ИМАГО
Дами и господа,
Много популярният термин „имаго“ произхожда от латинското imago – образ, отражение, представа.
Влиза в етимологията на имагинерен, на имидж, на имажинизъм (в изкуството) и др., които, без да са психоаналитични понятия, също имат широко разпространение.
Психоаналитичният термин имаго означава неосъзнато нещо от ранното детство, което впоследствие (години по-късно) влияе на различни психични процеси и явления.
Имагото фактически е създаден в ранното детство образ на човек, който образ в следващите периоди от живота на този човек изпълнява важни функции и играе значима роля както за перцептивната дейност по отношение на реални хора и обстоятелства около него, така и за мотивиране на поведенските му прояви и развитието му като личност.
Можем с пълно основание да приемем, че имагото е свързано с най-ранния (детски) опит в онтогенезата на една конкретна персона.
Съответно имагото не може да е откъснато от характерните за този възрастов период инфантилна фрустрация и преживявания на удовлетвореност и неудовлетвореност.
Безспорно, имагото има силен афективен заряд.
Това се дължи като на самия му произход от емоционално наситен възрастов период, какъвто е ранното детство, така и от функциите, които после имагото изпълнява в живота на човека главно в така важната за всеки човек сфера на общуването с другите хора.
Самото понятие би било твърде близко до представа, ако не беше неосъзнатостта на самия спомен (той е в сферата на несъзнаваното).
Имагото се създава на основата на връзката и взаимодействията с реален обект (човек).
То съществува като образ, представа.
И като такъв образ (отражение) може да се преформира (деформира) при реалните контакти с действителността.
Този термин – имаго – се отличава по смисъл от общоприетия термин „представа“ с това, че, първо, се отнася непременно до личността на човека, и, второ, че като съдържание въпросното имаго е твърде субективно, произхожда от вътрешното състояние и динамика на психиката на съответната персона и отразява пряко нейните особености.
Имагото е субективно кондиционирано нещо.
Терминът (като психоаналитично понятие) се свързва главно с динамичната психология и с името на Карл Густав Юнг, който усилено го ползва по отношение на родителския авторитет и по отношение на архетипа на бащата и архетипа на майката.
Юнг дефинира представата, какво е един баща, като бащино имаго, а представата, какво е една майка, като майчино имаго.
В известен смисъл понятието имаго е свързано плътно с друг юнгиански термин – комплекса.
Имагото също като комплекса визира устойчиво образувание в сферата на несъзнаваното; също като комплекса влияе на интерперсоналните отношения и взаимодействия; също като комплекса е нещо, което е въображаемо и на практика иреално.
В лаканианството имагото даже се счита за основен компонент на комплекса, особено на семейните комплекси.
С него разбираме същността на семейната институция и начина на нейното функциониране.
Жак Лакан говори за връзката комплекс-имаго, която е основата на създадената от него нова топика „Реално-Въображаемо-Символно“.
Имагото служи за указател как персоната да се държи спрямо друг човек или спрямо други хора.
То изглежда като стереотип (схема) на интерперсонално поведение, като устойчив поведенски патерн, имащ своите корени дълбоко в ранното детство.
Според Юнг едно имаго много често се базира на фантазми, на несъзнавани очаквания и желания, на илюзии. В този смисъл имагото е по-скоро субективен функционален комплекс, а не отражение на реалния обект.
Някои дефиниции, за да представят същността на имагото, ползват термина прототип.
В този контекст имагото изглежда наистина като прототип (или събирателен образ) на дадени личности.
Имагото не е идентично с обекта, а по-скоро е израз на субективната връзка и взаимодействие на пациента със съответния обект.
Тогава за него можем да кажем още, че то е начин на възприемане от един човек на друг човек.
Освен това, имагото може да се види като следствие на субективно преживяване, съчетано с феномени от колективното несъзнавано и с архетипни структури.
Имагото обикновено произхожда от съответния архетип.
Например, в основата на майчиното имаго е архетипът на Великата майка и т.н.
Има връзка и с друго важно понятие в психоанализата (особено в юнгианството) – символа.
Това е така, защото от определен ракурс можем да определим имагото като символно представяне на несъзнавани неща като образ, изображение, портрет, символ.
В психоаналитичната практика често се налага да се търси тъкмо символният смисъл на дадено конкретно имаго на пациента.
Имагото често изглежда и като проекция, доколкото неща от несъзнаваното при една персона се закрепват (проецират) извън нея в образа на друга реална или въображаема персона.
В качеството си на проекция, имагото може да променя (да изкривява, да деформира) основни черти на имажинирания обект, т.е. имагото действа като своеобразна оптична призма.
От тези деформации следват съответни изменения в междуличностните отношения и взаимодействия, основание на които е изкривеното по определен начин имаго у субекта.
Имагото има амбивалентна природа.
Може да е позитивно (например, имаго „добър баща“), но може и да е негативно (например, имаго „лош баща“).
Очевидно е, че в двата различни случая поведенските патерни ще са твърде различни, тъй като те зависят от това, какво е съответното имаго.
Нужно е да се отчита и фактът, че колкото по-бедно е съзнанието на определен човек, толкова повече прояви на имаго ще се появят в неговата психика (разум и преживявания) под най-различни форми: духове, призраци, приказни герои, демони, магьосници и т.н.
Основните функции на имагото са три:
- Да фиксира въпросната въображаема структура в сферата на несъзнаваното, и да я консолидира;
- Да спомогне в когнитивно отношение за разбирането на другия (другите);
- Да ориентира поведението на субекта в определена посока в съответствие със създадената и укрепена представа (образ).
Както знаем, имагото е в основата на известната имаготерапия, която е вид психоаналитична терапия, разчитаща на възпроизвеждането на далечна психотравматична ситуация (проблем) във въображението на пациента, като в тази въображаема ситуация той играе ролята на значим (любим) герой и постъпва така, както би постъпил този герой.
Със създаването и използването на въображаеми (имажинативни) образи, които имат отношение към определена ситуация и определени обстоятелства (най-вече травматични) и които в психотерапията стават доминантни, психотерапевтът може да постигне потискане на вече съществуващи и действащи патологични (главно невротични) стереотипи на преживявания и поведение.
В този смисъл имагото е важен операционален термин в клиничната практика на всеки, който работи в областта на психоанализата с пациенти, имащи невротични проблеми.
Накрая ще спомена и това, че създаденото през 1912 г. от Зигмунд Фройд съвместно с д-р Ото Ранк и Ханс Захс „Списание за приложение на психоанализата“, както пише под наименованието, се нарича „Имаго“.
Коментар не е нужен.
Дами и господа, очаквайте следващата лекция за неврозите, психозите и сексуалните перверзии.
До скоро!
