно уточнен и дефиниран механизъм за психична защита.

В най-общи линии, той представлява опити за доказване, че собственото попадане в критична ситуация, собственото поведение и собствените грешки всъщност са логични и оправдани.

Обикновено аргументите и доказателствата се изграждат на спекулативна основа, но това не пречи за рационализиращия да ги счита за единствено правилни и убедителни.

С всичко това се цели социално одобряване на неодобрими негови действия и постъпки.

Според друга версия рационализацията просто е маскировка на автентичните мисли, преживявания и мотивираността на социално неприемливите и индивидуално нежеланите мисли, постъпки и отношения.

  1. Проекция

В психоанализата този защитен механизъм се счита за една от класическите защити.

Най-просто казано, същността на проекцията е да виждаш в някой друг това, което е теое, но е неприемливо в теб.

Сякаш човек си казва „Не аз, а някой друг извършва забраненото и греховното.“

И с това се умиротворява и освобождава съвестта си. (Вижте и 14-тата лекция.)

  1. Репресия (изтласкване)

Недопускането да проникнат в съзнанието ни неприятни и опасни мисли е същността на петия защитен механизъм по Списъка на Коулмън.

При него мислите, образите и преживяванията се „гонят“, изтласкват от съзнанието в сферата на безсъзнателното.

И процесът на репресията изглежда като вид целенасочено забравяне, като „натикване“ в подсъзнанието. (Виж 17-тата лекция.)

  1. Формиране на реакции

Според мен също толкова правилно е тази защита да се нарича „усилване на реакции“, тъй като тя се състои в предотвратяване и елиминиране на опасни за човека стремежи, желания и мотивирани постъпки чрез усилване на противостоящи им нагласи и типове поведение.

  1. Откупуване (изкупление, възмездяване)

Смисълът на този традиционен защитен механизъм – откупуването – е следният: изкупление (откупване, изкупване) по някакъв начин на собствени прегрешения.

Както знаем грешният и виновният по-лесно дават милостиня, а съгрешилият – по-охотно прощава на друг съгрешил.

Това е заради действието на тази защита. Тя изглежда като индулгенция за собствените недостатъци и грехове, като понесено възмездие за извършеното зло.

  1. Регресия

Регресията (от латинското regressus – възвръщане, връщане назад) е един от универсалните защитни механизми.

При него бягството от действителността не е в пространствения континуум, където бягството е от самите реално съществуващи факти, както е при отричането на реалността, а е… във времето.

Човек бяга от сегашната неприятна за него действителност, като се връща назад в миналото си, назад в по-ранните стадии на онтогенезата си.

Слиза на по-долно стъпало в развитието си, връща се в по-предишна система от отношения и начини на функциониране на собствената си личност, където изискванията не са така строги и неизпълняването им е сравнително по-възможно.

  1. Идентификация

Идентификацията (на латински identifico означава отъждествявам) е особен защитен механизъм, който е по-характерен за детството, юношеството и младостта.

Основното в него е повишаването на собствената значимост, стойност, състоятелност и социален статус чрез идентифициране (отъждествяване, приравняване) с други видни и значими в социума лица. (Виж 11-тата лекция.)

  1. Интроекция

Защитата интроекция по смисъл е обратна на проекцията, т.е. тя касае специфично привнасяне в личностната психика на външни и нехарактерни за нея неща.

Според Мелани Клайн интроекцията води до изменения на психиката на личността, разцепва я на две части – обект и критикуваща инстанция (съвест), които си противодействат една на друга и съответно са с различни функции. (Виж пск 14-тата лекция.)

  1. Компенсация

Компенсацията (от латинското compensatio – уравновесявам) представлява защитен механизъм, при който човек омаловажава или прикрива (маскира) собствените си недостатъци с демонстриране, подсилване и изтъкване на положителните си и на социално одобряемите си качества и постъпки.

По такъв начин фрустрацията в една област се компенсира със свръхудовлетвореност в друга.

Хиперкомпенсациите като разновидност на компенсациите представляват състояние на емоционална реакция с насоченост за показване на свои изключителни (!) качества, независимо какви са те.

  1. Пренос

В психоанализата с дебатираното вече цял век понятие „пренос“, въведено от Зигмунд Фройд, се обозначава, както вече подчертах, основен процес в психоаналитичната терапия.

Но в по-широк план терминът налага идеята за пренасяне, преместване, изместване, заместване. (Виж 18-тата лекция на този курс.)

  1. Изолация

Може би тази защита е най-лесна за осъществяване и не изисква почти никакви енергетични ресурси от страна на личността.

Изолацията (от немското Isolation – отделяне, откъсване) е защитен механизъм, отстраняващ асоциативните връзки при осъзната от личността опасност.

Фактически афектите се отделят от интелекта.

Тогава неприятните преживявания и емоции се блокират, тъй като връзката между осъзнаваното и преживяваното не е възможна поради липса на асоциации.

Този механизъм феноменологично е близък до синдрома на отчуждението, представляващ затваряне на човек в себе си и изолиране от околния свят с цел защита от понасяне на евентуални обиди и болки.

  1. Интелектуализация

Интелектуализацията като защитен механизъм е много сходна на рационализацията, но между двете има съществени разлики.

Докато рационализацията е търсене на доводи и аргументи, които да подкрепят собственото неодобряемо поведение, то интелектуализацията е пресичане (отцепване по психоаналитичната терминология) на преживяванията, свързани с неприятна ситуация, в която е попаднал пациентът.

Това става чрез непомерно увеличаване на ролята на разсъдъчния (интелектуалния) компонент и пълно игнориране на емоционалните и чувствените компоненти при възприемането и отношението към събитието или към критичната ситуация.

Много често при интелектуализацията, за разлика от рационализацията, се ползват манипулативни логически прийоми, логически парадокси, спекулации.

Разбрахте ли разликата?

  1. Сублимация

Сублимацията определено е най-известният фройдистки защитен механизъм.

Ако трябва да бъде избран символ на психичните защити в психоанализата, това безспорно би била, според мен, сублимацията.

Сублимацията представлява процес на преобразуване на неудовлетворени или неудовлетворими импулси и влечения, най-често със сексуален характер, в друга по- приемлива (и по-възможна) за личността и за обществото дейност. (Виж 12-тата лекция.)

  1. Търсене на съчувствие

Този защитен механизъм се състои в стремеж и действия за завоюване благоразположението и съчувствието на други хора и с това се цели да се поддържа чувството за собствен психичен комфорт и за собствено достойнство, репутация и значимост.

  1. Отреагиране

По-правилно е да наречем този защитен механизъм „освобождаване от сподавени емоции“ или „емоционално изпразване“, тъй като точно това се случва, когато човек прибягва до него.

Смисълът на тази защита е следният: снижаване, и даже елиминиране, на вътрешнопсихичната тревожност, която най-често е предизвикана от забранени желания, чрез различни начини на външно изразяване.

Тези начини са разположени в много широк спектър – от вербални реакции и стенично изразяване на емоции (викове, смях, плач, ругатни, псувни и др.) до девиации и престъпления.

  1. Обръщане срещу себе си.

При този защитен механизъм нагонът замества съответния независим обект със собствената персона, т.е. човек сам се насочва срещу себе си.

Като с това си доставя и чувства облекчение.

  1. Превръщане в противоположното.

Тук се визира процес на променяне на целта (и на насочеността) на нагона точно в нейната противоположност.

Най-ползваните примери в клиничната психоанализа е превръщането на мазохизма в садизъм и обратно, както и обръщането на воайорството в ексхибиционшзъм и обратно.

  1. Репарация (възстановяване)

Според клайнианството това е механизъм, чрез който се търси поправяне на разрушителните последици при обекта на обич (любов) от реализирането на собствени деструктивни импулси.

Този защитен механизъм е свързан със сублимиране и с фантазми за разрушаване.

По своята природа е маниакален.

  1. Ретроактивно отменяне

Представлява особено имитиране от страна на пациента, че уж никакви идеи, мисли, желания, действия, фрази, думи и др. в миналото не са се случили. Няма нищо.

Фактически пациентът отменя неща, които всъщност са били действителност, те са се случили.

С това той осигурява добра възможност да се установят в съзнанието и в поведе- нието му противоположни по смисъл и значение неща (мисли, нагласи, поведение и др.).

По принцип не е правилно на защитните механизми да се гледа едностранно, т.е. те да се схващат единствено като полезни или единствено като вредни.

За практикуващия психоаналитик един ползван от пациента защитен механизъм може да е вредоносен, а друг ползван защитен механизъм – напротив, да е полезен, да е с полезни адаптивни функции.

В съответствие с това и отношението към защитните механизми би трябвало да бъде различно – на едни да се противодейства при клиничната психоанализа, а други да се подкрепят от самата терапия.

Стига толкова за днес, дами и господа. Лекцията беше доста дълга и с много препратки.

Благодаря за търпението и вниманието.

Бъдете здрави!

Related Post

Курс по психоанализа – лекция 25Курс по психоанализа – лекция 25

КАРЛ АБРАХАМ Дами и господа, Карл Абрахам е признат като първият и най-виден немски психоаналитик. Психоаналитическият център в Берлин вече десетилетия наред носи неговото име – Институт „Карл Абрахам“. Той