СИМВОЛИКА
Дами и господа,
Символът (symbol), освен другите си значения, е важно класическо психоаналитично понятие.
Производните му – символика (symbolism), символизиране, символично, символност и др. – са често срещани в теорията на психоанализата и в практиката на клиничната психоаналитична работа.
Самият термин „символ“ е с древни корени; на старогръцки συμβολον означава условен писмен знак, белег.
В този термин има особена двойственост; той от една страна е едно конкретно нещо, а от друга не е това, което е, а означава друго нещо, което той практически не е. Ако ме разбирате.
Символът на любовта, например, както знаем, е , сърце, изобразявано по различни начини, но това не е любов всъщност.
То в действителност е само изображение на човешки орган, а означава друго нещо – обич, любов, любовна страст.
В по-съвременно звучене терминът означава много повече неща (отколкото писмен знак), общото за които е:
- това, че, първо, те са знаци (не само писмени, а и други);
- второ, че са и образи (образът е по-сложно нещо от знак);
- трето, че означават нещо друго, което символите в действителност реално не са;
- четвърто, че са условни, в смисъл, че не обозначават реалното нещо по пряк начин, а това става под условие, с конвенция, споразумение и т.н.
Този термин е много близък по значение до такива понятия като: образ, израз, представа, означаване, аналогия.
А освен това се родее и с такива стилни фигури като: алегория, метафора, метонимия и др.
Знаете ли ги?
От средата на миналия ХХ век в хуманитарната област се налага мнението (Ернст Касирер, Джордж Херберт Мид и др.), че човекът въобще е символно същество, символизиращо същество, т.е. най-важната му характеристика като личност е не толкова разумът му (homo sapiens), а факта, че ползва символи (homo symbolikus)
Но в различните школи и течения на психоанализата в това понятие „символ“ се влага различен смисъл.
Зигмунд Фройд счита за символ и за символика (Symbolik) онова съзнавано нещо, което ни дава представа (указание) за своята несъзнавана база, за нещото в несъзнаваното (инстинкти, нагони, комплекси, либидо и др.), от което то произхожда.
Излиза, че символиката играе роля на посредник, който подпомага определени психични процеси в областта на прехода от несъзнаваното в съзнаваното.
За фройдизма символите са знаци или симптоми на несъзнавани процеси, нищо повече.
От друга страна, сънят или симптомът могат да се видят като символни изрази на самите несъзнавани феномени – желания, нагони, конфликти и др.
Във всички случаи за класическия фройдизъм символизираното е под прага на предсъзнанието, то е в несъзнаваната сфера на човешката психика.
Тълкуването на сънищата и на фантазмите фактически е тълкуване на символите, които ги изразяват и които могат да бъдат възприети.
Особено охотно се развива темата за символизирането на любовните (сексуалните) нагони.
Ото Ранк, например, разработва идея, която не е далеч от виждането, че повечето творчески създадени по какъвто и да било начин образи всъщност са сексуални символи.
Качването по стълба на един мъж, например, се възприема като символ на коитус (полово съвкупление), още повече, че на немски език се ползва глагола steigen, който има смисъл и на правя любов, съвкупявам се.
Подобна конотация имат и изрази от българския език – „той я качи“ и др.
Карл Густав Юнг вижда друг смисъл в символиката.
За него тя представлява интуитивна идея и описание (показване) на нещо, за което се знае единствено, че съществува, или се постулира, че съществува.
Той счита, че не е правилно непременно да се търси либидо във всяка една символика. С което, както знаем, се противопоставя остро на Зигмунд Фройд.
За Юнг символът е „най-добрият образ на нещо непознато“.
Прекрасна дълбока дефиниция!
Жак Лакан вижда символиката като средство за откъсване на човек от непосредствената връзка с нещото.
„Думата (това е най-универсалния символ) убива нещото“ – твърди френския психоаналитик.
Символно е онова, което го няма.
Но в същото време, според Лакан, символът дава възможност на човек да влезе в друга реалност, която е много по-обширна от действителността и е универсална.
За Жак Лакан символното, заедно с въображаемото и реалното, образуват структурата на Лакановата топика „Символно – Въображаемо – Реално“, помните я.
В психоаналитичната практика Лакан ползва и термина „символна ефективност“, показващ доколко ефективни за психотерапията са наличните символи.
Символът е направил човека човек и символите движат човешкия свят – това са две основни тези в лаканианството.
Символиката в психоанализата е способ, с който се представя връзката между две неща – символизиращо и символизирано, – между които е налице някаква аналогия.
Тук непременно се появяват и асоциациите, като даващи възможности за преход (мост) от едно нещо в психиката (в несъзнаваното) към друго нещо в психиката (в познаваемото, в съзнаваното).
В операционален смисъл символиката се явява като посредник, както вече казах, но освен това и като заместител на несъзнаваното нещо с нещо, което се появява в осъзнаваната реалност.
Символът се явява още и като преобразувател на психична енергия, защото обикновено това, което е пълно с повече енергия в несъзнаваното се появява като символ в съзнанието.
Въпреки, че светът на човека е символен, въпреки че всичко може да бъде възприето като символ, то в клиничната психоанализа полетата на символиката не са неограничен брой и обикновено символи се търсят в областите на тялото на човека (фалосът, например, е символ на сексуалността, а ръката – на труда и активността), в раждането, в сексуалния акт, в смъртта, в роднините, в родителите, в голотата и т.н.
За клиничната психоанализа символът има три основни функции:
– интелектуална,
– експресивна,
– алегорична.
Първо, символизирането, независимо как е извършено (в съня, в творческа дейност, в разговор и т.н.), на неща, които са в несъзнаваното, ни представя интелектуалните параметри на пациента.
Показва ни актуалното състояние на когнитивните и мисловните процеси в неговата психика.
Сложността и богатството на символния материал говорят на психоаналитика за интелектуалните характеристики на пациента, както и за неговите възможности за разбиране и осъзнаване на нещата.
Второ, символиката, ползвана от пациента, ни представя и неговите преживявания, т.е. тя показва експресивни стойности и аспекти на психиката му, респективно на психичния проблем или на психичното страдание, ако те са преживявани експресивно, с чувства и емоции.
Самият символен процес е преживяване, експресия (но латински expression – изстискване, изразяване), показвана навън в миманса, жестовете, действията и поведението на пациента.
Третата функция на символиката е свързана със съответствието на символа на символизираното, т.е. с аналогията (на гръцки αναλογος означава съответстващ) между тях.
Тази функция е най-важната за психотерапевтичната работа на психоаналитика, защото му дава възможност да търси и да идентифицира фактора в несъзнаваното, който съответства (аналогичен е) на изразявания (интелектуално и/или експресивно) от пациента символ.
От друга страна символиката има изразителен и има въздействащ характер.
Символът показва нещо, а в същото време въздейства върху някого.
Иначе не би бил символ, нали?
От активността на несъзнаваното се раждат символи, които могат да бъдат интерпретирани в психоаналитичните сеанси и ползвани по нататък в психотерапевтичната ни работа.
Това се отнася както до тълкуването на сънищата, така и до тълкуването на различни други действия, фантазии и поведение на пациента.
На практика символите в психоаналитичната работа са завладяващи (обсебващи) пациента образи и картини; те често са нуминозни (виж следващата 32 лекция), т.е. сакрални, божествени, будещи възхищение и ужас едновременно.
За разлика от образите, които в същността си са само знаци, посочващи познати или непознати, но познаваеми неща, и съответно могат да се тълкуват и анализират по някакъв начин в зависимост от екзегетичните и психоаналитични умения на терапевта, то символите по принцип изразяват нещо непознато и неизвестно.
Символизираните неща, които ни интересуват в клиничната психоанализа, обикновено са дълбинни, скрити, потайни.
Символът не бива да се схваща като нещо единично; възможна е появата на символни картини (картинни образи), на символни сюжети (в сънищата и във фантазмите) и др.
Дали психоаналитикът ще търси и ще анализира образи и картини или ще се насочи към символиката в поведението и дейността (също и в резултатите от дейността), това зависи от конкретната психотерапевтична ситуация и от стратегията на психоаналитика.
В модерната психоанализа се препоръчват за ползване и двата подхода – семиотичният (по отношение на знаците) и символният (по отношение на символите).
Последният е най-уместно да се ползва спрямо сънищата и фантазиите (фантазмите) на пациента, изразявани по различни начини.
И това, дами и господа, е последното нещо в лекцията днес.
Довиждане! Всичко най-добро!